Пролет пукна, ние още не… Всички слухове за край на нацията са силно преувеличени

881 жертви на коронавируса във Великобритания за денонощие

Роб Лоу: Супергероите са в спасителните служби Звездата играе главна роля в „911: Тексас”

Страните от ОПЕК + са се договорили да намалят производството на петрол с 23%

Проф. Радка Аргирова, председател на българското дружество по вирусология, пред “Труд”: Без дисциплина ще станем Ломбардия след празниците

Орбан удължи извънредното положение в Унгария за неопределено време

Прототип на българска ваксина срещу COVID-19 може да бъде готов до 1 година

Доц. д-р Атанас Мангъров пред “Труд”: За лечението на COVID-19 няма доказателства

СЗО ще поиска 1 млрд. долара за борба с коронавируса

90% от сиренето – от българско мляко Свинско и зеленчуци задължително от местни ферми

Дават евтини кредити на туроператорите Със средствата ще се връщат пари за предплатени ваканции

Живко Тодоров оглавява ББР (обзор) БНБ одобри назначението на 2 април

Боян Магдалинчев: Никой не се е възползвал от уязвимостта на системата за разпределяне на дела

Да откажеш на „Манчестър Юнайтед“

Търсят кой да прави оглед на язовирите До 15 април събират оферти за почистване на наноси от Панчарево

Карантината на един абсурден чужденец

В този текст реших да се срещна с част от бесовете си, да спазя завета на Албер Камю – „Бунтувам се, следователно съществувам“. Завет, с който той не се свени да опонира достатъчно аргументирано и незлобно на вечно мислещия, рационален Декарт.

Албер Камю не е само „Чужденецът“

Ако трябва да бъда честен, познавам една немалка част от творчеството на Камю много преди разпространението на COVID-19 да бъде категоризирано от международната общност като пандемия. Казвам го, защото мнозина към настоящия момент се връщат към „Чужденецът“, а някои го прочитат и за първи път (какви щастливци!).
Според мен, човек винаги има нужда от някаква философия, в която да се припознае, според която да организира живота си. В случая с френския автор не става въпрос само и единствено за тематиката, свързана с отчуждението и „философията на абсурда“, които впрочем нито онази, нито тази епоха са познавали. Тук по-скоро говорим точно за специфичната „абсурдна чувствителност“, разпръсната в света и хората, която е обект на описание от страна на самия Камю в есето му „Митът за Сизиф“.

Нуждата от философия и философия на нуждата

Един ден осъзнаваш, че живееш по навик. Ставане сутрин, придвижване до работа, цял ден едни и същи механични действия, прибиране от работа, душ, хранене, сън и после пак същото. Еднакви хора, еднакви ситуации, еднакво ежедневие, еднаквост. И така – час след час, ден след ден, месец след месец, година след година. В момента, в който дойде осъзнаването, което ти заявява, че всичко това е абсурд, че си се отдалечил от произведенията си, от самия себе си. Че си станал чужденец в собствения си свят. Че си станал чужденец в собствения си живот.
Веднъж осъзнал абсурда обаче, ти би следвало да разбереш, че с него трябва да се бориш, но в никакъв случай не можеш да го победиш. Няма как с магическа пръчка да промениш каквото и да било, пък вероятно и с нея би било трудно, а в интерес на истината – и ненужно. Абсурдът при Камю се явява единствената връзка между човека и света. И същият този абсурд има смисъл, само ако се борим с него – френският автор е бил наясно какво ни оставя като наследство.

Но тук идва вторичното разбиране и вникване в материята – да, вече знаеш, че всичко е абсурдно; да, трябва да се бориш с това; но не, не можеш да надвиеш абсурда (мнозина в исторически аспект са се опитвали напразно). Тогава защо да се бориш, след като не можеш да бъдеш победител в края, да промениш това унизено, празно, оскотено статукво?

Защото борбата, бунтът, съпротивлението срещу осъзнатия абсурд – те са единственото смислено, честно и достойно нещо, което можеш да направиш, те разделят човека от животното, превръщайки го в пълноценна, чувстваща, мислеща и самоусъвършенстваща се личност. Бунтът е измерение на съществуването, не победата. Само бунтът легитимира и осмисля наличието на абсурда.

