Да поговорим за Китай!

Ако раздават награди за грандиозно пропуснати възможности, България ще вземе всички места, особено в източно направление

Съвсем сериозно го казвам. Да поговорим за Китай! Попадна ми в петък информацията, че първата тема за есе в общата матура (Baccalaureat) по история и география на френските гимназисти тази година е озаглавена „Китай на световната сцена от 1949 г. насам“. Френските абитуриенти имаха четири часа на разположение да изложат разбиранията си за мястото на „Поднебесната империя“ в международната политика - от революцията на Мао Цзедун, през Студената война и съпътствалите я „по-горещи конфликти“ в Югоизточна Азия (Корея, Индокитай, Виетнам, Тибет и т.н.), до възхода на Китай, като световна икономическа и военна свръхсила през ХХІ век. Разборът на темата е свободно предположение на автора. Не съм запознат със съвременния учебен план на френското средно образование. Мога само да предположа как аз бих сткруктурирал подобно изложение (и в името на повествованието пропускам не малко от фактите).

Които познавате разбирането на французите за общество, знаете, че оценките от матурите, по системата въведена от Наполеон Бонапарт през 1808 г., играят и функцията на приемни изпити във висшите училища. И няма поправителни. Резултатите квалифицират конкретния французин като „образован“ или просто „грамотен“ член на обществото. Последното предполага, че ако „издъниш“ един изпит, не получаваш никаква диплома за средно образование, само тази за началното, и дълголетна перспектива за различни видове физическо оцеляване. Пресяване на плявата, един вид. Заради което тази година френската република иска да знае от бъдещите си избиратели и данъкоплатци в следващите десетилетия, колко добре разбират мястото на Китай на международната сцена. Звучи уместно, нали?! За мен, поне, несъмнено.

Но след „уместното“ веднага се обърнах към родната действителност и българското разбиране за планетата, на която живеем – за образованието реших да не се хващам задълбочено; 1997-ма година, с полученото от белгийската гимназия, която завърших и аз можех да напиша есе за Китай. Тогава. Няколко съвременни млади българи (оказаха се студенти), чието мнение сондирах на път за редакцията, успяха на въпроса „Какво знаете за Китай?“ да достигнат до изрази близки до „пазарна икономика в условия на комунизъм“ и „културна експанзия“. И леко си отдъхнах. Вярно, повече от общи познания беше твърде много да искам от тях, но по български се задоволих с полученото. Знаят нещо, спокойно! За след няколко години може би ще сме екстра. Но сега...

Сега, за никого не е тайна, че ако някой ден раздават награди за най-грандиозно пропуснати възможности за развитие, налагане и себеутвърждаване, България ще вземе всички места – без значение за кое направление на външните отнвошения говорим - Балкани, Европа, НАТО и отвъд. Но по източното ще е вселенски шампион.

Последните пет години у нас, на глас, се говори много за перспективите, които дава едно сътрудничество с Китай, в частност в икономическата и търговската сфера. И може би с изграждането на завода за сглобяване на китайски автомобили в Ловеч живеете с убеждението, че България работи активно в тази посока. Да, да! „Надежда всяка, тука оставете“, уважаеми сънародници!

И ми позволете да ви предам думите на редактора на българската секция в Китайското национално радио (да, разбира се, че има такава) журналиста Тодор Радев за българския принос към международния форум „Един пояс, един път“, организиран в Пекин през май. Събитието е компонент в следваната от години политика на Китай за експанзия към Централна и Източна Европа, известна като „Новия път на коприната“. В рамките на последното китайците изградиха дори железопътен транспортен коридор, който през април свърза Пекин с Лондон (не, не минава през Балкана, разбира се - Казахстан, Русия, Беларус, Полша, Германия) и превърнаха Словакия в основния си „хъб“ за търговска експанзия и инвестиции към ЦИЕ.

С всичко това можете да си представите разочарованието на г-н Радев, млад български интелектуалец, изселник от десет години в Поднебесната империя и работил много за свързването на двата народа, че единственият принос на България към форума, насочен към взаимно опознаване на източноевропейските страни и Китай, е бил „филателистка изложба, на която българска пощенска марка от 2015 г., посветена на 65-годишнината от установяването на двустранни дипломатически отношения, предизвика неописуем възторг сред китайците“.

По-рано тази седмица, Тодор Радев сподели радостта си, че на международна среща на кметовете на градове от ЦИЕ и колегите им от Китай имало заявени три български участия. Две седмици след провала в Пекин. Да, само три, при положение, че домакините покриват всички разходи, но така или иначе човекът е патриот и се радва. За да се поправи постфактум, че всъщност никой от заявилите участие родни градоначалници не е присъствал на събитието.

Тъжно а?!

Пряко включване

Единственият човек, който е тук е г-н Кръстю Белев, съпруг на бившата ни генерална консулка в Шанхай - двама души на които свалям шапка за това, което правят китайско-българското общуване да се случва. Той обаче не е официален представител нито на местната власт, нито на държавата. За пореден път, при това за доста кратко време, България игнорира важни за Китай форуми и ако преди беше прецедент, сега вече е рецидив. Пиша го, за да се знае - политиката ни към Китай е престъпна.

Тодор Радев, Китайско

национално радио, от Пекин, 8 юни

Коментари

Задължително поле