Кой откри поета Вапцаров

Мълчанията и говоренето приживе

Оценката на семейството за творчеството му е противоречива

110-та годишнина от рождението на Никола Вапцаров за пореден път даде воля на спорове за поезията и личността му. “Преосмислянето” и отричането на поета заради политическите му възгледи започна почти веднага след 10 ноември 1989 г. Началото на оплюването сложи Марин Георгиев с книгата си “Третият разстрел”, за да изкристализира в написаното от “критичката” Даниела Горчева: “Смятам, че Вапцаров е прехвален. Той има две хубави стихотворения и още едно, талантливо написано, но твърде патетично и пропагандно. Останалите са пропагандна, просташко-плакатно поръчкова поезия, лозунгаджийство.” С твърдото убеждение, че глупостта и наглостта не бива да се отминават с пренебрежение, за да не избуяват, вестник “Труд” се обърна към Йордан Каменов, утвърден литературен историк и автор на две книги за поета. Той ще представи величието на Вапцаров и падението на неговите хулители в поредица от няколко публикации, следващата от които очаквайте идната събота.

Струва ли си да говорим за адекватното обществено или групово отношение към националните таланти? Ще подсиля откъм важност въпроса с допълнението - признанието приживе. Ще изброя аргументите си за важността на темата: Първо - признанието на твореца е нещо, което го засяга, влияе върху живота и по-нататъшните му стъпки. Второ - начинът, по който се държат останалите към Личностите, представя нацията и нейното умение да почита и следва лидерите си. Да е нация с или без общество. Трето - Вапцаров пише във време, в което у нас създателят на Словото все още има статут на пророк и водител. Четвърто - непрекъснато се спекулира с тази тема конюктурно - от самообявяването на негови учители, усърдни почитатели и помагачи до унизителното тълкуване на мълчанието като нехаресване - от читателите до признатите авторитети. Ще представя мълчанието в три обособени части.

Мълчанието на непосветените

Непосветени в какво? В тайните на Словото - повечето хора са неподготвени да се произнасят за него с нещо различно от Да или Не и на тази тяхна непригодност съответства неумение да поставят големия творец на отреденото му водителско място. Те не могат да ценят творческата и обществената му значимост и затова са ако не невинни, то поне неутрални в процеса на признанието. Но имат място в очакванията на твореца.

Започвам с първите възможни откриватели и защитници на таланта. Семейството - баща, майка, братя, сестри. За да убедя, че родовото късогледство е роден модел (Музикант къща не храни!), ще ви върна към Вазов. Ученическият биографичен разказ за свещите, дето се свидяли на баща му. Хабял ги, за да драска нещо и да чете нощем вместо да се заеме да учи търговийката и я поеме от отеца. Вапцаровият баща се гордеел с Яворовото приятелство и с това, че е герой от мемоарната му книга “Хайдушки копнения”. Но хич не подозирал, че в дома му расте новият голям български поет. И се опитвал - като Вазовият баща, “да го вкара в пътя” - за него това било военизираното образование в Морското машинно училище.

Вапцаровата майка. Тя е оставила един от най-хубавите майчини завети в историята ни: “Бъди крепък и мъжествен и нещо световно да не срути основата на характера, в който вярвам, че е добър”. Каква майка! Забележителното за нашата тема е, че тя желае синът є Никола да бъде духовна личност - в нейния език световно значи светско. Значи ли това, че тя ще бъде опора на поета тогава, когато очакванията и любовта му към Словото още не са родили съзнанието за мисия; когато талантът все още прилича на надежда и не отглежда истинските златни плодове. Да бъде упование и по-късно - когато трепетът възпира ума да осъзнае постигнатото, при Вапцаров то е издаването на “Моторни песни”.

Уви, не! Майчината любов и високото за времето образование - Американския колеж в Самоков, не се оказват достатъчни за мама Елена да бъде непоклатимата подкрепа на сина си. Доказва го едно изречение от писмо на Никола до майка му от 12 март 1940 г., т. е. 2-3 месеца след излизането на книгата му: “Пусти поройци и я книга издадох, па те нема да кажеш аресува ли ти или не дрънка колко лугне в кал”. Да преведа от банскалийския говор: поройци е пороци, аресува - харесва, лугне - царевичен кочан. Най-краткият превод на фразата е: Харесва ли ти книгата или тя не струва. Свидетелство за вълнението на Вапцаров е, че в цялото писмо само в това изречение е превключил на разговорния банскалийски език. А свидетелството за отсъствието на майчината подкрепа е мълчанието, за което поетът дискретно укорява майка си. Но тя е личност. И години след разстрела не скрива от света, че не е разбирала сина си - и поетиката му (някак неочаквана за класическото є образование), и поетичните му послания (в които сетне, неподозираща, ще открие и библейските поучения, с които го е възпитала).

Сестрата на Вапцаров, Райна, го е поставила на пиедестал. Изграден от сплавта от традиционната преклонителна обич на сестрата към по-големия брат, от възхитата от недостижимата за нея изтънченост на ранните Вапцарови стихове и от интуитивното досещане, че той принадлежи на друг свят, различен от грубовато-дребнавия бит на родното градче. Това е подкрепа, но не е признанието, необходимо му да повярва в значимостта на зрелите си стихове.

Съучениците му в Банско и Разлог, където учи до 1926 г. са го ценели заради предразположеността към Словото, но е било още рано за признание. На 17 години Вапцаров постъпва в Морското машинно училище. Вече влиза във възраст, в която могат да се забележат контурите на сетнешното разгръщане. След време някои от съучениците му ще твърдят, че са извършили разпознаването. Дали е така? Доминиращите интереси на преподавателите, пренесени и върху техните възпитаници, предполагат ценностна система на преобладаващи: технически познания, инженерен ум, физическа сила и издръжливост. Вапцаров се е стараел да не изостава в това. Но толкова. А неговите културни познания и разгръщащият се поетичен талант не са стигали в първите 4-5 години обучение дори за уважение. Това само го прави да е различният, което негов съученик е обозначил в бялото поле на подарена снимка с прякора Николай Писалката. Дали и открито са го назовавали така (въпреки че в спомените си съучениците му твърдят, че са го наричали Моряка), няма как да научим. Щото митологизирането след разстрела е погълнало много факти за поета. То и Моряка май е възникнало като иронично прозвище - досещаме си, знаейки физическата му непохватност на фона на добре изглеждащи левенти.

И все пак Вапцаров е счупил ледовете в главите на съучениците си. Това става в последната година на престоя му в ММУ. Другите ученици и преди това знаят за поетичните му публикации в ученически издания, но не са проявявали интерес какво е постигнал и как се отнасят извън училището към литературните му опити. Но нямало как да подминат Юбилейния сборник на ММУ, издаден в 1931 г. с активното съдействие на Вапцаров. Тематиката на поместените там “Марш на 26-и випуск” и “Спомени от миноносците” е и тяхна, емоционалният заряд - патриотизмът и обаянието на техниката, са им близки, за да не кажа, че са и техни. Не ги е подминало това, че един от тях има таланта да разкрие и изрази скритото от суровата казармена ритмичност духовно. При това въздействащо и трогващо ги. Мисля, че тогава са взели решението да му се доверяват, когато трябва по някакъв начин да бъдат представени и да разберат какво са и къде са. Проумели са, че заниманията на Николай Писалката са духовно и обществено значещи. И когато след година идва мигът на раздяла след 6-годишно обучение в училището, го избират за техен оратор. Вапцаров говори на прощалния банкет и сетне записва словото си, което се публикува в съчиненията му като Реч при завършване на ММУ. Съучениците му са запомнили убедителността на посланията и силата на речта и се разделят удовлетворени от избора си. Вероятно и с някакво нетрайно предчувствие, че гласът на съученика им, може би, ще зазвучи и по-силно. И толкова. Повече от тях не бива и да се очаква.

В следващите 4 години Вапцаров живее в Кочериново. И там работи в Книжно-мукавената фабрика. Тогава се извършва трансформация от ранната му поезия в това, което знаем като поета Вапцаров. Но тя не оставя ръкописи и единствените, при това литературни, документи за процеса са драмата “Вълната, която бучи” и запазените редове от изнасяни от поета сказки.

Коментари

Задължително поле