Мачовете и спортът по телевизията днес, събота, 22 февруари 2020

Дневен хороскоп на Алена за събота, 22.02.2020

На 22 февруари 2020 да почерпят

Министър Димитров ще се запознае на място със ситуацията със замърсяването на реките Юговска и Чепеларска

Захариева: Страната ни е във връзка с агенция, която ще превози тялото на убития в Германия българин

Кола блъсна две жени в Хасково Автомобилът се качил на тротоара и влачил една от пострадалите

Шестима души с коронавирус в италианско градче, затварят училища и офиси

Испанският скеч за Бойко Борисов (Обзор) Отнасям се с разбиране към всички тези сигнали на моя съсед по месторабота, каза министър-председателят

Съблякоха и обраха 14-годишно момче в столичен автобус

Установено е ново замърсяване на реките Юговска и Чепеларска с цианиди

Премиерът Борисов: ЕС се нуждае от по-амбициозен бюджет (ВИДЕО)

Самуел Финци откри Берлинале на 12 езика

Ердоган призова Путин за спиране на офанзивата на сирийския режим в Идлиб

„Труд Уикенд“ – един вестник за два дни

Ивелина Василева: Разследването срещу премиера Борисов е фалшива новина

Краят на дните за „Европейската мечта“ Великобритания показа на дело какво означава уважение към демокрацията и към гласа на хората

Карикатура: Иван Кутузов-Кути

Тръмп ще бъде напълно оневинен в четвъртък

Онзи ден брюкселски чиновници с почтително униние прибраха националния флаг на Великобритания „Юниън Джак“ от сграда „Европа“ – седалището на Съвета на Европейския съюз. Знамето на ЕС беше свалено от британската мисия в Брюксел, а в същото време по улиците на Лондон радостни тълпи празнуваха официалния край на британското членство в ЕС. В европарламента пък ексцентричният „пророк“ на движението за излизане от ЕС Найджъл Фарадж, който дълги години беше иронизиран из коридорите на Европейската комисия, тържествено обяви пред неколцината дремещи по банките евродепутати: „Ако искаме търговия, приятелство, сътрудничество, взаимност, нямаме нужда от Европейска комисия… Е, това е. Тръгваме си… без повече финансови вноски, без повече Европейски съд, без повече обща политика в областта на рибарството, без повече покровителстващо говорене, без повече да бъдем тормозени…“. И прибави – „без повече Ги Верхофщадт“, визирайки своя отколешен опонент холандския либерал Версхофстад, превърнал се за мнозина в един от символите на оядената брюкселска плутокрация, вкоренена десетилетия наред из дебелите килими и тлъстите бюджетни привилегии на институциите на ЕС. Неговите съратници размахаха британските флагчета, водещата на заседанието изключи микрофона и просъска „приберете“ знамената. За процедурите в този квази парламентарен орган, националният флаг е ерес, различните възгледи за устройството на съюза – недопустимо кощунство, което се стигматизира като „евроскептицизъм“, а критиката към неолибералния модел, на който се основават институционалната конструкция и политиките на ЕС – смъртен политически грях.

За разлика от немощна Ирландия, която беше подложена преди години на брутален натиск от ЕС да прегласува референдума, с който гражданите отхвърлиха проекта за европейска конституция, за да се получи „правилен“ резултат, Великобритания показа на дело какво означава уважение към демокрацията и към гласа на хората. Въпреки истеричните опити да бъде тласната към втори референдум за Брекзит и въобще към гласуване „до дупка“ докато не се получи желания от брюкселския елит резултат. Това не попречи на френския президент Макрон за пореден път да излее хули към мнозинството от британските граждани, които гласуваха за Брекзит. Докато чиновниците сгъваха „Юниън Джак“ в Брюксел, в Париж беше разпространено негово видеообръщение, в което се рециклират опорните точки на глобалистката пропаганда срещу Брекзит – референдумът бил основан на лъжи и спекулации, които заблудили хората.

Това са финалните акорди на раздялата, която ще има многостранни последици – процедурни, административни, политически, икономически. Но най-важната и дълбочинна последица от този исторически акт е краят на европейската мечта, такава каквато я рисуваше Брюксел. Търсейки аналогия със спояващото и вдъхновяващо значение на „американската мечта“ като фактор за изграждане на американската нация, брюкселци, сиреч наднационалният елит, който управлява ЕС, години наред внушаваше пластмасовата идея, че Европа и европейската цивилизация са тъждествени на Европейския съюз. Че единственият път към просперитет, мир и сътрудничество на континента е националните държави да отидат в историята и да се роди една европейска свръхдържава, управлявана от Брюксел, в която живеят „европейци“, а не българи, французи, италианци и прочие националности. В която националният флаг и националната гордост са захвърлени в прахоляка на историята, за да се вее гордо флагът на ЕС и да звучи „Одата на радостта“, да има европейска „конституция“, обща армия, полиция, прокурор, президент и разбира се вездесъщата, но все така неподвластна на гражданите Европейска комисия. Този политически проект беше буквално сакрализиран. ЕС се беше превърнал не просто в една форма на международна интеграция, а в универсалистка претенция. Принадлежността към ЕС и съгласието с политиките на Брюксел – в атрибут на социален престиж и съпричастност към интелектуален и политически мейнстрийм. Напускането на Великобритания лиши ЕС от този ореол завинаги. Европа вече не е равно на ЕС.

Разгледана в контекста на протичащия процес на деглобализация, разбиран като преодоляване на неолибералния модел на глобализация и завръщане на историческата сцена на суверенитета и икономическия национализъм в интерес на народите, краят на европейската мечта е логичен и неизбежен. Зараждащата се нова геополитическа архитектура на света, центрирана около трите суперсили – Вашингтон, Москва, Пекин с тяхната ожесточена конкуренция и баланси – отрежда на Европейския съюз мястото на регионална политическа сила. Досега, в условията на еднополюсна американска хегемония, евроатлантическият вектор гарантираше на брюкселци и техните ментори от Берлин и Париж, място около масата на глобалните процеси. Действащата американска администрация на президента Тръмп обаче ги извади от глобалната политическа игра. ЕС, разбира се, няма да е в менюто, но ще се „храни“ някъде встрани. Самото евроатлантическо направление ще придобие много повече съдържание по традиционната линия Вашингтон-Лондон чрез двустранна икономическа сделка, освободена от брюкселските ограничения.

Отстъплението на неолибералния глобализъм беше подпечатано и с пореден, макар и очакван успех на американския президент Доналд Тръмп, чието управление даде тласък на мащабно разместване на пластове в света и в Европа. Истеричната кампания за отстраняването му от власт не чрез избори, а служебно – чрез импийчмънт – претърпя логичния си провал. Рухнаха безславно опитите да се превърне един хипотетичен политически ход на президента – да упражнява натиск върху украинските власти да разследват бившият вицепрезидент Байдън за корупция. Първо, защото не бяха доказани. И второ – защото дори и да бяха доказани, те не съставляват по никакъв начин деяния, които американската конституция и конституционна практика позволяват да бъдат отнесени към предвидените основания за импийчмънт. Може някому да не се харесва, че Белия дом ползва политически инструментариум от типа „ще получите финансова помощ, ако разследвате Байдън“, може това да е основание за тежка опозиционна критика, но не е годно основание за импийчмънт. Още по-нелеп пък беше опитът на американската опозиция да определя като „злоупотреба с власт“ това, че Тръмп бил искал да се разследва негов политически опонент. Има ли по-легитимно действие на един държавник от това да поиска разследване на корупция на друг властимащ, щом има данни за това? И ако не го стори, това няма ли да е политически чадър над корупцията? Отговорите на тези реторични въпроси развенчават напълно несъстоятелната акция по импийчмънта. Тръмп ще бъде напълно оневинен в четвъртък, а – по думите на американския конституционалист проф. Алън Дершовиц – гласуваният от демократите импийчмънт в долната камара ще се счита за недействителен и в историческите хроники няма да се впише, че Тръмп е „първият в историята, на когото е гласуван импийчмънт“, както назидателно сричаха пропагандистите на CNN.

Сагата с нефелния импийчмънт обаче очерта още по-релефно големия идеологически разлом на нашето време – „за“ или „против“ неолибералния глобализъм, а не остарелите партийни представи за „ляво“ и „дясно“ от ХIX век. И неслучайно, един от флагманите на неоконсервативната доктрина в САЩ Бил Кристол, написа в Туитър: „Вече всички сме демократи“. Той е син на Ървин Кристол, считан за „бащата на неоконсервативната доктрина“, която може да се резюмира така: тотална американска хегемония в света с военна сила и икономическа мощ под булото на морализаторска мисия в името на правата на човека и демократичните ценности. В симбиоза с неолибералите, неоконсерваторите доминираха политиката и на двете американски партии от Рейгън насам. Победата на Тръмп върна във властта традиционните американски консерватори от никсъновото течение, които се основават на многополюсния свят и икономическия национализъм. Те пратиха неоконите в миманса. Затова още през 2016 г. Робърт Каган, който е партньор на Кристъл в неоконсервативното издание The Bulwark, а също е и съпруг на бившия помощник-държавен секретар при Обама Виктория Нюлънд (онази с фразата „Fuck EU” по време на украинския майдан), яростно напусна Републиканската партия, подкрепяйки Хилъри Клинтън. Сега и Бил Кристол отива при демократите.

Брекзит и провала на импийчмънта срещу Тръмп за пореден път засвидетелстваха, че сме навлезли в „края на дните“. Но не в библейския смисъл за свършека на света, а в политическия – живеем в края на дните на едно десетилетно идеологическо и политическо господство на неолибералния глобализъм. „Европейската мечта“ беше част него.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.