Институциите трябва да бъдат прозрачни по отношение на наследството си от империализъм и кражба и да посрещнат въпросите за репатрирането

Музеите са в криза. В миналото тяхната социална роля се приемаше за даденост като пространства за съхраняване на предмети и възпитаване на благородното общество, което да им се възхищава. Това е приличен, завършен сън. Но няма ли да е хубаво да видим цялата човешка история, свободна и открита за всички?

Освен това историята е гадна и грозна. И е пълна с насилие. Всеки момент, всяко събитие са се случили в динамиката на властта и винаги има йерархия в тази игра. Цялата концепция на музея е колониална, империалистическа фантазия, родена от заблудата, че по някакъв начин целият свят може да бъде каталогизиран, да се помести в една сграда, разчертана за лесно храносмилане. Няма такова нещо като свободен обект и всеки експонат в музея е изместен от неговия първоначален контекст. Неудобно и грубо е да се вглеждаме прекалено внимателно в това, което е направено.

Но хората са уморени да не се вглеждат прекалено внимателно. Наскоро не по-малко от 300 човека окупираха Британския музей в знак на протест срещу продължаващото му партньорство с Бритиш Петролеум. Те всички са уморени от музеите представени като безспорни, неетично финансирани къщи за удоволствие, и където мръсните пари вложени в тях изглеждат като блестяща гражданска гордост. През изминалата година близо 2000 души посетиха моите неудобни арт обиколки и участваха в разговорите за властта и националните идентичности затворени в тези пространства. Всички те бяха уморени от дебата за репатрирането като тема табу, нещо, което музеите коментират само тогава когато са принудени.

Пускам тези неоторизирани събития за да запълня пропуските, които музеите отказват да признаят, когато не се занимават с кражбите и имперските наследства, от които са създали своите колекции, но някой трябва да ги натисне за да предоставят тази информация. Уморени сме от парфюмирани истории и полуистини. Уморени сме от институциите, които държат всички силни карти, поставяйки невъзможни цели пред доказване на „културната приемственост“, преди да разгледат всяко искане за репатриране, да настояват, че незаконно придобитите и до голяма степен игнорирани останки от нашите предци трябва да бъдат държани в случай, че внезапно станат полезни за хипотетичен изследователски проект.

По-рано тази седмица, Guardian публикува отговорите на някои големи музеи за искания за репатриране. Тези искания за свободата на информацията разкриват разтревоженост в институциите, параноични до враждебност, напълно неспособни да видят това, като непрекъснато отказват да приемат сериозно репатрирането, до степен да станат смешни. Те не приемат идеята, че един музей може да върне един предмет в неговата общност по произход, а смятат че, тяхната колекция ще се изпразни за една нощ, и единствената алтернатива на унищожаването на всички музеи завинаги, е те да са точно такива, каквито са, и отвъд всички упреци. Това е фалшива раздвоеност, която пренебрегва културните нюанси и обединява всички Първи нации и Постимперски общности в някаква алчна орда, която се държи вратата залостена.

Не всички искат обратно своята собственост. Има много артефакти, които не са откраднати или са незаконно придобити. Тези невърнати обратно колекции все още могат да ни разкажат за човешката история. Тя може да е малко локално фокусирана, и в тях може да има истории за търговията и мрежите на властта. Това е добре. И Вие все още ще имате Вашите музеи.

Но най-напред, тези музеи трябва да се променят. Те вече не трябва да са тези студени и властни пространства. Нуждаем се от нов тип музей, такъв, който не се страхува да си признае, че няма всички отговори и приема критиката и несъгласието, и това, че множество от неговите отговори ше бъдат без защита. Нуждаем се от различен сценарий за придобиването, притежанието и репатрирането. Не е достатъчно да твърдим, че откривателите на експонатите са техните пазачи, или да се крият зад остарели действия, които всъщност не възпрепятстват разпореждането с тях.

Разбираемо е, музеите да са в защита, но винаго е трудно, когато хората не ви се доверяват. Лицата, които работят в тези колекции, може би се опитват да представят своите истории, колкото е възможно по-справедливо. Иска ми се да повярвам в това. Но докато властва тонът „ние знаем кое най-доброто, и не задавай..., не задавай въпроси“, добрите намерения не са достатъчни.

Какво е необходимо, за да стигнем до истинската прозрачност? Дайте ни причина да Ви имаме доверие. Покажете ни вашите записи, но не някакъв лабиринт, покажете ни какво имате и откъде идва. Нека видим историята на тези обекти, от които толкова отчаяно не искате да се откажете, и да ни покажете истинските случки за тях. Нека хората да реагират и всъщност да чуят за болката и вредата, които вашите колекции са нанесли. Приемете това, което се оспорва, вместо да се преструвате, че всичко е наред.

Неудобната истина трябва да се разкаже

Произходът на артефакта е част от неговата история и публиката е гладна да я чуе. Ние сме в решаващ момент, тъй като натискът се увеличава от страна участниците в тази кампания, правителствата и посетителите. „Проблемът с репатрирането“ не е изчезнал. И не е временна подсладена нова тенденция. В крайна сметка ще има трансформация, независмо дали ви харесва или не. Тази атмосфера на неудобно отричане и компромиси не може да продължава много дълго. Мина доста време и музеите трябва да ни разкажат цялата история.

*Авторът е независим екскурзовод и историк по изкуствата от University College London