Измамната фасада на централния световен вход

Имайки предвид всичко казано дотук, моята скромна особа вече се опитва да процедира по същия начин в сравнително смисленото си живеене, според тази философия – „Бунтувам се, следователно съществувам“. Самият бунт е моята победа, а не самата победа, припозната като някакъв евентуален масов краен резултат, който уж трябва да ме направи щастлив, успешен и пр., и пр. така, че да отговарям на наложените и общоприети критерии на обществената нормалност.

Знам и виждам прекалено много, за да си позволя да се самозаблуждавам, да си надувам балони до безкрай вярвайки, че те винаги ще си летят в небето и никога няма да се пукнат. Човек е длъжен да бъде честен най-напред със себе си и после с останалите.

Живеем в едно фасадно, заразно и отровно подобие на реалност, а още по-ужасното е, че отвсякъде ни се втълпява, че това е единствената ни опция. Или с други думи, имаме избор от една възможност. „Обърканото стадо“ на Уолтър Липман, което ежесекундно бива облъчвано с неща, които няма правото да не приеме за най-нормалното нещо. Било то айфон, кола, новина по телевизията, модел на поведение и възпитание, социален статус, полезни контакти със себеподобни, политически нагласи и виждания, и какво ли още не. Диктатът на фабрикуваната нормалност, роботизираното очовечаване, светлото тъмнично бъдеще.

Ние отдавна не можем да отличим истината от лъжата, доброто от злото, правилното и неправилното. Всичко е претопено, закупено, продадено, изконсумирано, употребено, без връщане назад, без шанс нещата да тръгнат в друга посока. Ако не съзнавате всичко това, няма смисъл да ви карам да си свалите розовите очила и да спрете да ме разглеждате като песимистичен реалист с апокалиптични тъжни прогнози и невероятно тежки и трудни за възприемане констатации…

Но и тук Камю ни дава решение в „Митът за Сизиф“: образът на абсурдния човек. Абсурдният Дон Жуан. И не по-малко абсурдният Ставрогин от „Бесове“ на Достоевски.

Абсурдният човек е чужденец под вечна карантина

Абсурдният човек, според Камю, е онзи човек, който знае и не се надява. Ако не знае, той никога не може да стигне до абсурда. Ако се надява – най-много да стигне до поезията. Абсурдният човек няма нужда да живее с призвание, да стане някакъв или да се превърне в нещо. Той просто минава през дните се, бунтувайки се срещу абсурда, защото, както вече посочих, перифразирайки Камю: абсурдът има смисъл само тогава, когато се бунтуваме срещу него. Той е единствената връзка между човека и света, извън нея няма нищо друго. Или по-скоро, не би трябвало да има.
Абсурдният човек с абсурдната чувствителност не вярва в измислените приказки за вечността. Пред него не е вечността, а времето, което той трябва да изпълни с мисли и дела. При това така, че по възможност, да е най-малко отчужден от себе си, от собствените си творения, от своя труд. Защото именно това, както посочва Камю, е усещането за абсурда – разделянето на актьора от неговия декор, от ролята му.

Философията е един постоянен размисъл за живота. И винаги основният й въпрос е бил дали в крайна сметка си струва усилието той да бъде живян? Ето това вечно и напрегнато размишление наричам бунт, който може да осмисли онази абсурдна чувствителност, която усещаме дълбоко в себе си, било то съзнателно или не.
Ето това наричам свобода и щастие. Ето това наричам карантината на един абсурден чужденец, чиято проба за човечност винаги ще бъде положителна. Уверявам ви в това.

Не мога да ви уверя обаче, че пробата за човечност на света и България ще бъде със същия резултат.

Атанас Димитров Янев е български поет, писател и публицист, роден през 1993 г. Автор на две стихосбирки и носител на няколко награди от различни национални литературни конкурси. Сценарист и редактор на документалния филм „На прощаване“ (2018), посветен на Христо Ботев.

АКО ВИДИТЕ НЕЩО ЛЮБОПИТНО, НЯКОЕ НАРУШЕНИЕ ИЛИ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, СНИМАЙТЕ И ПРАЩАЙТЕ ВАШИТЕ СИГНАЛИ НА МЕЙЛА НА „ТРУД“ – trud@trud.bg и trudonline@gmail.com

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.