Теодор Херцел се ражда в сградата на най-голямата в Европа синагога

Будапещенската синагога е най-голямата в Европа и втора в света след Нюйоркската. Високата 44 м сграда е издигната през 1859 г. в еврейския квартал на ул. “Дoхани”. Архитектурата й поразява с великолепни византийски и мавритански орнаменти, вътрешността й е богато украсена и може да побере 3000 души. Синагогата е част от комплекс, включващ еврейски светини, музей и паметник на Холокоста - сребриста плачеща върба, на всеки лист на която е изписано име на героично загинал по време на нацизма евреин. Дело е на скулптура Имре Варга.

Лявата част на синагогата всъщност е отделна сграда, в която днес се помещава Музеят за еврейска история. В средата на ХIХ век е била частна къща. Тук през 1860 г. се ражда Тивадар (Теодор) Херцел, считан за духовен баща на днешния Израел. Семейството му принадлежи към прослойката евреи, за които юдаизмът е само част от традицията, но не и начин на живот. Майка му е привързана към немския език и литература и още от малък Теодор се потопява в германската култура.

Семейството по-късно се преселва във Виена - столицата на Австро-Унгария. Теодор завършва право и се втурва в живота на виенската бохема. Чете модна литература, опиянява се от музиката на Вагнер. Публикува с успех памфлети и фриволни пиеси, една от които жъне голям успех в престижен виенски театър. Става сътрудник на най-четения Neue Freie Presse. Скоро след това вестникът го изпраща като кореспондент в Париж. Краят на ХIХ век е т.нар. la belle epoque– времето на авангардистки експерименти в изкуството; на Клод Дебюси, Толуз-Лотрек, Бодлер, Сара Бернар. Младият Херцел става част от това общество. Придобива суетност, редовно посещава опери, маскарадни тържества, знакови кафенета.

Но скоро ентусиазмът му се изпарява след като става свидетел на многобройни антиеврейски прояви, върхът на които е аферата “Драйфус”. В политиката, не само на Франция, но и в съседните Англия, Германия, Австрия и др., започват да надделяват шовинистки и милитаристки призиви, а антисемитизмът става един от инструментите на тази политика. 1894 г. е преломна за Херцел и той се вглъбява в търсене на решение на т.нар. еврейски въпрос. Плановете му за преселване на евреите в Палестина първоначално шокират обществеността. Публикува малка брошура “Еврейската държава: опит за съвременно разрешаване на еврейския въпрос”, превежда я на големите европейски езици. Обръща се за съдействие към влиятелни лица и владетели, включително и към султана, но няма успех. През юли 1896 г. е в София. Търси подкрепата на Фердинанд и българският княз поръчва копия на книжката му на английски, немски и руски език. Успява да заинтригува известния милионер барон Хирш. Но разговорът му с барона е нервен, екзалтираният Херцел не съумява да изложи ясно своите планове за масово преселване в Сион- хълмът, непосредствено до стария град на Йерусалим, станал синоним на Израел. Хирш е раздразнен от самонадеяния, според него, млад човек. А е имал възможност да въздейства на султана, под чиято власт се намира тогава Палестина. Известно е, че от края на ХIХ век германските и австрийските капитали изместват английските и френските в Османската империя, налагайки по такъв начин немското влияние.

Въпреки неуспехите му с “големите”, малката брошура и романът му Аltneuland (”Старата нова земя”) въздействат възпламеняващо на еврейската средна класа и през 1897 г. в Базел, Швейцария, се свиква конгрес на привържениците за завръщане в Сион, оттогава наричани ционисти. Но най-убедени последователи на Херцел се оказват евреи от украинските и полските земи на Руската империя, в които често се извършват антиеврейски погроми. Оттам, още през 1881 г. тръгват и първите емигранти, които се заемат с непосилната задача да преобразят пустинните места на Палестина.

Възраждането на Израел се дължи на мощната подкрепа на международната общност, потресена от разкритията за унищожаването на 6 милиона евреи на териториите, окупирани от хитлеровия Вермахт и в лагерите на смъртта. Лидерите на двете главни страни-победителки във Втората световна война- Сталин и Труман, също поддържат искането на оцелелите от Холокоста, да създадат своя държава в земите, от които преди векове са били прогонени след въстанията им срещу господството на Рим. На 29 ноември 1947 г. Общото събрание на ООН приема резолюция за разделяне Палестина на две държави – арабска и еврейска; а на 14 май 1948 г., ден преди края на британския мандат, еврейската общност приема Декларация за независимост и провъзгласява създаването на Държавата Израел.

Англия обаче не престава да насъсква и въоръжава съседните арабски държави, шест от които, в деня след провъзгласяване на независимостта, нападат току-що възродената държава. В резултат от военните действия около 726 000 араби, по данни на ООН от 1949 г., са принудени да напуснат родните си места като бежанци; около 800 000 евреи са прогонени от арабските страни, където са живели от векове, а собствеността им е присвоена. Повечето от тях намират убежище и трайно се заселват в Израел.

Войната трае до 20 юли 1949 г. Сключва се примирие, но не и мирен договор, който да признае възродената държава, съгласно резолюцията на ООН от 29.11.1947 г. Всъщност, Израел е в състояние на война с повечето от арабските си съседи почти непрекъснато от 1948 г. до днес.Изглежда конфликтът никога няма да бъде разрешен.

След мащабната намеса на Русия в Сирия обаче, стратегическата обстановка в Близкия изток коренно се променя. Редица арабски режими започват да виждат в руския фактор възможност не само за собственото си оцеляване, но и за трайно уреждане на конфликтите в региона. През последните години руският президент Владимир Путин многократно предлага посредничеството на Москва за възобновяване на преговорите между палестинците и Израел.

Изхождайки от настъпващите в Близкия изток геополитически промени, израелското ръководство също търси конструктивни решения. Бенямин Нетаняху е премиерът, най-често посещаващ Москва през последните години. Макар отношенията между двете страни да остават сложни, конфронтациите се избягват, стремежът е да се поддържа баланс на интересите. У израелските политици и обществеността нараства разбирането за значението на руския фактор. Русия, например, е в състояние да гарантира сигурността на Израел, което би поставило началото на трайното мирно развитие на целия регион. Двете страни биха могли съвместно да разработват газовите находища по израелския шелф в Средиземно море. А един от най-чувствителните и за евреи, и за мюсюлмани, и за християни, проблем- този за светите места в Йерусалим, би могъл да бъде конструктивно обсъждан чрез посредничеството на Руската православна църква.

България е една от първите страни, признали независимостта на Израел още през 1948 г. Макар повечето български евреи да се преселиха в новата си родина, те не забравиха България и българските си приятели, които, начело с Българската православна църква, не позволиха да бъдат депортирани в газовите камери на Аушвиц.