Най-тежкият сумист в света: С дребните е най-трудно да се бориш

Анатолий Михаханов - Аврора е най-тежкият професионален сумист в историята.  Състезателното му тегло достига до 292,5 кг при ръст 193 см. В Япония се издига до дивизия макушита, която е трета по сила в лигата. Но не успява да стигне до елитните - дзюрио и маккучи. И си остава ученик от най-висока класа, но не и майстор. Според някои специалисти липсата на големи успехи при тези впечатляващи физически данни се крие в пълното отсъствие на спортен опит още в дебюта и бързото качване на тегло. За сравнение Калоян Махлянов-Котоошу стига до елита и получава ранг озеки, едно стъпало под най-високия – йокозуна. Но българинът преди това активно тренира свободна борба. През 2018-а Аврора, роден в руската република Бурятия, прекратява кариера на 35 г. и едва сега повдига завесата за тайнството на сумото.

 

- Как попаднахте в сумото?
-
Местните вестници написаха за мен статия и след това японците ме забелязаха. Дойдоха, видяха ме и казаха: „Ох, колко е голям! Идеален сумист! В първи клас тежах 120 кг, а на 16 години вече бях 197 кг при ръст 186 см. После достигнах почти 300 кг и не съжалявам.

- А кога стъпихте за първи път на дохиото?
-  Едва, когато отидох в Япония. Там повърхността е глинена, а отвътре е пясък. Когато за първи път отидох на тренировка, краката ми направо изгаряха, а после сякаш ми се появиха подметки. Защото, като се бориш бос, на стъпалото се образува дебела кора, благодарение на която не чувстваш нищо, дори ако се убодеш на кабърче.

- Веднага ли приехте предложението на японците?
 - Моментално. Разбира се, тогава още не знаех, колко тежки тренировки ме очакват, строгата йерархия и уважението към по-старшите. Ако учителят казва на бялото – черно значи е така. Думата на учителя в школата е закон! И не случайно японците го сравняват с якудза. Там могат да живеят само мъже. Ако сумистът се ожени, жена му трябва да си намери друго жилище. Единствената жена, която идва там, е тази на учителя. Тя носи храната, следи за реда, отива в супермаркета, а по-младите сумисти я следват с велосипеди. В последно време не е така. В школата вече карат рибата, месото - по 50-80 щайги.

- А с какво не можехте да свикнете в началото?
- Аз съм като чучулига, рано ставам. Не можех да свикна с езика, а и трябваше много да ям. Едва ли не с легени. Казвах си: „Добре, аз съм едър. Ами останалите, те са слабички...” Но се оказа, че там не е важно дали си слаб или не, на всички дават еднакво количество. Казвам на един: „Извинявай, но не мога да дояждам след теб, повече не мога”. Но той все ядеше и ядеше, после отиде до тоалетната, върна се и пак  продължи да яде. Като дойде тежеше 70 кг, а след това стигна до 140-150 кг. После стана велик сумист. Имаше силна мускулатура и правеше по 1500 лицеви опори ден!

- А колко големи бяха порциите?
- Някои казват, че изяждат теле или овен на едно ядене, но това са митове. Правеха ни протеинова супа, пилешка. А защо пилешка, ами те стоят на 2 крака, както и сумистите (усмихва се). В големи съдове ни нарязваха пилето, зелето, лука, рибата. Всичко се смесваше, а яденето се нарича чанконабе – много вкусно. А и трябваше да изядем по 3 големи чаши ориз – бяха наистина големи, не се побираха  ръцете ми. Ядяхме два пъти на ден – сутрин и вечер, но до отказ. А когато бяхме по-млади, обслужвахме старшите сумисти – перяхме, готвехме, чистихме.

- А имало ли е моменти на малтретиране?
- На практика не, но йерархията и уважението към старешйните са жестоки.

