Представата, че „фашистите“ от Военния съюз и политическата коалиция Народен сговор са свалили „демократа“ Стамболийски, е далече от истината

Стамболийски неведнъж нарушава конституцията, действа като авторитарен водач без колебание

Преди деветдесет и осем години тогавашното Царство България е разтърсено от събития, които и до днес предизвикват противоречиви, понякога диаметрално противоположни оценки. Станалото на 9 юни 1923 г. по презумпция се свързва с превратите от 19 май 1934-а и 9 септември 1944 г., реализирани в общи линии от едни и същи лица (сред тях най-ярко се открояват Дамян Велчев и Кимон Георгиев), явни и „тайни“ политически кръгове. И все пак, между тези наглед еднотипни събития има сериозни различия. Превратът през 1923 г. е под знака на възстановяването на демократичния ред, докато онзи от 1934 г. е антипартиен и дори отменя Търновската конституция. Що се отнася до „антифашиското въстание“ на 9 септември 1944 г., при което така наречените партизани служат по-скоро за декорация на ставащото, превратът е в синхрон с окупацията на страната от Съветската армия.

Военният преврат на 9 юни 1923 г. е опит за „нормализация“ на политическия живот, уви, по насилствен начин... Организаторите, сред които са и социалдемократите (т. нар. „широки“ социалисти), и дошлото на власт правителство на проф. Александър Цанков не могат да бъдат набеждавани във „фашизъм“. И ако някой продължава да го прави, това не е от незнание. Авторитарните нагласи за регулация на обществените отношения, „социално инженерство“ и т. н. са факт и при правителството на Александър Стамболийски.

Създадената от БЗНС паравоенна „Оранжева гвардия“, наложените диктаторски методи на управление и бруталното насилие над опозицията - и дясна, и лява, - също могат да бъдат обявени за „фашизъм“ и тогавашните комунисти са го правели! А какво да кажем за утопичните и по същество реакционни идеи за противоборството на „селото“ и „града“? За смазването на стачки и социални вълнения, за отношението към всички несъгласни с действията на Стамболийски и неговите най-близки съратници...

На 9 юни почти всички вестници, дори и онези на българските комунисти, излизат с огромни заглавия. Денят е обявяван за „исторически“ и дори е сравняван с 19 февруари / 3 март 1878 г. като край на своеобразно „робство“! Представата, че „фашистите“ от Военния съюз и Народния Сговор са свалили „демократа“ Стамболийски е далече от истината. БЗНС идва на власт на вълната на яростния популизъм и манипулираните обществени емоции за отмъщение към „старата политическа класа“, върху която е хвърлена цялата вина за катастрофалния изход на войните през 1912-1918 г. Разбира се, Стамболийски е човек с огромна популярност и политическа воля - качества, които не могат да не му бъдат признати. И все пак, БЗНС не печели мнозинство при изборите през 1919 и 1920 г. В първия случай Стамболийски оглавява коалиция с някои от същите, иначе отричани „стари партии“. На 21 май 1920 г. БЗНС постига мнозинство, като безцеремонно касира депутати на комунисти и демократи. Още по-нагли са действията на изборите за ХХ Обикновено Народно събрание на 22 април 1923 г., когато на базата на „удобен“ избирателен кодекс със силен мажоритарен елемент режимът печели над 85 процента от мандатите при вот на гласували 52,7 процента, при това отново с драстични манипулации и фалшификации. Да не говорим за куриозни прояви на насилие от рода на т. нар. Конгрес на цвеклопроизводителите в Търново, останал в историята с побоищата и униженията, на които са подложени представители на опозицията.

Едно от най-драстичните нарушения в историята не само на българския, но може би и на световния парламентаризъм, е гласуването с бели и черни бюлетини. Както пише в спомените си ген. Владимир Вазов, „... беше наредено така, за да се сплашат избирателите, защото лесно се познаваше кой гласува с черна бюлетина, т. е. за опозицията...“ Героят от Дойран разказва и за пияната конна шайка, водена от столичния кмет Крум Попов, която следи за провеждането на „свободните избори“. Въоръжени със сопи и дълги бичове, „дружбашите“ открито заплашват избирателите. Малко остава гласувалият против Стамболийски достоен български генерал да бъде линчуван...

