Без ДДС за български плодове и зеленчуци Млякото също ще се облага с нулева ставка

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в сряда, 21 август 2019

Задържаха мъжа, който изкърти ограничители по „Граф Игнатиев“

Борис Джонсън изтегля британските представители от срещите на ЕС

Расте делът на старите коли 42,7% от автомобилите са над 20-годишни

България на първо място в ЕС по смъртни случаи на пътя

40 питбулa, тренирани за боеве, се отглеждат в общинския приют на Пловдив

Ковачки, Русия и Китай в битка за АЕЦ „Белене” (обзор) Седем кандидати искат да строят втора атомна

Дават на инвалиди пари за асансьор

Пожар избухна в ресторант в Павел Баня (ВИДЕО)

Министър Петков: Над 55 млн. лв. са предвидени за нови социални услуги за деца и семейства

Депутати учат чужди езици за 115 000 лв.

ЕК: Гърция да се придържа към реформите

Майк Помпео: „Ислямска държава“ отново набира сила в някои райони на Сирия

Обновяват 6 км улици в София заради метрото Строят буферни паркинги за 700 коли

Едно славно българско прасе Шопар лочи от златно блюдо на тракийски цар

Вълчитрънското съкровище. Купата с двете дръжки е била хранилка на прасето.

Хайванчето нямало свестен лочник и стопанинът решава да подобри условията в кочината

Черна чума мори днес българското прасе. Има опасност да изчезне от животновъдната карта на страната. С него и пържолите, традиционни за домашната трапеза. Свинята у нас има славна история. Знаменит е случаят с шопара Мирчо, който трябва да влезе в учебниците по хранително-вкусова промишленост. Добичето трупа последните килограми в своя живот, лапайки от масивен златен съд. Преди да му теглят ножа се храни от блюдо на тракийски цар.

Мирчо е отгледан в плевенското село Вълчитрън, където е намерено едно от най-големите съкровища на Балканите.На 28 декември 1924 г. братята Тодор, Никола и Георги Цветанови решават да превърнат в лозе нива край селото. Двамата заедно с още 15 работници си плюят на ръцете и почват да обръщат чернозема. В разгара на копането една лопата удря на твърдо. Селянинът натиска – мисли, че е камък. „Жълтее се нещо“, сочи съседът.

Между буците пръст се показва метален съд като супник. В него са пъхнати една голяма и три по-малки чаши. После излизат седем овални похлупака и още една джунджурия с трилистна форма. От земята са извадени 12 килограма и половина злато.

Лозарите не се сещат, че са намерили съкровище. „При откриването му никой от тях не подозирал, че „супникът“, чашите и „похлупаците“ са златни. Те помислили, че предметите са от „пиринч“ и че са „нишан“, т. е. белег за заровено наблизо „голямо богатство“, обяснява археологът Васил Миков.

Вълчитрънци захвърлят съдовете и почват лудо копане наоколо – търсят пари. Като им излизат мазоли, отчаяни се прибират в селото. За утеха всеки взема по някое „тенеке“ от находката.
Тодор Цветанов мъкне големия супник. Копанята тежи, но бай Тодор се прежалва заради прасето си Мирчо. Хайванчето нямало свестен лочник и той решава да подобри условията в кочината. Стопанинът поизмива съда, забърква в него ярма и го поднася на шопара.

Така Мирчо става единственото прасе в историята, което се е хранило от златен лочник. Дори древните траки не са си позволявали този лукс, макар че са имали в изобилие от благородния метал.

Инак траките били добри свиневъди, свидетелстват античните извори. Славяните, които се заселват в земите им, също отглеждали вкусното добиче. Арабският хронист от IХ век Ибн Деста пише, че водили на паша „свинете си като овцете“. Прабългарите пък издигат прасето в култ. Дванайстият цикъл от техния календар носи името Докс, тоест Свиня.

