Пролет пукна, ние още не… Всички слухове за край на нацията са силно преувеличени

881 жертви на коронавируса във Великобритания за денонощие

Роб Лоу: Супергероите са в спасителните служби Звездата играе главна роля в „911: Тексас”

Страните от ОПЕК + са се договорили да намалят производството на петрол с 23%

Проф. Радка Аргирова, председател на българското дружество по вирусология, пред “Труд”: Без дисциплина ще станем Ломбардия след празниците

Орбан удължи извънредното положение в Унгария за неопределено време

Прототип на българска ваксина срещу COVID-19 може да бъде готов до 1 година

Доц. д-р Атанас Мангъров пред “Труд”: За лечението на COVID-19 няма доказателства

СЗО ще поиска 1 млрд. долара за борба с коронавируса

90% от сиренето – от българско мляко Свинско и зеленчуци задължително от местни ферми

Дават евтини кредити на туроператорите Със средствата ще се връщат пари за предплатени ваканции

Живко Тодоров оглавява ББР (обзор) БНБ одобри назначението на 2 април

Боян Магдалинчев: Никой не се е възползвал от уязвимостта на системата за разпределяне на дела

Да откажеш на „Манчестър Юнайтед“

Търсят кой да прави оглед на язовирите До 15 април събират оферти за почистване на наноси от Панчарево

Денят, когато ЕС умря Пандемията върна Европа в нейното естествено състояние - на сбор от суверенни държави със засилено сътрудничество помежду си

Днес ЕС е само съюз на процедури и бюрокрация

Не се шокирайте от заглавието, а погледнете реалностите право в очите без кривата оптика на натрапваната политкоректност. Европейският съюз наистина се спомина като съюз на ценности. Пандемията с COVID-19 демонстрира нагледно, че не просто дрънчи на кухо, а е нереална цялата високопарна фразеология за „солидарност“, закрепена дори в Договора за функциониране на ЕС.

Благородният замисъл на европейската интеграция отдавна е само спомен. Днес ЕС е само съюз на процедури и бюрокрация. Безкрайни, непрозрачни и скъпо струващи процедури. И внушителна, потънала в тлъсти заплати и привилегии бюрокрация – повече от 65 хиляди души, барабар с преводачите. Но и още поне два пъти по толкова (колко точно е „малката мръсна брюкселска тайна“) наброява безкрайната „комитология“ – работни групи и комитети, които подпомагат и наблюдават прилагането на законодателството от Европейската комисия. И ако някой се доверява на брюкселската пропаганда, която сравнява бюджета на ЕС, възлизащ на 148 млрд. евро за 2019 г., с този на Австрия или Белгия – видите ли толкова е малък – все пак е добре да се има предвид, че за разлика от националните бюджети, които се произвеждат от данъкоплатците и финансират всички сфери на живота, в т. ч разходи за образование, здравеопазване и социални дейности, то ЕС нищо не произвежда, а получава този бюджет наготово от джобовете на хората. И го харчи за съвсем ограничени цели, а не за да плаща и на полиция, армия, лекари и учители, както националните бюджети. Така, че сравнението, с което брюкселци гордо ни хвърлят прах в очите, е като между реколтата от череши и акумулатор на тротинетка.

Преди десетина години, докато Европа още се тресеше от грохота на финансово-икономическата криза от 2008 г., знаменитият Юрген Хабермас написа нещо много важно в „Кризата на Европейския съюз. Отговор“. Според него единствено солидарността, която надхвърля националните граници, е онази ценност, която може да превърне Европа от междудържавно обединение в същинска конституционна общност. Тоест, да проправи пътя към пълна политическа, социална и икономическа интеграция на Европа. Без солидарност – по думите на Хабермас – ЕС не може да измине пътя от транснационалното към космополитното. Но дори и Хабермас, известен със своята встрастеност към „европейската идея“, въплъщавана от ЕС, не си затваря очите за основния структурен дефект на съюза в сегашния му вид: „Създаде се опасна асиметрия поради това, че днес ЕС е монополизиран от политическите елити… Европейският проект не може да продължи в този елитистки модус“.

Това е не само вярна констатация, но и присъда. Демократичният вот на британците за излизане от ЕС и общественият натиск срещу безумната политика на Германия и провала на ЕС да защити Европа от бруталната мигрантска вълна, потвърдиха тази присъда. А глобалната пандемия днес започва да я привежда в изпълнение. Неслучайно пак Хабермас вече започна да свежда „европейската идея“ до формиране на „същинска Европа“ от страните в еврозоната.

Истината обаче е, че тези процеси на ерозия на сегашния ЕС не са нищо друго освен локално проявление на големия исторически процес на нашето време – рухването на неолибералния модел на глобализация и установения чрез него световен ред след края на Студената война.

