Реформаторите нямат сили да излъчат победител в надпреварата за държавен глава

Конструкцията Реформаторски блок не съществува и тази теза вече не звучи еретично. Дори онези, които я споделят публично, вече не ги наричат „долни комунисти“, както преди година, за огорчение, ми се случваше. Очевидното не е радостно, но вече е видимо за всички. Мотивите са там, далеч, около основаването на тази група по интереси като механичен сбор от малки проценти, а не като политическа платформа, която обединява сегашните и вдъхновява нови симпатизанти.

Структурата на разпада също е механична, по принципа на долепянето до властта и електоралното оттичане в канавката. Тук е важно да отбележим, че става дума за долепяне до значително по-голям политически субект, създаден и съществуващ на вождистки принцип, с популистки пълнеж. Нямаше как краят да е друг. Сервилното поведение на СДС, ДБГ и земеделеца, който твърди, че има партия, на практика обезличава и обезсмисля съществуването на блока като отделна от ГЕРБ структура. Борисов е доволен, защото теренът, според него, е чист и само Радан Кънев се усети и се спаси от политическа гибел. Издържа, с цената на всичко, излизането си не от коалицията, а от политическия пубертет, който бе нормално да преживее. Излезе и застана стабилно на десния идеологически бряг. Успя, въпреки Иван Костов и това е важно да се отбележи, защото финансово приближени до командира застанаха до ГЕРБ, човекът му – Москов застана до ГЕРБ, а и самият той даде любезно интервю по посока на ГЕРБ… Обикновено съм пестелив на добри думи, но на всичко това следва да се отдаде дължимото, като усилие от Радан Кънев. Той направи това, без да „хвърли камък“ по Костов (защото знае, че в ДСБ това се наказва) и това показа политическа зрялост. Сега му остава по-лесното – да покаже, че това не е било конкюнктурно поведение.

Казвам всичко това, защото кандидатурата за президент на регистрирания като субект Реформаторски блок е знак именно за тези процеси и има проекция в бъдещето. Изкушавам се да използвам думата позициониране, но вече ми е досадна. Няма симпатизант, който да не е наясно, че тази съвкупност от партии няма сили да излъчи победител в надпреварата за държавен глава. През номинациите и поведението в рамките на кампанията, ще се дават други знаци. Ненчев се прегъна ниско, за да демонстрира любов към ГЕРБ и Борисов и, въпреки че управляващият даде да се разбере, че ще издигне самостоятелна двойка, земеделецът натрапчиво се самопредлага като коалиционен партньор. Електоралната тежест на военния министър е сравнима с шах-клуба в Обеля, но покорството към Вожда на страната е манифестирано с комсомолско усърдие.

Хората на Кунева също знаят, че като излязат от трапезарията на властта, няма да ги приветстват пълни площади с привърженици и затова стоят плътно до ГЕРБ. Без да го артикулират толкова старателно, като Ненчев, са наясно, че това е първо и последно участие на формацията в изпълнителната власт. Не си губят времето и са се съсредоточили върху запалките и хавлиите.

При СДС нещата са още по-драматични, тъй като цялото ръководство вече е трудоустроено и скоро ще е тъждествено с общия брой членове на партията. Нещата са стигнали до там, че дори историческото име няма да може да ги спаси.

Заради изброените причини на безкрайните политически соарета, на които тече селекцията за кандидат-президент, най-ключов е въпросът – „Ще подкрепите ли кандидатът на ГЕРБ на втори тур?“ Този политически идиотизъм е препъни камък за всеки от изпитваните, защото се очаква да подкрепи неизвестен човек, независимо от неговите качества, авторитет и експертиза за високия пост. Така Реформаторите на практика проверяват възможността да окажат подкрепа на „магаре“, стига да е издигнато от ГЕРБ.

Освен унижението, на което са подложени желаещите, няма по-ясен знак за целта въобще да се издига кандидат на Реформаторския блок. Изброените по-горе няколко партии търсят чеиз за нова сватба с ГЕРБ (Лукарски има опит) и възможност да се покажат като нужни на Борисов. ДСБ логично търси платформа за изход към твърда политическа почва под краката, където да съсредоточи възможностите за демократична опозиция отдясно. Всеки има своите мотиви. Дано и кандидатите знаят в какво участват…

Сервилните пред Вожда на държавата изглеждат в по-луксозна позиция, но перспективата пред тях е къса и предвидима. Борисов многократно е показвал, че без сантименти се разделя с всеки, който вече не му трябва или му пречи. Съвсем скоро и земеделецът, и Гражданите, и Лукарски ще попаднат в тази категория. Най-много да напишат сълзливо писмо до ЕНП в Брюксел, че са разведени не по тяхна вина. Но отговорът ще бъде – „Това са си Ваши семейни работи“. Тогава ще застанат в редичката на огорчените и оскърбените, някъде близо до Първанов, в градинката до стадиона, на който се играе мача и ще си спомнят хубавите дни в изпълнителната власт. От време на време може да им подхвърлят по някоя мръсна поръчка, за да играят „алтернативно дясно“ и да разсейват гласовете в бъдеще, както ще стори АБВ сега срещу БСП, в полза на ГЕРБ.

Пред ДСБ и другите десни извънпарламентарни сили, както и на обширния, оттеглил се в отчаяние електорат, се разкрива мъчителна, но логична перспектива за преучредяване и модернизация на реален десен проект. Възможността е трудна, но има хоризонт. Затова ще помогнат и обстоятелствата. Следващата управленска коалиция се очертава на хоризонта толкова високо, колкото са комините на голям нефтопреработвателен комбинат. В нея са ГЕРБ, БСП и балансиращите патриоти. Балканският модел на германската коалиция по нищо няма да прилича на случая от Берлин, а мотивът за пред хората ще се казва „национална сигурност, стабилност и историческа необходимост от единение на партиите пред лицето на тежката международна ситуация“. За украса могат да изригнат и лозунга: „България над всичко!“, за да поръсят с патриотична чубрица корпоративния сговор, ориентиран към Москва.

Тази конструкция, малко след еуфорията и десетките анализи, че това е разумен ход за страната, ще отвори сериозни територии за работа, както вдясно, така и вляво. Дали тези територии ще бъдат изпълнени със смисъл, предстои да видим.

На практика интересното време за реалната десница започва след президентските избори и ще бъде от ключово значение да не се допуснат същите грешки от времето на Реформаторския блок, а ДСБ да се раздели деликатно с чувството за самодостатъчност на единствения носител на „правата вяра“. Така ще има възможност дясното да се разшири в параметрите на всички хората, които са с подобни разбирания и още не са хукнали да се молят в друга църква.