Музиката подмладява, променя вкуса на храната и е по-добра от секс

Управляващите спечелиха парламентарните избори в Полша

Слабо земетресение край Ихтиман

Орбан загуби Будапеща на местните избори

Кюрдите се разбраха с Дамаск, сирийската армия изпраща войски в Северна Сирия

Шестима души загинаха при тежка катастрофа край Казанлък

Вижте какво ще е времето днес

Изгубени в празнодумието Вече не вярваме на думите, на медиите, на политиците

Първите български общинари работят напълно безплатно

На 14 октомври 2019 да почерпят

Дневен хороскоп на Алена за понеделник, 14.10.2019

Три пожара горят край хълма Трапезица в Търново

Отиде си Милчо Левиев – съвременният гений в джаза Легендарният музикант, аранжор и пианист донася световна слава на България

Турция засилва офанзивата в Сирия (ИНФОГРАФИКА)

Пол Маккартни често сънува Джон Ленън

Златотърсачът Любо – живот сред канибали и крокодили Нашенецът върти бизнес за милиони с машини за добив на “жълтата валута” в Папуа Нова Гвинея

Любо в къщата си в Папуа, на фона на богатата си колекция от маски и фигури от дърво.

Сега е богат, наскоро е навършил 70 години и му се иска да „укроти топката“

Телефонът ми звъни с непознат код. “Любо е, от Папуа”, ми казва гласът в слушалката. Сърцето ми ще изскочи от гърдите. Пет години чакам това обаждане!

Но за какво му е на Любо да пишат за него в български вестник? Живее си живота в Папуа Нова Гвинея както му харесва. Седи си на верандата на голямата си къща в тропически стил, а около него се чува режещо слуха тракане. Било от зелените жаби, които живеели по дърветата наоколо, с които е обкръжена голямата му къща.

Обича да остава сам, но рядко има този късмет. Случвало се е в 11 часа вечерта да го питат каква е цената на златото за деня. Има си и дружка, живее в големия басейн на имението му, който отдавна се е отказал да ползва. Къщата му е на хълм и водата е кът, а за да напълни басейна си с чиста вода, ще му трябват 22 хиляди долара. Излишен харч. Затова сега басейнът е царството на приятелката му Джизабела – огромен крокодил. Гледа я от бебе, когато е била 10 см, а сега е 3 метра и половина. Обаче Джизабела не напада хора. Преди се е припичала денем на брега на басейна. Не е ли страшна, бррр…? “Джизабела вече не излиза. Джизабела е много дебела”, смее се на римата Любо.

Гръмкият му смях ми напомня за героите на Джек Лондон и Хемингуей. Ако Любо Тодоров беше съвременник на писателите, те щяха да напишат най-вълнуващите си романи по живота му, без изобщо да се налага да доукрасяват историите. Единственият българин златотърсач, добивал години наред злато от реките в Австралия и Папуа Нова Гвинея. Не съм чувала и за друг нашенец, ловец на крокодили – живот на ръба…

Сега е богат, наскоро е навършил 70 години и му се иска да “укроти топката”. Купил си е луксозна яхта, дълга 22 м, и сериозно се замисля дали да не продаде бизнеса си с производство на машини за търсене на злато и да си живее само на “лодката”.

Обаче златотърсаческата тръпка още го държи яко и крои планове да продължи с жълтия метал, който единствен дава свобода на човека… Колко килограма неприкосновени запаси е скътал? “Ха-ха, шегуваш ли се, как ще ти кажа? Крия кюлчета под камъни под водата, които само аз знам” – и се смее гръмко.

Едва ли в цялата ни история на бягствата на хора по време на социалистическия режим има такава одисея като тази на Любо. Роденият в София 19-годишен младеж е женен за младо красиво момиче. Любовта към Поли е силна и искрена, но недостатъчна, да потуши поривите на душата му за необикновен живот.

Любо е чиста проба авантюрист. Не го блазнят благополучието на големите градове и пухените завивки. Копнежът по девствени територии го зове като непреодолим повик на духа и кръвта. В същото време не е някакъв див и агресивен варварин, груб мачо. Има усет към изящното и рисува картини. Търси свободата в нейния чист, екзистенциален вид. Така, както я разказва само Джек Лондон. За него София е скучно място. Няма нови неща, няма приключения.

Жаждата за свободен живот не му дава мира и той е обсебен от идеята да се измъкне от комунистическа България. С риск за живота си бяга от социалистическия “рай”. Преплува за една нощ залива на Триест, за да се реализира в джунглите и блатата на Австралия и Папуа Нова Гвинея. Запленен от историята му, продуцентът и режисьор Марио Марков прави експедиция в Папуа Нова Гвинея и пише книгата “Дългият сън на крокодила”. Заедно с колегата си Панчо Цанков прави и документалния филм “Здравей, Папуа”.

Любо попада в Австралия с 50 стотинки в джоба и спи по улиците. Там в едно българско кафене среща много добре облечен югославянин и го пита как се е замогнал. А той го води на един пазар, където в полунощ се разтоварват камиони с плодове, зеленчуци и риба. Двамата си изкарват по 50 долара от 2 камиона, а тогава хората получават заплата от 28 долара за 14 дена. Така Любо прави първите си големи пари.

