Как морският ни флот победи турския “Хамидие”

Загадките на българското морячество – втора част

Руски миноносец се взривява от българско минно поле

Осем месеца проф. Божидар Димитров гостуваше всеки петък на страниците на „Труд“ със своята авторска рубрика „Политически разкопки“, в която разказваше любопитни моменти от историята, и правеше паралели с исторически събития.

Преди да почине внезапно на 1 юли, историкът предостави на редакцията ни последните си материали. Те са свързани със загадките на българското морячество – в три части. Миналия петък ви предложихме първата част , а днес вие – читателите на „Труд“, ще имате ексклузивната възможност да прочетете втората част.

След Освобождението първата грижа на българските правителства е да решат да имаме ли флот или не. Ситуацията в Черно море ни изправя пред два огромни флота, потенциални съперници – Турция и Русия, които ние никога не можем да настигнем като численост, поради липсата на съответните средства. И руси, и турци имат десетки леки и тежки крайцери, ескадрени миноносци и т. н. Затова се решава постепенно, макар и късно, чак след 1904 г. да изработим дефанзивна тактика за отбрана на 400-те километра Черноморие, което притежаваме.

И решаваме да направим това чрез миноносци. Поръчваме шест миноносеца във Франция от фирмата „Шантелие е Ателие дьо ла Жиронд” като сред тях е и крайцерът „Надежда”. Миноносците са 99-тонни, т.е. по-малки от ескадрен миноносец, но са въоръжени с две торпедни тръби и имат определен радиус на действие извън Варна, където са дислоцирани постоянно. На Дунав ни остават няколко корабчета от катерния флот по време на освободителната война и ние ги използваме доста интензивно. Естествено, те не са сериозна бойна сила. Но към тях не прибавяме нищо ново. Взимаме мерки да защитим крайбрежието чрез брегови батареи, но до началото на Първата световна война такава имаме само във Варна. Ето идва решителният час за българския военно-морски флот.

Започва Балканската война. Турция притежава няколко броненосеца и с тях пристига пред нашето Черноморие. Гърми, но в интерес на истината, не гърми по населени места, които са изцяло с дървени къщи и ще пламнат като факли - Созопол, Бургас, Поморие, Несебър, Варна, Каварна, Балчик и т. н. Турците гърмят само по фаровете и им остава да разрушат няколко. Малцина знаят, че те са техни, но през 1908 година при обединението на България ние сме ги откупили.

Една от задачите на турския флот е да прекарва оръжие през боеприпаси, закупени в Германия и Австро-Унгария през Румния и оттам с транспортни кораби да ги кара в Истанбул. Българските миноносци успяват да излязат в една ноемврийска нощ и да торпилират един от турските броненосци „Хамидие”. Запазени са кадри дори с потънала палуба под вода – над водата стърчат само мачтите, комините и оръдейните кули. Броненосецът е откаран на буксир в Истанбул. Това признаваме за голяма и единствена победа на българския флот. Всъщност има и други победи, с които поради близки връзки със Съветския съюз, смятан за наследник на Русия, ние не обичаме да се хвалим. Кои са те?

В Първата световна война на българско минно поле, направено със собствени мини – тип „Винаров”, се натъква руски ескадрен миноносец. Корабът се взривява и потъва. Това е истинска победа, а не е само повреда на вражески кораб, какъвто е случаят с „Хамидие”. Загиват няколко десетки моряци, включително и командирът на кораба. Има една трогателна сцена – трупът му е изхвърлен на брега на днешния къмпинг „Градина”. При него пристига негов съученик от Петербургското военно училище командир на кораб, който плаче и прегръща трупа му, но какво да се прави. Бойното знаме на този миноносец в момента се намира във Военноисторическия музей. Няколко по-малки кораби също са потопени от българския флот, а един влекач е пленен край нос Калиакра.

След Първата световна война, съгласно Ньойския договор, ние нямаме право на военен флот, на авиация, както нямаме право и да имаме военноморско училище. Естествено, държавната власт търси начини как да заобиколи тези постановки. Корабите – шестте миноносеца, са обявени само за санитарни и пощенски и така успяваме да ги запазим от нарязване. А когато отпадат клаузите от Ньойския договор от 1938 година, успяваме да ги пригодим вече като бойни кораби в състава на флота. Що се отнася до Военноморското училище, в Созопол се изгражда днешното прекрасно морско училище. Всъщност, то е маскирано като рибарско и подготвя освен риболовни капитани и специалисти, и военноморски кадри.

Крайцерът „Надежда” го губим, защото през 1918 г. го изпращаме за ремонт в Севастопол, но екипажът се вдига на бунт. Естествено, един английски крайцер потушава бунта, тъй като капитанът на кораба Борис Стателов успява да обезвреди оръдието на крайцера и крайцерът си остава там. По-късно обаче е нарязан за старо желязо от болшевиките.

С тези шест миноносеца ние влизаме в навечерието на Втората световна война. Купуваме от Холандия допълнително два торпедни катера „Пауърс”, които непрекъснато се повреждат, и свършват малко работа. Шестте миноносеца конвоират военни кервани, тоест транспортни кораби, които пренасят оръжие и в Черно море за Одеса и Севастопол, и за Босфора, където ги поемат вече италианци и германци за Егейско море. Но един от тях загива. Корабът „Строги” се преобръща през 1942 г. край нос Акра близо до Черноморец и 19 моряци загиват. Днес там има скромен паметник, възстановен неотдавна, и всеки, който иска, може да се поклони на нашите моряци. Друг от миноносците се взривява от пренасян като личен багаж каменарски барут и т. н. Корабът „Дръзки”, който стои днес във Военно-морския музей, всъщност е един от оцелелите бракувани миноносци. „Дръзки” е между загиналите и днес едно оръдие, една димна тръба, табелите с името и някои други запазени елементи на оригиналния „Дръзки”, извадени от водолази, са монтирани на бракувания „Строги”. И така той е превърнат в кораб-музей „Дръзки”.

След Втората световна война военноморският ни флот се обогатява с ескадрен миноносец и две подводници. Последната „Слава” беше бракувана неотдавна – преди година-две. И съдбата й засега е неизвестна. Едни предлагат да се нареже и да стане музей. Внесени са и първо торпедни катери, след това по-големи катери, пак торпедни, след това ракетни катери с водоизместимост от 215 тона, имаме ескадра преследвачи на подводници и флотилия „тралци” за чистене на морското дъно от мини. Имаме и десантни кораби, които могат да поемат до 3 танка и 200-300 войници. За съжаление този флот след „реформите” в армията беше почти напълно унищожен. Сега това, което може да се види във военноморска база „Атия”, са освен няколко десантни кораби и две фрегати, купени на старо, ако не се лъжа от Белгия, на цената почти на нови.

Изглежда, хубави комисиони са играли при тяхната закупка. Когато един от тях, носил гордото име „Дръзки”, трябваше да отиде да помага при охраната на либийските брегове в рамките на НАТО, се оказа, че няма генератор да запали двигателите си. Двигателят беше стационарен на брега на Атия и трябваше, след като запали двигателите, те повече да не спират. Причината - нямаше как да ги запалят в открито море. Слава Богу, най-лошото се размина, изпълнихме си дълга, както се казва, към НАТО. Сега строим корвети в нашата корабостроителница – това е напълно по възможностите ни, защото корветите не са голям кораб. А ние имаме опит - във Варна сме произвеждали 100-хилядни танкери от типа на „Хан Аспарух”.

(Другия петък следва трета последна част - за гражданското корабоплаване)

Коментари

Задължително поле