Наукометрията и въпросът за Северна Македония

Моите две книги за проучванията ми във Вардарска Македония.

Леонардо да Винчи и Галилей са извършили невероятни научни открития без никой да ги мери по един или друг начин!

Ето това е съвременната наука. Нищо лично – просто бизнес

Живеем в модерни времена. Времена на „Промяната”. Днес тотално се отричат заслугите на „Старите”, а на преден план се изтъкват невероятните постижения на „Младите”. Особено ако са завършили няколко курса в Харвард или в някой западен университет. Искам правилно да бъда разбран, защото и моята по-малка дъщеря е взела бакалавърска степен в университета в Кардиф, а магистърска – в престижния UCL (Лондонския университетски колеж), който през 2026 г.. ще стане на два века и е първи светски университет във Великобритания. Днес тя работи в чудесна лондонска фирма.

Повод за написването на тази статия са мнения, изказани напоследък в медиите. Става дума за намеренията на МОН за реформи във висшите учебни заведения в България. На всички е известно, че през 2010 г. необмислено и прибързано приетият „Закон за развитие на академичния състав в България” създаде бомба със закъснител. С него се закриваше „комунистическата” Висша атестационна комисия (ВАК) и се даваше възможност на всяко висше учебно заведение да си „произвежда” доценти и професори. Тогава предупреждавахме, че ще бъде „изпуснат духа от бутилката”. И наистина за десетина години се нароиха повече професори, отколкото са студентите им. 

Сега министър Денков ще се опитва да коригира това безумие с т. нар. наукометричен подход. Извинявайте, обаче на мен „наукометричен” винаги ми е звучало като „наукообразен”. Защото, съгласете се, истинските постижения в науката никога не могат да бъдат скрити. Леонардо да Винчи и Галилей са извършили невероятни научни открития без никой да ги мери по един или друг начин!

Един апологет на наукометрията напоследък е особено активен в защитата на тази теза. Той пояснява, че главното изискване за удостояване на даден учен и преподавател с научни степени (PhD и DSc) и научни звания (доцент и професор) е приносът му в науката, който се измервал с качеството и броя на публикациите, при което качеството, а не броят, има водещо значение. Този учен дори обявява наукометрията за отделна наука, според която стойността на даден учен и преподавател се определя от силата (импакта) на списанията, в които той публикува, и от броя на цитиранията на публикациите. Най-важните наукометрични показатели били H-index и citation index, определящи стойността на научния принос. Особено важно било къде се публикува и разбира се, веднага се сочат базите данни Web of Science и Scopus Elsevier.

Същият почитател на наукометрията ни призовава да не слушаме тенденциозните приказки, че тези платформи са частни и че трябвало да се плаща за публикуването. Ами то, как да не ги слушаме, когато като се чукне в интернет и веднага излизат тарифите. Има фирми, които само с това се занимават. За Scopus/WoS, например, има различни цени, а най-високите достигат 4800 долара. Но най-страшното е, че наред с превод, редактиране и пласиране на съответната статия (където трябва, но срещу какво?!), тези фирми предлагат и цялостно написване!!! Както без никакъв свян се хвали един сайт за подобни „научни” услуги – даваме всичко „до ключ”!

Ето това е съвременната наука. Нищо лично – просто бизнес. Въпросният апологет на наукометрията ни внушава колко изостанала е българската наука. Той завършва със сентенцията, че да има български принос в световната наука е значително по-обективен критерий за оценка, отколкото принос в българската наука. И пожелава на своите колеги, когато прочетат надпис „Български университет“, вътре да има наука и образование на световно ниво, а не доктори, доценти и професори с локални приноси.

Дотук добре, както си казвал грузинецът, прелитайки край четвъртия етаж, след като паднал от десетия. Но наистина ли подобно оценяване води до най-добрите резултати, дори и да се абстрахираме от очевидните корупционни мини, заложени под основите му. Може би все пак наукометрията с нейните изградени някъде по света критерии има известно значение в точните науки. Но какво да правим ние, горките хуманитари, и то тези, които се занимаваме с проблемите на родната история?

А напоследък стана до болка ясно колко важно е да се познава нашето минало. Не веднъж предлагам на нашите завършили в Харвард управници да послушат малко лекции по история от мен или от проф. Пламен Павлов. Защото със своите изяви, те показват не само непознаване на историческата наука, но и изразяват открито пренебрежение към нея.

Акад. Йордан Иванов

Естествено преди всичко става дума за наболелия въпрос за Македония. Не знам как могат да бъдат „измерени” усилията на българските учени да възстановят истината за нейната тъжна история, за вековните страдания на българите там. Тук си припомням подвига на нашия голям историк академик Йордан Иванов. В смутните времена след Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. той напуска уютната си работа в университета в София и провежда три пълни с неизвестност пътувания из раздираната от междуособици Македония. „Времената бяха крайно размирни и непригодни за научни издирвания – пише той. - Всекидневните кървави разпри между чети, население и войска; подозрението и пречките на властта – всичко това ме спъваше и не ми даде възможност да споходя и проуча еднакво всички кътове на страната”.

Но в резултат на тези опасни пътешествия се появяват книгите „Северна Македония. Исторически издирвания” и „Български старини из Македония”. В тях за потомците са съхранени стотици исторически паметници, свидетелстващи за българщината във Вардарска и Егейска Македония. За тези съчинения няма импакт-фактор, но без тях не би могъл да мине никой, който се заема да търси обективната истина за тази изстрадала земя.

Същата е историята с откриването на прочутия Битолски надпис. Той е намерен през декември 1956 г. при събарянето на една джамия в Битоля. Както се знае, в него племенникът на цар Самуил, Иван Владислав, съобщава, че е „българин по род“ и „български самодържец”. Пръв го вижда, прави снимка и отнася материалите в българското посолство в Белград македонският българин и родолюбец Панде Ефтимов. За това той заплаща със 7 години от живота си, прекарани в югославски затвор.

Книгата на Йордан Заимов и Василка Тъпкова-Заимова за Битолския надпис.

След подвига на Панде властите не могат вече да унищожат надписа, както са направили с много други паметници. Но те старателно го укриват и е необходим още един подвиг – този път на учени от България. И това правят бъдещите професори – филологът Йордан Заимов и съпругата му Василка Тъпкова-Заимова. По време на някаква екскурзия в Битоля, те успяват да се доберат до скритата плоча и да свалят нелегално качествен отпечатък. Така на бял свят се появява неумолимото свидетелство за това каква е била по националност Самуиловата държава.

Знам много добре какво са изпитали на гърба си тези учени, защото през 1989-1992 г. сам се сблъсках челно с войнстващия македонизъм. Тогава работех по голямата си докторска дисертация, озаглавена „Вардарска Македония през ХІV в.”

Благодарение на някои истински българи от днешната Република Северна Македония, аз се добрах до много нови и непознати данни за историята на българите там. За което си платихме с цената на унижения, а и на по-сериозни репресии.

В България тогава се вихреше жестока икономическа криза. Появилите се в резултат на моите експедиции две книги бяха отпечатани на хартия, подобна на тоалетната. Но за мен те са изключително скъпи. Независимо какъв е техният импакт-фактор и доколко те са интересни за днешните наукометрици.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи