От военно-стратегическа гледна точка монументът не е много по-различен от паметника на връх Шипка – та нали същите онези, които искат да го премахнат, не признават Трети март за национален празник

Не знаем дали да разглеждаме паметника като благодарност или като унижение

Само на мен ли ми е абсолютно безразлична съдбата на паметника на Съветската армия? Само аз ли си мисля, че поуките от историята, паметта за събитията и личностите, консенсусът около тяхната оценка са по-важни от купчините камък и метал, струпани преди всичко с пропагандна, пък чак сетне с художествена цел? Колцина от минувачите изобщо знаят ли какво нашепват паметниците?

Крайната и безапелационна категоричност винаги ми е лъхала леко на болшевизъм. Но тя процъфтява от години, когато става дума за паметника на Съветската армия (ПСА), който от военно-стратегическа гледна точка не е много по-различен от паметника на връх Шипка – та нали същите онези, които искат да премахнат ПСА, не признават Трети март за национален празник, а Санстефанския договор разглеждат по-скоро като окупационно споразумение! След като и „Шипка“ е паметник на окупационни военни действия, защо не ратуват да се махне и той? Виждате ли как всичко е въпрос на конюнктура?

Едните казват: ПСА е позор и обида! Другите: светиня е! А трети от време на време весело го боядисват. Те весело ще боядисат всичко, без да се замислят какво е, и може би така е по-добре, защото от много мислене боли глава.

Да премахнем ли паметника на Съветската армия или да не го премахваме? Има различни видове премахване. Например мавзолея го взривихме – Буммм!!! И облаците прахоляк над отломките се превърнаха в символ. На какво? Ето тук отново народът не е на едно мнение. Вероятно, ако се стигне до премахване, ще взривим и ПСА – Баммм!!! Е, може би ще позволим първо да отнесат бронзовите фигури. Ще ги отнесат с онзи хеликоптер, дето отнесоха и петолъчката от шпила на Партийния дом, в който пък после се нанесе демократичният парламент. Премахването е важна част от съдбата на символите. Колкото по-идеологически е един символ, толкова по-вероятно е в даден момент да бъде премахнат насилствено. Спомнете си за иконоборството! Или пък за ефесяните и онези техни глашатаи, които в IV век пр. Хр. се провикваха по стъгди и агори: „Забравете Херострат!“.

Твърди се, че ще преместят бронзовите фигури в Музея на тоталитарното изкуство или пък на друго някое място, където хем ще бъдат експонирани, хем никой няма да ги гледа. Както в Галактическия стопаджия: къде е изложена поканата за обсъждане на околовръстния път? В мазето на общината „на дъното на един заключен канцеларски шкаф, забутан в заключена тоалетна с надпис на вратата ВНИМАНИЕ, ЛЕОПАРД!“.

Нима за нежеланите паметници тези музеи не са като концлагери? И в този ред на мисли защо Освиенцим е паметник и никой не възнамерява да го бута? Той приятни спомени ли навява? Възхвалява ли някого? Знак на благодарност ли е? Символът става символ, когато напълниш даден образ с конкретно съдържание, когато го накараш да означава, когато го превърнеш в знак. А в знак на какво – това е вече отделен въпрос. Можеш да превърнеш всичко в знак на всичко чрез просто, но енергично обществено договаряне. Надгробен паметник на Вазов е една морена от Златните мостове. Объл сив камък, тя може да е паметник на всичко. Зависи как се разберем.

Да вземем друг паметник – „Атомния купол“ в Хирошима. Това са развалините на бивш изложбен център с купол, построен изглежда твърде добре, защото дори и „Малчугана“ не е успял съвсем да го сравни със земята. Днес той стърчи така, както си е оцелял, в същия оръфан вид, и е част от мемориален комплекс в памет на жертвите от бомбардировката. Какво изразява този паметник: възхвала, благодарност? Той просто е оставен, за да напомня, както напомняха за бомбардировките над Дрезден и останките от Фрауенкирхе чак до обединението на Германия. Можеш да превърнеш всичко в знак на всичко.

Признавам, че паметникът на Съветската армия в София е малко по-различен. Ако Освиенцим, Атомният купол и Фрауенкирхе са превърнати в паметници, за да ужасяват, то ПСА е създаден с идеята да възхвалява и да изразява благодарност. Това го прави дразнещ по особен начин. Иначе всички тези паметници са посветени на едно и също събитие – Втората световна война. Различават се по злодеите, срещу които са призвани да поддържат гнева на поколенията. При Освиенцим и ПСА това са германците, а при Атомния купол и Фрауенкирхе – американците. От гледна точка на потърпевшите е все едно.

Очевидно смисълът на паметниците е те, като важно нагледно пособие на пропагандата, да всяват и да изразяват. А какво всяват и какво изразяват, зависи от пропагандата. И забележете, че един и същи паметник може да всява и изразява различни, даже противоположни идеи, според доминиращата пропаганда в съответния исторически момент. Какво всяват днес пирамидите? Любов към робовладелския строй? Благодарност към фараоните? Заблудата, че съществува задгробен живот? Преклонение пред творческия гений и трудовия подвиг на потиснатите маси? Мъдростта на извънземните? Ако не сме съвсем наясно, защо просто не взривим и пирамидите – Тряаааас!!!, – както правят ислямските терористи с античните паметници на контролираните от тях територии? Пирамидите също са паметници. Паметници, възхваляващи извратени фараони и зверска експлоатация, представяйки ги за връх на цивилизацията. Точно както ПСА възхвалява окупатори, представяйки ги за „освободители“.

И все пак може би е по-добре да имаме памет, отколкото да нямаме. По-добре да имаме памет за трагичната 1944, отколкото да се преструваме, че нищо не се е случило. Паметта е рядка и луксозна стока в условията на повсеместна народна амнезия. Каква е нашата памет за Съветската армия и за поредния опит на Русия да тури ръка върху останките от  Pax Bizantina? Със сигурност става все по-объркана, защото както е вярно, че дистанцията на времето дава по-трезв и обективен поглед върху историческите събития, също така е вярно, че дистанцията на времето ги митологизира. Когато с времето се сменят идеологиите, тогава се променя и тълкуването на историческите събития. Изводите и поуките вече са други, а паметниците са си същите.

Проблемът на паметниците не е къде седят и кой ги гледа, а как се четат. Ако махнем ПСА, няма да изчезне унижението от окупацията. Ако не го махнем пък, ще излезе, че все още се боим от окупатора. И това е вторият проблем – общественото мнение за паметника на Съветската армия е не само разделено, но и поляризирано. Превърнал се е във фронтова линия. Такива разделители има непрекъснато. Един от последните беше американският президент Доналд Тръмп – разделихме се на яростни противници и ревностни поддръжници, сякаш е наш президент, а не на далечна задокеанска страна. А Съветската армия по нашите земи ни засяга много повече от президента Тръмп. Тя е частен случай на влияние, което е активно и днес в друг образ. От своя страна пък самите ние все още не сме наясно с отношението си към Войната и последвалите я печални събития. Затова и не знаем и дали да разглеждаме ПСА като възхвала или като порицание. От обективна гледна точка е възхвала на победителите, защото са победили, а местните им марионетки са узурпирали властта. И колкото е по-съмнително моралното им право да узурпират властта, толкова възхвалата е по-възторжена. Но пък какво значи „морално право“? Една войска напредва, окупира каквото може и каквото са ѝ позволили Великите сили и въздига марионетни режими. À la guerre comme à la guerre.
Пак от обективна гледна точка, с възторжения си глас паметникът напомня на автохтонното население, че завинаги трябва да се откаже от националния си идеал – да се събере в екзархийските си граници – и да го замени с някакъв друг, не толкова вдъхновяващ национален идеал.

Не знаем също дали да разглеждаме паметника като благодарност или като унижение. От субективна гледна точка много хора би трябвало да са благодарни, защото Съветската армия промени по приказен начин не само техния живот, но и живота на поколенията им до необозрими бъднини. Без Съветската армия днес мнозина представители на елита щяха да пасат кози и да доизносват цървулите на дедите си. Тъй че благодарността си е съвсем истинска за мнозина. Виждате, че не е толкова просто.

Но пак взехме много да разсъждаваме. Има решение на Общината паметникът да се премахне. Да го махат или да решават нещо друго! Иначе не е сериозно. Ако паметникът беше в Картаген, тогава нямаше да се чудим толкова, защото щеше да бъде разрушен заедно с всичко останало в този греховен град.