- Колко са клубовете по сумо в Япония?
- Сега са около 50. Някъде са по 2-3 състезатели, а на други места по 50-60. Сутрин като отидеш до тоалетна – опашка.  През цялото време има шумотевица, а през нощта – хъркане, не можеш да заспиш.

- А във всички ли клубове плащат заплати?
- Да, първо са стипендии, докато се състезаваш. А когато се изкачваш в дивизията и заплатата расте, отделно дават премии.

 - А колко плащат в сумото?
- Няма да влизам в конкретика, но парите са добри и всичко зависи от спонсорите. Хонорарите на суперзвездите, например, могат да достигнат до 2-3 милиона долара само за един турнир.

- Защо монголците са толкова добри на сумо?
- Вероятно защото са дошли да печелят, за разлика от японците, които следват традициите. Макар че сега вече излизат доста добри млади сумисти от Япония.

- За колко време научихте японски?
- Тежичко беше, все си ходех с дебелите тетрадки и всичко записвах. Но човек всичко постига, когато много го иска. Една година се учих чисто да говоря, после се усъвършенствах, а с времето научих и всички диалекти. Сега дори и японците не могат да ме различат  - говоря свободно, а и имам азиатско лице.

- И въпреки че преди 3 г. приключихте кариера, оставате популярен в Япония...
- Там живях 18 години и половина. Но популярността ми идва не от това, че съм бил едър. Моят учител – йокозуна Китаноуми боледуваше, аз се грижех за него, той си отиде в ръцете ми. Японците много ценят това. Журналистите обичаха да общуват с мен, защото никога не отказвах разговори и винаги бях открит. И досега продължават да следят за кариерата ми. А когато свалих 100 кг, в Япония написаха материал за мен. Не вярваха, че ще мога да го направя, възхитиха се от силата на волята ми, а и мотивирах мнозина.  Тренировките ми са предимно кардио, ходене и диета – по малко, но често. Сега тежа 188 кг и смятам да натрупам мускулна маса.

- А какво е да се бориш със съперник с вашите габарити?
- С тях ми е по-удобно, не бягат. А тези, които са по-леки с 10-20 кг е тежичко, защото все ссе измъкват.

- Най-бързият ви двубой?
- Още със старта – хвърлих го и той излетя. Та в сумото почти всичко решава стартът. Развръзката е там в около 80 процента от срещата, останалото е техника. Трябва винаги да размахваш краката, за да започнеш мощно, след това идват техниката и навиците. Може само за секунда да се отпуснеш и да загубиш, дори и от най-лекия. А когато в ход влизат емоциите – борбата не става.

- Кой е бил най-лекият ви съперник?
- От такива дори съм губел. Когато се бориш с малките имаш усещането, че не ги виждаш. Казват: „Не трябва да ги жалиш”. А как да не го правя. Ами ако падна върху тях? Та аз на 8 човека разкъсах колената. А на един му се показа костта и коляното му отиде на другата страна. Аз съм едър, съперникът не успя да ме удържи, паднах върху него – и край. Има хора, които дори приключиха с кариерата си. След това се стараех да се боря по-внимателно, чувствах отговорност. Моят учител казваше: „Ако беше по-корав, щеше да постигнеш много, а ти си скромен, съжаляваш ги!” Един мой съотборник също пострада с коляното. Той беше лекичък, аз паднах върху него и заедно полетяхме. С него и досега сме си приятели. 

- Лек, това колко ще рече?
- 90-100 килограма. Най-лекият ми съперник е бе 80 кг.

- А той „оцеля” ли?

- Оцеля. Измъкнах го. Бях почти спечелил,  но той се заинати и застана на крака. И за да не му навредя, прекрачих с крак очертанията на дохиото, за да спрат срещата. Така загубих. Спомени, от които получаваш пожизнена енергия. Има и недоволни. Но за мен, щом си излязъл на дохиото, значи можеш, вече си самурай!

Коментари

Задължително поле