Карантина за Великден и Гергьовден Вижте мненията на икономисти, медици, работодатели и интелектуалци за намеренията на властта

Неспасяемият българин или паметник на българското спасение Какъв да бъде мемориалът, от който всички у нас ще са доволни

Смъртните случаи от коронавируса в Европа надхвърлиха 30 000

Националният оперативен щаб: Дай Боже БЦЖ да помага (обзор)

Разединението гони вируса! Чесънът не помага, но поне държи останалите на разстояние

Държавният секретар на САЩ в разговор с Борисов: България ще е сред първите страни, с които ще бъде споделена ваксина срещу коронавируса

Чиновническо недоглеждане спря проекти за милиони Параграф 22 в Закона за извънредното положение заплашва да изпрати хиляди в бюрата по труда

Творчески съюзи искат повече пари за култура

САЩ очакват до 240 000 жертви Тръмп предупреди за “две много болезнени седмици”

Обвиниха осем от кръвната мафия Заради пандемията цигани искали 500 лева за половин литър

По-малък данък печалба при инвестиция във ферма

74 млн. лв. разплати АПИ от 13 март насам Над 50 млн. лв. предстои да бъдат преведени на фирмите

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в четвъртък, 2 април 2020

Десета жертва на коронавируса у нас

„Лукойл“ дари 140 карти за гориво

Европейската “зелена сделка” ще заобиколи бедните

Полски миньори от рудник в Катовице.

Въпреки всички разговори за преквалификация на полските миньори фондът най-вероятно ще потъне в джобовете на въглеводородния финансов елит

Финансиращите въглеродните емисии могат да превърнат климата в печеливш бизнес

Когато Жозеп Борел, назначен за ръководител на ЕС по въпросите на външната политика, предизвика възмущение, като определи младите климатични активисти като страдащи от „синдрома на Грета“, той направи не просто сериозна грешка в своята преценка, но и сериозна грешка в макроикономиката. Това беше симптоматична грешка за тежкото състояние на европейския икономически дебат след десетилетие на икономии и идеята за schwarze Null (черна нула или балансиран бюджет).

„Идеята, че младите хора са сериозно ангажирани с борбата с промените на климата, бихме могли да я наречем „синдрома на Грета“, ми позволява да се съмнявам в това“, каза Борел, преди да поставя под въпрос своята наивност за цената на справянето с климатичната криза.

„Бих искал да знам дали младите хора, демонстриращи в Берлин… са готови да понижат жизнения си стандарт, за да предложат компенсации на полските миньори, защото ако се борим срещу промените в климата реално, те ще загубят своята работа и ще трябва да бъдат субсидирани“.

За Борел екологизирането на европейската икономика е игра с нулева сума, при която плащането за преминаване към нисковъглеродна икономика трябва да дойде от джобовете на немските данъкоплатци.

Възгледите на Борел, колкото и пикантно да са представени, са идеално приведени в съответствие с недостатъчната макроикономика на много прехвалената европейска „Зелена сделка“.

Европейската „Зелена сделка“ е предложения план от Европейската комисия за 1 трилион евро за финансиране на прехода от изкопаеми горива към декарбонизиране на европейската икономика. Но комисията тихо изпусна думата „ново“ от първоначалните планове на САЩ за „Нова зелена сделка“, която, разбира се, е ехо от икономическия „Нов курс“ на Франклин Д. Рузвелт от епохата на депресията.

Загубата на това „ново“ е сигнал, че комисията не търси промяна на системата чрез амбициозна зелена макроикономика и строго регулиране на въглеродните финансисти. По-скоро е необходима политика, или трети подход, който се стреми да тласне пазара към декарбонизация.

Макроикономиката на европейската „Зелена сделка“ остава в капана на логиката на „черната нула“ на строгите икономии. Вместо амбициозен зелен фискален активизъм, тя преструктурира съществуващите европейски фондове чрез логика на финансирането на зърнопроизводителите за мобилизиране на парите от частния сектор. Публичните пари ще бъдат използвани за изваждане на риска от частния бизнес и финансиране на механизъм за „справедлив преход“, който обещава да защити групи като полските миньори, след като техните въглищни мини бъдат затворени чрез програми за преквалификация.

