Защитата на българския език в Македония

Статия на МПО „Сърбизиране на наложения от Белград „македонски“ език“, 1986.

Проф. д-р Джеймс Кларк: Отричането на българското наследство от Скопие е като отричането на Петър от Христос

През 1948 г. македонските българи призовават „да запазим историческия български език, правопис и езиково единство“

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

Проблемът с официалния език на Северна Македония е един от най-сложните съвременни аспекти на македонския въпрос. Неговите измерения многократно надхвърлят лингвистичната трактовка, поради което прагматичните политически решения безспорно са доминиращи, но и крият много капани.

Възползвайки се от това преплитане на различни фактори, властите в Скопие се опитват чрез лавиране да избягат от научния спор като заявяват, че идентичността е вътрешен проблем на техните граждани и те самите решават какъв е езика им. Зад тази привидно модерна фразеология се прикрива тоталитарната същност на практиките край Вардар, защото въпреки натиска, все по-често достигат и други мнения, неподвластни на официалните клишета. Това много ясно показва, че в никакъв случай не може да се говори за двустранен българо-македонски спор за езика, а за нерешен вътрешномакедонски конфликт, който изисква национално помирение.

От тази гледна точка за създаването на новия език в Скопие през 1945 г., изключително важна е не позицията на България, а на самото македонско освободително движение. Както е известно, единственият негов представител през този период са Македонските патриотични организации (МПО) в САЩ и Канада. Първата публикация в тяхното издание „Македонска трибуна“ за налаганото езиково разделение е от 22 март 1945 г. и носи заглавието „Относно „новия македонски“ език“. В нея се изтъква, че „езикът на един народ не се създава случайно или в разстояние на два месеца. Той е резултат на бавен процес през поколенията и вековете... Езикът, на който пишем вестниците и на който говорим както тук, така и в стария край, е български...

Напоследък обаче се заговори, че в Македония е почнал да излиза вестник, писан на „македонски“ език... Но езикът, на който се пише той, е злополучен... Не можем да не се учудим, когато този език се нарича „македонски“... Езикът, на който се пише в. „Нова Македония“, не е „македонски“, а смесица от няколко македонски диалекта на българския език, примесени със сърбизми“.

Тази публикация е основополагаща, защото ясно показва, че не България, а самото македонско освободително движение е оспорило езиковата политика в Скопие. Нещо повече - през последвалия период МПО започва да се противопоставя и на официално възприетата от София политика на насилствено македонизиране на населението в Пиринска Македония и на налагането в нея на новосъздавания език. На 19 септември 1946 г. „Македонска трибуна“ публикува критичния материал „Колишевски иска да се въведе „македонски“ език по училищата в Пиринска Македония“. Особено важен е направеният извод, че „въпросът за „македонския“ език отваря нови усложнения за пълното разрешаване на македонския въпрос, усложнения, които по самото си естество могат да предизвикат деления на и без това необединените и разпокъсани сили на нашия народ“.

След като внимателно анализира тенденциите и преследваните от Белград цели при създаването на новия македонски език, на 13 ноември 1947 г. Любен Димитров - главен редактор на „Македонска трибуна“ и секретар на Македонските патриотични организации - излиза с призива „Да пазим българския език!“. От тогава започват и целенасочените усилия на МПО за съхраняване на българското езиково единство.

През 1948 г. македонските българи призовават „да запазим историческия български език, правопис и езиково единство“. Те смятат, че е неправилно отпадането на старобългарските букви · и ®, тъй като те обединяват източните, западните и южните български говори. Поради тази причина до 2000-та година, до която „Македонска трибуна“ се списва и на български език, е използван неговия стар правопис.

Едва ли могат да се изброят всички статии, които дейци на МПО са написали в защита на българския език в Македония през периода до 2000-та година. Сред открояващите се е възприетата от МПО през 1979 г. позиция, че е недопустимо при предаването на текстове от книжовен български на новия македонски език да се използва понятието „превод“. Те заявяват, че „като се имат предвид добре известните фалшификаторски лингвистични и исторически писания в Югославия... и като се знае, че за съвременната лингвистика т. н. „македонски литературен език“ е западнобългарски диалект - рожба на една карикатурна езикова реформа с още по-карикатурна сърбизирана графична система“, вместо „превеждам“ трябва да се използва понятието „диалектизирам“.

Особено важна е разяснителната дейност, която македонските българи в САЩ и Канада предприемат при отстояването на фактическото положение около езиковата ситуация в Скопие. Сред проявите в тази насока изпъква „Изложение за така наречения „македонски език“ и мнението на компетентни учени по въпроса“, изпратено до проф. Едуард Леви, ректор на Университета в Чикаго.

В поредицата от взаимодействия с американски учени, изключително важно е гостуването на проф. д-р Джеймс Кларк като главен говорител на 58-мия конгрес на МПО, проведен през 1979 г. в Питсбърг. На него той заявява: „Не съм тук, за да споря за настоящия македонски език. Всеки човек има правото да създаде и пише на свой собствен език, също така надграждането на един диалект и превръщането му в литературен език не е ерес. Обаче само в полицейска държава е възможно един език да бъде узаконен за една нощ. Отричането на българското наследство от Скопие е като отричането на Петър от Христос. Но Петър се покайва!“

Изразената позиция от проф. Джеймс Кларк е от огромно значение, защото той по време на Втората световна война е бивш началник на балканския отдел на предтечата на ЦРУ, след това до 1950 г. е културен аташе към американската легация в София, а от 1956 г. до пенсионирането си е професор в Университета в Питсбърг. В тези си качества при всички случаи е влияел върху формирането на американската политика на Балканите, което е важно и днес.

Дали властите в Скопие ще се покаят като апостол Петър, е въпрос на бъдещето. Важното е, че езиковите процеси са многопластови и разнопосочни, поради което не бива да се правят едностранчиви и крайни заключения. Има лица, които като желаят искрено сътрудничество със Северна Македония, заявяват, че днес македонският език е реалност. Разбира се, правото на македонските граждани да наричат себе си македонци и съответно езика си македонски, е недискусионно. Точно тук ясно трябва да подчертаем, че това е израз на съвременната идентичност и такъв въпрос никога не е повдиган от България.

Но в същото време при преброяването на населението на Северна Македония през 2021 г., редица нейни граждани със съхранено българско самосъзнание декларираха - както всички възрожденци от Македония - себе си, майчиния си и говоримия вкъщи език, като български. Не се знае колко от тях ще бъдат допуснати да се регистрират като българи, но някои от живеещите в чужбина при преброяването си онлайн направиха скрийншотове на попълнените формуляри, така че този факт не може да бъде укриван. В случая няма никакво значение дали преброените имат предвид официалния език в Скопие или става въпрос за родните им диалекти, обявявани от властите за форма на неговото проявление.

Следователно налице е явлението езикът на Северна Македония да бъде наричан от самите нейни граждани с две имена - македонски от деклариращите се като македонци, и български от македонските българи. Този факт следва да бъде отразен чрез такава формула, която да задоволява и двете страни. Недопустимо е при отстояването на правата на човека, противно на волята на македонските българи, да им се натрапва, че не говорят български.

Това трябва да е българската червена линия по въпроса за езика.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи