„…Най-добрият ни българин…“ Васил Левски

Сто осемдесет и петата годишнина от рождението на Васил Левски не е през настоящата 2022-а, а през 2025 година

Левски се бори за свободата, но и за единството на българската нация – „… там, където живее българинът – в България, Тракия и Македония…“

Сто осемдесет и петата годишнина от рождението на Васил Левски не е през настоящата 2022-а, а през 2025 година
Левски се бори за свободата, но и за единството на българската нация – „… там, където живее българинът – в България, Тракия и Македония…“

В навечерието на поредната годишнина от рождението на Левски ще обърнем внимание на неговия изконен, недостижим патриотизъм, както и на някои наглед второстепенни, но важни въпроси. Когато става дума за рождението на Апостола, в общественото съзнание е „бетонирана“ датата 6/18 юли 1837 г. Денят и годината, възприети до днес, дължим на Стоян Заимов. Опирайки се на сведенията на роднините на Апостола, той стига до това решение, доразвито и потвърдено от проф. Иван Унджиев в неговата класическа биография на Васил Левски. 

Дали е така в действителност обаче? Позовавайки се на конкретни свидетелства, вкл. на думи на самия Левски, Александър Алексиев и Георги Туртуриков предложиха годината 1846-а. Във връзка с повдигнатата дискусия пишещият тези редове изказа мнение, че Васил Левски е с няколко години по-млад, роден около 1840 г. След подробен анализ Веселин Игнатов предложи като рождена дата на Апостола 8 октомври 1840 г. Според този изследовател младият Васил Кунчев приема монашеското име „Игнатий“, защото рожденият му ден съвпада с успението на новомъченика Игнатий Старозагорски. Съвсем наскоро годината 1840-а намери потвърждение в османо-турски документи, открити от д-р Григор Бойков. В кн. 1 на сп. „История“ от 2021 г. талантливият наш османист и утвърденият познавач на Възраждането проф. Пламен Митев показаха, че Васил Левски със сигурност не е роден през 1837 г., а именно през 1840-а! Иначе според нас раждането му наистина е през лятото, така че датата 6/18 юли, макар и с някои резерви, следва да остане. В крайна сметка обаче, на 18 юли 2022-а отбелязваме не 185, а 182 години от рождението на Апостола! Към корекцията ще се върнем най-накрая, след като характеристиките на патриотичната идея, изповядвана от Васил Левски – онзи идеал, който за него се доближава най-много до вярата в Бога и любовта към ближния. 

За предците ни през Възраждането най-точния, същевременно емоционален еквивалент на понятието „патриот“ е „добър българин“! Според съратниците на Апостола именно той е „… най-добрият ни българин…“, а и „… нямаме втори Левски на света!“ „Твой един син, Българийо…“ – пише Ботев, което значи най-добрият син на Родината! „Ние сме много, ти си един!“ – заявява лично на Левски неговият събрат в делото Христо Иванов Големия!

Да се дефинира, проследи и анализира патриотичното съзнание на личност от мащаба на Левски не е лесна задача… В случая не става дума само за неговия „личен“ патриотизъм, а за способността му да събужда и мобилизира родолюбивите чувства на хиляди хора! Нещо повече, да ги извежда, подобно на Христовите апостоли, от тъмнината на робското търпение към светлината на Свободата! При това свободата не само на „… милия български род …“,  ако цитираме собствените му думи, но и на човека като Божие творение. Това автентично родолюбие, съчетано с дълбок християнски и ренесансов хуманизъм, е свързано със семейната среда, родовата памет, будния дух на родното Карлово. Разбира се, и на възрожденските „даскали“, на самообразованието през целия кратък, труден и бурен живот на Левски.

Трудно е да се каже откъде и как Васил Иванов Кунчев е почерпил първите „глътки“ патриотизъм. В книгата „Левски – другото име на Свободата“ (2017 г.) показахме, че магическото въздействие на патриотичната идея не затихва от трудните години  на „слугуване“ при вуйчо му архимандрит Василий до гибелта на Апостола, а избуява все повече – въпреки житейските перипетии, преследвания, разочарования, предателства… Напълно възможно е синовните чувства към Отечеството да са осъзнати от младия Васил за първи път през възрожденските послания, извиращи от почти забравената днес книжка „Мати Болгария“ на Неофит Бозвели – хилендарски монах, какъвто е бил и вуйчо му Василий, а след приемането на монашеството и самият дякон Игнатий. Ще прибавим разказите за хайдути и народни закрилници,  а и така обичаните от Дякона песни на Добри Чинтулов. Той ги пее през целия си живот, а онази за „славната Трапезица“, Търново и цар Асен преписва в джобното си тефтерче. Разбира се, да не забравяме и знаменитата поема „Горски пътник“, патриотичните вестници и книги на неговия учител в революцията Георги Раковски… И особено прякото съприкосновение с реалния живот на собствения му народ. 

Левски има невероятен усет „към“ и „за“ историята. За възрожденското ни общество историята е не само познание, но и енергия за националния организъм. И няма как да бъде иначе, след като първият тласък в израстването на нацията е даден от скромната „историйца“ на Паисий – още един хилендарски монах, създал първата ни национална доктрина. Ще припомним, че „даскал“ Ботьо Петков, друг виден карловец, през 1853 г. превежда и издава знаменитата в онези години книга „Древните и днешните българи“ на позабравения днес „малоруски“ (украински) българофил Юрий Венелин – книга, която младият Левски със сигурност е чел и препрочитал. Да не говорим за множащите се вестници, патриотични книги и „картини“ (най-често литографии), каквито Левски сам е разпространявал в Северна Добруджа през 1866 г. Да не забравяме и изпълнените с национална енергия стенописи и картини на възрожденските зографи – Левски е личен приятел с Цаню Захариев, Станислав Доспевски, Георги Данчов и видни зографи от Галичник в Македония.

Левски притежава силно развит усет към историята и сакралното значение на човешките дела като неотменна част от „… времето, което е в нас…“, и което човешката мисъл и воля „обръща“ и променя. В писмо от 19 февруари 1872 г. той пише на своите съратници: „ Братя! Възобновяването на нашата славна (преди) държава, отърваването ни от проклети агаряни, за да си добие първата чест и слава нашето мило Отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили…  Дързост, братя, и напред! Вашето съучастие в народното ни дело ще остави имената ви неизгладими в народната ни история…“

Подобно на другите титани на Възраждането, особено на Раковски, Каравелов, Ботев, Иларион Макариополски, екзарх Антим, Петко Р. Славейков и други знакови имена на тогавашната ни интелигенция, Левски израства като патриот или „просветен националист“. Трябва да подчертаем неговата непоколебимост към единството на българската нация – там, „… където живее българинът – в България, Тракия и Македония…“ Едно от нещата, които правят впечатление в неговите писма, е упоритата употреба на понятието „Българско“. То невинаги е идентично с „България“, както тогава под влияние на европейската географска традиция е наричана само Мизия, т.е. днешна Северна България. Левски влага в названието „Българско“ цялата наша етническа територия, включително Скопие и Охрид, Ниш и Зайчар, Лозенград и Странджа, Тулча и цяла Добруджа… Той познава българите в Бесарабия и Таврия, многохилядната колония в Цариград и онези над милион наши сънародници, прокудени от поробителя във Влашко и Молдова…

Рядко се обръща внимание на друг важен факт – през януари 1873 г. пред извънредната комисия в София заловеният водач на революцията поставя не само въпроса за освобождението, но и за опазването на изконната цялост на България! Левски декларира, че създава комитети и защото „… Сърбия, Влашко, Черна гора и Гърция са готови да заграбят България – затова, за да не дадем земята си!“ Тези думи, почти неизвестни на широката публика, отразяват мотивацията на Апостола да създава комитети по градове и села – не само срещу омразната чужда власт, но и за опазването на целостта на българския народ.

Нека се върнем отново на въпроса за „датите“ и паметта. Вече се провеждат инициативи за отбелязването на 185-та годишнина от рождението на Левски на 18 юли. Такава „кръгла“ годишнина предстои, но през … 2025-а! И, ако наистина уважаваме „най-добрия ни българин“, нека институциите – Президентство, Министерски съвет, Народно събрание, общини, медии и т.н. да се вслушат в гласа на познавачите на живота и делото на Апостола. И, на първо място, на автентичните документи!

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи