Към Македония не с емоция, а с разум

Войници от сформираната в София народоосвободителна бригада „Гоце Делчев” маршируват в Скопие, ноември 1944 г.

С нов подход България трябва да потърси европейска и международна подкрепа за геополитиката към съседите

Да развиваме нови инфраструктурни проекти с цел преодоляване на стари зависимости

Не е отделено място на българите в актуалната етнополитическа ситуация в Скопие

След освобождението ни нововъзникващите български политици изхождат от разбирането, че истината по македонския „въпрос” е на наша страна. Поради тази причина външнополитическото обезпечаване на българската кауза в Македония не се провежда системно. Така вместо световна подкрепа за справедливостта, получихме две национални катастрофи. Най-голямото ни поражение обаче е липсата на поука от грешките, което и днес обрича всяко национално начинание!

След обявяването на независимостта на днешната Република Северна Македония през 1991 г., България, без да познава мащабите на протеклите след 1944 г. политически процеси, принципно подкрепи евроатлантическата интеграция на Скопие. По-късно политиците в София си дадоха сметка, че не трябва да се допусне приемането в ЕС на държава, създадена на антибългарска основа. Закъснялото частично осмисляне на реалностите дълго време пречеше на България да формулира ясно своята позиция. От тук и впечатлението за непоследователност сред нашите европейски партньори.

Нашата слабост допълнително изпъкна от използвания напоследък в българските послания език, който като стил и категории е непонятен за голяма част от съвременните европейци. Освен това от българска страна се повдигат въпроси, които през предходния период или не са били споменавани, или вече са разрешени. Като такива можем да посочим обсъждането отново на името на държавата, което е проблем, който вече е решен. Твърдението пък за наличие на сегашни скопски претенции за някакво „македонско” малцинство у нас, ни поставя в ситуацията „гузен негонен бяга”, защото и това е тема, която поне в двустранен аспект е решена.
 Заедно с това България не употреби понятието „македонизъм”, не разкри неговата връзка със сръбската експанзионистична доктрина, а след това политиката на Коминтерна. Не се отделя внимание върху необходимостта от декомунизация и невъзможността на младите хора в Скопие да осъществят правото си на достъп до обективна и нецензурирана информация. Не са разгледани състоянието на правата на човека, свободата в медиите, репресиите и маргинализацията на лицата с българско самосъзнание в РС Македония. Тези въпроси не са повдигани от България след 1944 г.

В застъпената през последната година от България позиция има съществени пропуски, поради което са направени погрешни изводи. Така например в приетата миналата година Рамкова позиция се говори за „периода от общата ни история до 1944 г.”. Въз основа на това представители на българското правителство заявиха, че общата ни история с РС Македония е до 1944 г., а след това „всеки си е тръгнал по пътя”. Подобно твърдение показва непознаване на днешните реалности, а поставянето на такава времева граница на общата ни история остава извън нея десетки хиляди избити и стотици хиляди репресирани като българи във Вардарска Македония след 1944 г. Разсекретяването на досиетата на югославската УДБА показва, че тези лица са преследвани именно като българи, най-вече последователи на Иван Михайлов - последния лидер на историческата ВМРО. Поради тази причина в българската позиция не се обръща внимание на възникналите десетки нелегални организации във Вардарска Македония от 1944 до 1990 г., в чиито документи се признава българския характер на по-голямата част от населението. Нашите политици и дипломати не отчитат и наличието на огромна дейност в емиграция на Иван Михайлов и македонските патриотични организации в САЩ и Канада, които продължиха борбата за защита на българщината след 1944 г.

Друга голяма слабост на българската позиция е, че в нея не е отделено място на българите в актуалната етнополитическа ситуация в РС Македония

В редица публикации процесите след 1944 г. на етническа трансформация на населението на РС Македония се разглежда като твърдо установен и необратим факт. Поради тази причина не се обръща внимание, че новото македонско самосъзнание не се изгражда сред всички етнически групи, населяващи територията на днешната РС Македония. Само българите са подложени на процес на етническа трансформация, докато останалите запазват своите стари характеристики. Този факт по категоричен начин доказва употребата на целенасочено политическо въздействие за протичането на такъв процес. Не български, а чужди изследователи стигат до заключението, че антибългарска кампания на територията на днешната РС Македония ще се провежда докато там все още има българско самосъзнание и продължава политическата доминация на факторите, създали македонизма.

В резултат на тези процеси, днес сред представителите на едни и същи родове в РС Македония има лица с българско и с македонско самосъзнание. Двете групи имат еднакви културни традиции, пеят едни и същи народни песни, играят едни и същи народни танци. Между тях няма никакви етнокултурни различия, няма нищо специфично, което да ги обособява едни от други. Лицата със съхранено българско самосъзнание и днес продължават да наричат езика си български, а тези с македонско - македонски. И двете групи говорят един и същи език, но го наричат с две различни имена. Това показва, че в РС Македония има многопластово самосъзнание, в т. ч. и двойнствено. Едни и същи лица пред обществото се изявяват с тяхното регионално съзнание като македонци, но в семейна среда или пред българи от България се декларират като българи. Независимо че процесът на етническа трансформация е протичал в посоката от българи към македонци, не са редки случаите, основно през 80-те и началото на 90-те години на ХХ в., когато граждани на РС Македония с македонско самосъзнание, след обективно запознаване с историческите факти, започват да застъпват български позиции и дори стават активисти на български организации.

Ако отчетем това, днес можем да говорим за процес, но не и за еднократен акт на етническа трансформация на територията на днешната РС Македония, от което пък следва да се изведат принципи при разработването на съвременна българска политика към РС Македония.

България се нуждае от политика, която да съхранява и изгражда нови мостове за връзка с населението в РС Македония, а не да дълбае пропасти и да отчуждава гражданите на двете държави. Във философията на такава политика трябва да залегне правото на етническо самоопределение на отделната личност като основно и неотменимо. За да облекчи този процес, България следва да отстоява позицията, че лицата, изявяващи се като българи в РС Македония, не представляват национално малцинство, а социокултурна група, която има еднакви етнокултурни характеристики с лицата, деклариращи се като македонци. Единственото различие е, че първите въпреки репресиите и пропагандата на комунистическия и посткомунистическия режим продължават да съхраняват своето българско самосъзнание. За да бъде успешен такъв подход, той трябва да бъде неразделна част от декомунизацията и деидеологизация на обществото в РС Македония.

Основна слабост на досегашния български подход е, че не са разработени предложения за развитието на нови инфраструктурни проекти с цел преодоляване на стари зависимости. Без да се изпълни това условие, няма как посланията, идващи от България, да достигнат до широката северномакедонска общественост. Липсата на инструментариум обрича на неуспех постигането на набелязаните цели.

Като основна необходимост се очертава нуждата от разработване и реализиране на общи инфраструктурни, икономически, енергийни и информационни проекти. Особено необходими са и такива в областта на трансграничното сътрудничество. Целта е да се провокира и утвърди траен интерес към сътрудничество между двете държави.

Чрез такъв нов подход България трябва да потърси европейска и международна подкрепа за такава геополитика, която трайно да ограничи влиянието на факторите, довели до възникването на днешните проблеми в РС Македония и Западните Балкани. Трябва да започне издаването на книги на чужди езици, в които обективно се изнасят фактите, необходимо е и сътрудничеството с чужди учени, които разработват различни аспекти на въпроси от нашето минало и настояще. А най-големият ни приятел трябва да бъдат хората от РС Македония. Само така България може да има разбиране и авторитет сред тях.

Коментари

Задължително поле