Но има малка гаранция, че парите на европейските данъкоплатци ще стигнат до полските миньори. Вероятно ще потънат в джобовете на декарбонизационните „барони“: хитрите местни елити, които ще пренасочат парите за преход към своя бизнес, точно както зърнените барони засмукват повечето субсидии, първоначално предназначени за малки земеделски производители в рамките на общата селскостопанска политика.

Да вземем Румъния. Местните профсъюзи на миньорите се оплакват, че мерките, предназначени за „преквалифициране“ на миньорите, тествани в региона Валея Джиулуи в Трансилвания през последните 15 години, са били използвани единствено от фирмите за декарбонизация. Връзките им с политическите елити на Румъния им позволиха да завладеят „пазара“ за преквалифициране на услуги, но всъщност няма нито частни инвестиции и нито нови работни места в нови икономически сектори.

Отхвърляйки зелената макроикономика, Европейската комисия полага своите надежди на частните финансии. Логиката е, че държавата няма да плаща, ако частният сектор го направи, куца при условие, че има намеса на публични средства за „рисковите“ зелени инвестиции. Изглежда, че комисията има мощни съюзници в лицето на институционални инвеститори с трилиони, готови да бъдат озеленени. Лари Финк, ръководител на BlackRock, един от най-големите мениджъри на активи в света, наскоро отбеляза, че „ние сме на ръба на фундаментално прекрояване на финансите и сме сериозно към декарбонизацията“. Преминаването към зелени финанси е добре дошла, като се има предвид, че BlackRock и други световни инвеститори досега се държат повече като финансисти на въглеродни емисии, отколкото отговорни инвеститори за климата: говорят зелено, но постоянно блокират резолюциите на климатичните акционери.

Опасността е публичните пари, които комисията планира да вложи в екологизиране на европейската икономика, просто да субсидират една „зелена пералня“.

Мислете за това като стратегия в две стъпки, чрез която финансиращите въглеродните емисии могат да превърнат климата в печеливш бизнес.

Първата стъпка включва оформянето на правилата на играта, като например „зеления списък“ на активите или „зелената таксономия“, която понастоящем се договаря от институциите на ЕС. Таксономията на ЕС за устойчиви дейности има важни предимства пред частните екологични рейтинги ESG, използвани понастоящем от частните финансии за идентифициране на екологични активи. Въз основа на по-широк кръг от гледни точки, включително и климатични експерти, таксономията на ЕС ще определи обществен стандарт на зелено, което да затрудни финансиращите на въглеродни емисии частно да закупуват екологични рейтинги. Това може да се превърне в глобален стандарт за измерване и регулиране на екологичните резултати на глобалните финанси.

Но списъкът на ЕС рискува да бъде заличен в текущите политически преговори за точните подробности за това какво представляват „зелените“ дейности. Вече яростното лобиране доведе до включването на категория на „активиращи“ дейности под егидата на „зелени пътеки“. Те лесно могат да станат врати за дейности, които са по-скоро кафяви, отколкото зелени. Стимулът за финансиращите въглеродни емисии е да поставят етикета зелено навсякъде, където могат, като се подготвят за втората си стъпка, а именно да убедят европейските регулатори да насърчават (без риск) зелените активи.

Междувременно комисията отказва да говори, а камо ли да регулира „кафявите финанси“. Но строгата регулация на „кафявите финанси“ може да бъде мощен инструмент за финансиране на европейската „Зелена сделка“. Комисията може да наложи санкции върху кафявите активи, било чрез данъци (зелен данък) или чрез регламент, като по този начин ускори преминаването към зелени активи.

Възмутените от пренебрежителните забележки на Борел за поколението на Грета, трябва да знаят, че истинската политическа битка е да се гарантира, че европейската „Зелена сделка“ няма да се превърне в първия екологичен социален пакт между регулаторите и финансиращите въглеродните емисии, между Брюксел и местните елити, изнасящи зелени финансови стандарти до останалия свят.

Климатичните активисти трябва да настояват за цялостна програма за зелена икономика, която да отчита критичната роля на зеления фискален активизъм в организирането на прехода към нисковъглероден. Това също така означава защита на публичните финанси от въглеродните финансисти, като се гарантира, че частното финансиране ще стане първият лост в борбата за климата.

*Даниела Габор е професор по икономика и макрофинансии в UWE – Бристол

Превод за „Труд“ – Павел Павлов

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.