Дълбоката идеологическа промяна, настъпила в Белия дом с възхода на Доналд Тръмп, нанесе смъртоносен удар на глобалисткия елит в САЩ и неговите проксита по върховете на европейската политика. Установяващата се нова геополитическа архитектура на света извади ЕС от носещата конструкция и постави световния ред върху „трите кита“ на суперсилите САЩ, Русия и Китай. Именно динамичното равновесие, острата конкуренция и противоречия между Вашингтон, Москва и Пекин, формират новия световен ред.

Атлантическият вектор САЩ-Европа вече няма структуроопределяща роля за световната полититика и икономика. „Изоставяме идеите на глобализма и прегръщаме идеите на патриотизма“ заяви Тръмп още през 2016 г. и го повтаря всяка година пред сесията на Общото събрание на ООН.

В тези условия и в настоящия си вид и институционален дизайн, Европейският съюз представлява последната неолиберална империя. Една наднационална власт, откъсната от реален демократичен контрол, чрез която транснационалния европейски елит се разпорежда със съдбините на европейските народи. Империя, претендираща, че нейният правен ред има върховенство над националните конституции – претенция, която не се базира на изричното демократично договаряне на суверенни народи, а е изсмукана от пръстите на съдебния активизъм на „имперския“ съд в Люксембург.

Някога, след ужасите на Втората световна война, с изключителната икономическа и военно-политическа подкрепа на САЩ, Западна Европа създаде Европейската общност, като успешен модел на икономическа интеграция. С рухването на соцлагера и блоковото противопоставяне, и установяването на неолибералния глобализъм като господстваща политико-идеологическа матрица, Общнността беше тласната към „засилена политическа интеграция“. С други думи, към анихилиране на националната държава и формиране на „европейска идентичност“ и „федерална Европа“. Стратегиите в тази посока, чертани от заклетите еврократи, които регулярно се гощават с отбрани гозби в брюкселския ресторант „Крокодил“ – групата „Спинели“ – се сблъскаха обаче с естествената съпротива на еввопейските народи. Първо отиде в кошчето проекта за „европейска конституция“. После, с излизането на Великобритания и засилването на подобни (доскоро немислими!) гласове в държави като Италия и дори Франция, се изпари митологемата, че ЕС в този му вид е всеобща мечта и съдбовно предначертание на всички европейски народи.

Има едно популярно клише – че китайският йероглиф за „криза“ се състоял от две части: опасност и възможност. През 1959 г. Джон Ф. Кенеди в една своя реч лансира този превод и след него го тиражират политици, учени, оратори от всякакъв калибър. Малцина знаят обаче, че този превод е неверен. Истината е, че китайският йероглиф за криза, според запознатите лингвисти и синолози, включва понятията „опасност“ и „критична точка“.

Пандемията с коронавируса е именно такава опасност и критична точка за Европейския съюз. Тя илюстрира особено релефно, че опитите на глобалистите да заместят националната държава с наднационална власт, и да разтворят националните общности в някаква аморфна маса от „граждани на света“, са напълно безуспешни. Ако довчера, леви и десни либерали и прогресисти се опитваха да иронизират и стигматизират завърналата се в мейнстрийма чрез управлението на Тръмп класическа американска концепция „Първо Америка“ (чийто смисъл е: да се грижим първо за нашите интереси), то днес смълчано наблюдават как в условията на глобална криза всяка национална държава обяви интересите, здравето и сигурността на своите граждани за свой първи приоритет.

Наднационалната власт в Брюксел остана на заден план със закъснели мерки, свеждащи се до разхлабване на фискалните правила, връщане в националните бюджети на няколко милиарда помощ и предложение за обявяване на 27 май за „Европейски ден на оптимизма“. Причината за това е, че наднационалната власт по дефиниция не може да е солидарна. Единствено националните общности, организирани в национални държави, са споени от онова притегателно ядро от общи ценности и солидарност, които позволяват самосъхранение и преодоляване на дълбоки кризи. Националната държава (и само тя!), а не наднационалните институции в Брюксел, имат капацитета и най-важното – демократичната легитимност – да управляват и защитават населението в извънредна ситуация. Това правят в момента всички държави в ЕС.

Ролята на европейските институции е второстепенна и се завърна по-скоро към класическия модел на международно сътрудничеството, координирано от международни организации. И не е въпроса в липсата на достатъчно формални правомощия за Брюксел в сферата на здравеопазването. ЕС няма формални правомощия и за Истанбулската конвенция, но действа доста настървено за нейната реализация. Причината е, че именно международното сътрудничество на суверенни държави, подпомагани от международни органи, е проява на солидарност, а не наднационална власт, която подчинява държавите и народите. Пандемията на практика върна Европа в нейното естествено състояние – на сбор от суверенни държави, които имат засилено сътрудничество помежду си. Такъв трябва да е и бъдещият устройствен модел на Европейския съюз – силна икономическа интеграция между суверенни държави, координирана от гъвкави и ефикасни общоевропейски органи. Защото повече Европа, означава по-малко Брюксел.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.