Стамболийски неведнъж нарушава конституцията, действа като авторитарен водач без колебание. Онези години са белязани от националната трагедия от Ньойския диктат и хилядите жертви във войните. Политическият радикализъм се шири в Европа и по света, а негов най-силен „маркер“ е руската Октомврийска революция и изграждането на тоталитарния болшевишки режим. Обществената и политическа ситуация в България е крайно усложнена, като не може да бъде овладяна с политиката на Стамболийски, в която не липсват и перспективни идеи. В крайна сметка обаче, насилието над традиционните партии, над българското офицерство (съсловие, което в онази епоха се ползва с висок престиж), дори над несъгласните в самия БЗНС няма как да останат без последствия. Да не говорим за външната политика на земеделския режим, белязана от волунтаризъм и некомпетентност, от опитите за съглашателство с Москва, включително по отношение на белогвардейците в България. Най-неприемлива за широките обществени среди обаче е политическата линия в отношенията с Белград, която засяга драстично българското национално достойнство. В интервю за сръбския печат Стамболийски заявява: „Що се отнася до македонствуващите, те са в по-голяма тежест за нас, отколкото за вас. Ние се борим енергично против тях, но нищо особено не можем да направим, защото техният щаб е във вашата страна. Само вземете македонците, които са ни дошли до гуша...“ 

Тогавашното българско общество съвсем не е днешното, обръгнало на нихилизъм и „интернационализъм“ и не може да възприеме подобен цинизъм по адрес на изстрадалата българска земя Македония. Да не говорим за Нишката спогодба от 17 март 1923 г., с която правителството се задължава да съдейства на сръбския окупатор на Македония в преследването на ВМРО в пределите на самата България! Тази линия на пораженство и съглашателство, въпреки едни или други дипломатически аргументи, с основание предизвиква възмущение и дори ненавист. Така или иначе, с редица свои действия във вътрешната и външната политика земеделският режим тласка България към катаклизъм, кръв и погубени човешки съдби, вкл. към трагичната гибел на самия министър-председател...

Когато става дума за юнските и особено за септемврийските събития през 1923 г., обявени от пропагандата за „антифашистки“ въстания, да не забравяме и грубата намеса на Коминтерна. Световната комунистическа организация, превърнала се в оръдие на режима в Москва, се намесва във вътрешнополитическия живот на една суверенна държава. Факт е, че тогавашни лидери на българските комунисти, особено Тодор Луканов, а дори и болният и вече извън пряката политика Димитър Благоев, реагират негативно на съветските директиви. През юни 1923 г. БКП (тесни социалисти) възприема позиция на „неутралитет“, а участието на комунисти в избухналите вълнения (т. нар. „Юнско въстание“) е спорадично. През септември 1923 г. Васил Коларов и Георги Димитров предават интересите на България, дори и на собствената си партия, следвайки мантрата на Ленин и Троцки за „световната революция“. Колкото и еретично да звучи въпросът „ако“, нека се запитаме дали превратът на 9 юни, при цялата му нелегитимност, не би се оказал полезен за ситуацията в страната? Изострените противоречия между двете световни войни, определяни донякъде пресилено като „пълзяща гражданска война“, не са автентично българско явление. Обективният анализ показва обаче, че в този процес определено доминира чуждата намеса. Тази политика води до превръщането на БКП, особено на нейното ръководство, в инструмент за прокарването на чужди геополитически интереси.

Почти век след военния преврат на 9 юни 1923 г. е задължително да изоставим идеологическите клишета, което не е толкова лесно. Още по-важно обаче е такива събития да не бъдат забравяни! Превратът и последвалите кървави сблъсъци потвърждават прастарата максима, че насилието ражда насилие. И че парламентарната демокрация има много недостатъци, но, ако перифразираме друга крилата фраза, по-добра форма на обществени отношения просто не е измислена.