Той среща двама братя югославяни, ловци на крокодили – Мирко и Марко, и идеята за поредната бърза печалба го завладява. Тогава ловът на крокодили е забранен и цената на една кожа скача 4 пъти, или 8 долара на инч, които тогава са много пари. А Любо е само на 22 години, луда глава и си мисли, че е неуязвим. Тримата заминават за една изоставена станция за риболовци в абсолютен пущинак в безлюден регион на Северна Австралия, залива на река Аделаида. Там крокодилите са огромни като динозаври, стигат до 10 м дължина. Но и много кръвожадни. Любо си купува пушка Уинчестър Магнум 22 Римфайър. Братята го предупреждават, че не улучи ли крокодила, Господ да му е на помощ.

Ловуват в полунощ, на главите си носят миньорски лампи. Намират крокодилите по очите, само те се виждат над водата. Според това колко са раздалечени очите на крокодила, разбират колко е голям. А колкото е по-голям, толкова по-ценна е кожата му. Очите се задържат над водата от 1 до 3 секунди и трябва светкавично да стреляш. Не уцелиш ли – свършено е с теб. Целят се в точно определено място на главата и ако убият крокодила, той се обръща с корема нагоре над водата, но бързо потъва. Тогава забиват една стреличка с балон, по него го откриват под водата. Одират кожата, осоляват я и я навиват на руло. Продават я тайно на специални прекупвачи.

След 6 месеца тримата събират толкова много кожи, че товарят един пикап. За тях получават куфарче с пари, които си поделят. Заради безразсъдството и непукизма двамата братя наричат българина “Любо Крокодила”. Със своята третина от печалбата Любо си купува ресторант, който нарича Lubo Crocodile. “През 1973 г. живеех в пентхаус с басейн, купих първия цветен телевизор, който тогава струваше 800 долара, колкото една кола”, казва Любо. После чул, че Марко загинал на река Аделаида. Стрелял по крокодил, обаче не успял да го убие, а той бил грамаден и направо го глътнал.

Ресторантьорството му омръзва за 2 години и Любо отваря туристически център на остров Дейдрийм за обучение на водолази и гмуркане във водите на Големия бариерен риф. След близо 10 години попада на книгата River of Gold (“Река от злато”) с невероятни истории за златотърсачи. Прочита я поне 10 пъти и това преобръща живота му. През 1980 г. златото се вдига на 850 долара, а заплатите там са 45-50 долара на седмица и той решава да действа.

Една от любимите му фрази е, че “има много злато и всички реки са като банки, но се охраняват от крокодили”. Той заминава за Папуа и започва да добива самородно злато чрез пресяване на пясък от дъното на река Сипик. Песъчинките остават на повърхността, а златният прах като по-тежък се утаява. Любо изобретява машини за добиване на злато от водата – бизнес, с който се занимава и днес и го е направил богат. Но богатството за него има други измерения – дава му свободата да живее където си иска и да прави каквото си иска. А златото е единствената “валута”, която те прави пълноправен господар на живота си, казва българинът.

Дали има още канибали в Папуа? “Сто на сто, нагоре по поречието на река Сипик, в по-затънтените райони на острова”, категоричен е Любо. В страната се говорят 800 езика, или местни наречия, а причината е, че хората са живели много изолирано. Има места, където са с 500 години назад в развитието си. Местните хора са с почти черен цвят на кожата, изглеждат много страховито и много си приличат, защото са се множали помежду си. Страхували са се да излизат извън общността си, защото преди 100 години е било така – напуснеш ли твоя район, от другото племе те убиват и изяждат.

В Австралия голямата му къща в Кент, Северен Куинсланд, стои празна от 30 години. Не желае да се връща там. След като земите в Австралия се предават във владение на аборигените, в страната “настава комунизъм – аборигените не дават никакъв бизнес да се прави”. Затова си живее в Папуа в огромната си къща с колекция от 5000 дървени маски и фигури, изработени от местните.

“Много местни хора участват в златотърсаческия ми бизнес, продават ми дърворезби и съм доволен, че успях да променя живота им. Вече не живеят в сламени колиби, а в нормални къщи, имат телефони и телевизори”, казва златотърсачът. Живее близо до град Уиуек, който е на час и половина от Сипик. От брака му с любимата Поли в България му е останала една дъщеря – Любов. От втория брак с холандка има дъщеря Бианка, която е изкуствовед, живее заедно с майка си в Бали. Там има галерия, в която продава дървените маски и скулптури, които баща є откупува от местните хора в Папуа, като така им осигурява по-цивилизован живот.

“Някой ден ще се върна в България. Знаеш ли колко злато има там? Има дори в реките, минаващи през София. Ами река Златица? Не случайно предците ни са я нарекли така”, смее се авантюристът. Казва ми “Дочуване”, защото в София е обедно време, а при него вече е мрак и тръгва да гаси лампите из голямото си владение.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.