Прочутият сливенец след смъртта си се явява на спиритически сеанс

В Сливен, почти в центъра, все още очарова очите една прекрасна двукатна къща с двор – къщата на д-р Миркович. Животът на Георги Вълков Миркович (1828-1905) е толкова драматичен и богат на събития и обрати, че би стигнал още за трима. Той расте в обикновено занаятчийско семейство: баща му шие папуци и калеври, а майка му тъче аба. Надарен с ученолюбие и амбиция, Георги сменя няколко училища, докато накрая попада в прочутото френско католическо училище в Бабек, където му харесва „отличната метода на възпитание“. Баща му умира и с наследството си той заминава да учи медицина в университета в гр. Монпелие – Франция. Студент още, се втурва да помага при лечението на болни в холерната епидемия, за което е награден от Наполеон ІІІ със сребърен медал.

Връща се в България след успешно защитен докторат и развива многостранна и професионална, и родолюбива дейност: лекар в Сливен, градски лекар в Стара Загора, участник в Униатското движение по въпроса за Българската църковна независимост, учител и директор в Българската гимназия в Болград, участник в тайния революционен комитет в Букурещ... Арестуван е и хвърлен в един цариградски затвор, а по-късно е изпратен в Диарбекир.

След Освобождението е народен представител, член на БАН, директор на сливенската мъжка гимназия, издател на вестник и на списания, автор на учебници, преводач, главен инициатор на първото дружество на БЧК, един от тримата първи ученици на Петър Дънов. И не на последно място –

първият хомеопат в България

и автор на книгата „Домашен хомеопатичен лекар“, в която нито едно изречение не може да бъде редактирано и отречено и днес.

Меко и ласкаво той критикува българите, че се грижат повече за здравето на домашните си животни, отколкото за себе си. Съветва ги да не спят на козяци по земята, да отворят прозорци на юг и на изток заради слънцето, да обичат водата – „най-добрият преобразител на кожата”, да ядат по-умерено и по възможност постно (ако заниманията им са умствени), да не се обличат с много „фланели” и да не употребяват „перушинести” завивки,

да раздреждат виното и кафето

ако не могат без тях. В онези далечни времена д-р Миркович призовава своите колеги лекари да лекуват хората, след като „изучат и узнаят подробно и точно особеностите на организма на болния, неговия темперамент и неговото умствено и душевно състояние“, т.е. да подхождат индивидуално. Защото според него чувствителни и раздразнителни хора, както и малки деца, реагират по различен начин на общоприетото лечение и лекарства, различни трябва да са дозите и честотата на употреба.

Той е против драстичните диети, които подлагат болния на голямо психическо напрежение, против смесването на две лекарства при един и същи обект, против баналната препоръка от „силна“ храна и залежаване. Удивително съвременно звучат препоръките на д-р Мирчев често да проветряваме къщите си, да не оставяме в стаята на болния букети и саксии с цветя и задължително пациентът да е наобиколен от тези (хора), които са му симпатични, тъй като

душевното спокойствие е толкова необходимо

колкото и физическото.

Книгата „Домашен хомеопатичен лекар“ е предвидена не толкова за колегите му лекари (знае се колко дружно и масово е отхвърлена хомеопатията в онези години), колкото до човека – „да се лекува самичак“. Затова д-р Миркович си позволява и най-общи съвети за хигиената, храната, слънцето (никакви северни прозорци!), облеклото... „Най-доброто нещо за здравето е всеки ден да се прави по една разходка на открит въздух: ходенето е едно от най-здравословните и най-удобните упражнения, което всеки има на свое разположение“, казва лекарят.

Малцина знаят, че д-р Георги Миркович е един от първите трима ученици на Петър Дънов и редовно отпечатва в своето списание „Виделина” статии на Бялото братство, огласява парапсихични явления, участва в спиритически сеанси в различни градове на страната.

Видният сливенец умира през 1905 г. Дарява личната си библиотека с 14 хиляди тома на читалище „Зора“, а имота си и 3 хиляди златни лева – за сиропиталището. В завещанието си посочва да се иска ВИНАГИ съвета на духовния му учител Петър Дънов.

Съгражданите му го запомнят като благ и кротък човек. Не успял да направи свое семейство. Раздавал саморъчно направените си хомеопатични лекарства безплатно. Вярвал, че

неприятностите са уроци

Дори и за заточението си в Диарбекир казвал: „...няма напредок без страдание, както няма добро без зло”. Настоявал пред Петър Дънов да му каже кога ще му дойде ред да си „отиде” и както му предрекъл Дънов, така и станало.

Една година след смъртта му, на Събора на Веригата, негови приятели замолват Учителя да го призове. Духът на Миркович се явил и казал на всеки от присъстващите по няколко думи. За себе си: че съжалява, дето не е работил на земята както трябва. Признал: „Долу минавах за мъдър и умен, а тук съм като малко дете”. На писателя Михалаки Георгиев казал: „На мъдрия ум не давай, на силния мост не ставай, за хляб не се продавай”.

33-1

33-2 – Къщата музей на д-р Миркович в Сливен

33-3 – Заедно с Петър Дънов (д-р Миркович е най-отпред)