Като яде от златното блюдо, вълчитрънският нерез хвърля мост между епохите. Съмнително е дали апетитът му не заблуждава археолога Богдан Филов, който определя съкровището за прабългарско. Находката обаче е много по-ранна, съдовете са изковани в края на бронзовата епоха.

„Тази фаза всъщност, обхващаща времето между 1600 (или 1500) г. и 1200 (1100) г. пр.н.е., времето на най-старите тракийски предания – епохата на Ликург и Орфей, на големите певци и жреци, на епохата на Троянската война, на Рез и Марон, на Астеропей и Диомед“, датира откритието проф. Иван Венедиков.

„Ние можем да видим блясъка на един тракийски цар от времето на Троянската война или преди нея във Вълчитрънското съкровище“, възхищава се той.
Тринайсет съда излизат на светло в селската нива, но само тъй нареченият кантарос е подходящ за угояване на прасе. Широкото гърло го прави удобен лочник. Кантаросът е висок 17,1 сантиметра, диаметърът на устието е 28,2 сантиметра. Изкован е от 4,395 килограма злато с естествени примеси на сребро, мед и желязо. Две дръжки са изтеглени от гърлото и с елегантна извивка са занитени за корпуса.

С голямо изкуство са изработени и другите предмети. Сребърни пояси, бронзови обшивки и кехлибарена гарнитура красят древния комплект. Траколозите предполагат, че той е обслужвал ритуали, свързани с култа към слънцето.

Вероятно съкровището е укрито при драматична ситуация. Съдовете са заровени набързо едва на 30 сантиметра под земята. В миналото на това място е имало непроходими гори, спомнят си стари вълчитрънци. Златните предмети може би са закопани при бягство, като в бързината укривателят не е могъл да вземе всичко. Той е пренесъл похлупаците, но не и съдовете към тях, защото са били прекалено обемисти и тежки.

Лозарската команда също е озадачена от голямото тегло. Металът не се чупи като пиринч (месинг), а се огъва, почесват се селяните. С лозарски ножици те си режат от съдовете „за спомен“.
С такива проби Никола Цветанов отива в Плевен да провери какъв е металът. Показва парчетата на златаря Коста Златарев. Онзи се удря по челото и веднага съобщава на Народния музей в София. Коста излиза свестен човек, но и Мирчо е от сой.

Нерезът носел това име, защото бил с кротък нрав. Той бил пъстра дерманска свиня, селекционирана в ловешкото село Дерманци. Тялото на породата е цилиндрично с хармонични форми. Широки гърди и гръб красят екземплярите. Главата е средно голяма с много здрава зурла. Обемист корем, пълни бутове и къси крака допълват портрета.

Когато почва да яде от тракийския кантарос, Мирчо е малко под 200 кила. Неговата кочина става своеобразно убежище за древната реликва, защото не изпитва острието на лозарските ножици. Другите съдове са накълцани, а кантаросът е цял. Само едната дръжка е малко смачкана от удара на лопатата.

По сигнала на Златарев за Вълчитрън заминава музейният уредник Иван Велков. Със съдействието на местните власти успява да събере съкровището. „Всички намерени съдове вчера бяха представени на представителя на Народния музей г. Велков, който още снощи нареди препращането им в София“, съобщава плевенският вестник „Северно ехо“ на 7 януари 1925 г.
По Закона за старините откривателите на Вълчитрънското съкровище получават 1 500 000 лева. Те обаче се хващат за гушите и започват да се съдят за подялба на парите. Делата продължават, докато се разбира, че разходите по адвокати надхвърлят полученото от държавата.

Ядосан, че е изтървал четири кила злато, бай Тодор превръща Мирчо на пържоли. Сланината накисва в каца. Пъстрата дерманска свиня се слави с добра угоителна способност. Нейното месо е вкусно, а сланината е твърда и зърнеста.

За съжаление тази ценна порода е ликвидирана по време на реформите в кооперативното селско стопанство. След 1959 г. племенната работа с родата на Мирчо е преустановена. Броят на животните бързо намалява и днес те почти са изчезнали.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.