Не сте прав, г-н Детрез, или още за лъжите на Скопие

Проф. Раймонд Детрез е автор на няколко книги и е преподавател по „Източноевропейска история“ и „История на Балканите“ в университета в Гент, Белгия.

Белгийският професор  Раймонд Детрез разпространява свои „истини“ за българи и македонци като политолог, а не като историк и изследовател

Партньорите ни от ЕС да престанат в бодряшкото пощипване

В последния месец на миналата година белгийският професор Раймонд Детрез даде обширно интервю пред „Дойче веле“. Там той беше толкова словоохотлив, че ако трябва да се отговаря на всичко изречено от него, няма да стигне обемът и на една монография. 

Поради това тук ще откроим само идеите, които са гръбнак на развитата теза. С апломб на човек разпространяващ истини от последна инстанция, професорът твърди: „Трудно е да се разбира какво точно значи... да наричаш себе си „българин“ през ХVIII век, да не говорим за по-раншни периоди“; Самуилова България била едно „хлабаво и ефимерно царство, където вероятно са живеели повече сърби, албанция, гърци, власи, отколкото българи“; „Съвременните балкански нации“ възникали „през ХIХ в резултат не на някакво „узряване“,а... на външни намеси“; „възникването на национален книжовен език е политически акт... държавата винаги се намесва... да определи какво е фонетично, правописно, граматически и лексикално коректно“; а П.Р. Славейков още през 1871 година, пръв говорел за „нещо като македонска идентичност“ и т.н., и т.н.

Първото твърдение на професор Детрез трябва да се раздели на две части. Най-напред може ли да говори за българи преди ХVIII век? Истината по този въпрос е дадена не от самите българи, а от чужденци. А техните текстове се съдържат дори в христоматиите, по които се водят упражненията със студентите по история. От там може да се види, че още през VIII век Теофан Изповедник, през Х век Симеон Логотет и немецът – Лиутпранд, в своите исторически съчинения говорят много за „българи“, „българския княз Симеон“, „българския цар Петър“. 

От къде и защо византийските и европейски автори са научили и използват точното обозначение за този народ - „българи“, ако той действително сам не се е осъзнавал и самоопределял така? Ако не се е изявявал и като трайно установена етническа реалност в междудържавните отношения, чрез водене на преговори, подписването на договори, изпращането на писма, сключването на династически бракове  и пр.? Или и управляващите в Константинопол, и учените в Магнаурската академия, не са знаели, че на север от Византия живеят българи!? 

Що се отнася до Самуилова България, уважаемият Детрез трябваше да познава поне два извора от онази епоха и по тази тема: Защото в историята на Скилица Кедрин е казано следното за Самуилова България: „Ведната след смъртта на император Йоан, българите въстанали и били определени да ги управляват четиримата братя: Дадвид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от велемощните комити, наречен Никола... у българите и затова били наречени комитопули“. Защо професорът заобикаля и Битолския надпис, издялан върху камък, по заповед на цар Иван Владислав през 1016 г., където е записано пределно ясно: „...Обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан самодържец български...“. Такава е истината за Самуилова България, уважаеми Детрез!

Второто основно твърдение на Детрез, няма смисъл да се оборва дълго с аргументи. Който е прочел поне една монография, на авторитетен историк, свързана с възраждането на гръцката, сръбската и българската нации, отлично знае, че от средата на ХVIII век, народностите и при тях започват да прерастват в национални реалности. И то именно на базата на цялостната модернизация, довела до „узряване“ от европейски тип и в областта на икономиката, и в културата, и в обществения живот. Само един пример: в областта на висшето образование от 1800 до 1878 г. над 9944 българи завършват авторитетни европейски гимназии, колежи и университети, и формират светската интелигенция на този славянски народ. И то с кадри в областта на медицината, правото, икономиката, журналистиката, политиката, историята и др. 

Доста от тях остават да работят до края на живота си, като уважавани професионалисти – и дори професори, във Франция, Русия, Австрия, Румъния. Формира се и модерната българска национална идеология, а нейните теоретици възглавяват и довеждат до успешен край и организираната борба за възстановяването на свободната българска държава през 1878 година. Това не са ли факти за ново „узряване“, специално на българската нация г-н Детрез?

Що се отнася до втората част на въпроса, дали и през ХVIII век българите са наричали себе си „българи“, ще приведем само два документа: Защо през 1762 година Паисий Хилендарски написа още в първото изречение на „История славянобългарска“: „Внимавайте вие читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество... За вас е потребно и полезно да знаете известното за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии... Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжица... Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език...“

В допълнение ще попитаме уважаемия г–н Детрез, защо още през 1811 година Софроний Врачански вече говори не само за българска народност, а и за „БЪЛГАРСКА НАЦИЯ“. В записка до ген. М.Н.Кутузов през 1811 г. българският народен водач предлага Русия да съдейства за формирането на автономна българска територия. В нея да се настани духовенство „из своей нации“ (т.е. българската); съдебната власт да формират юристи “из той же нации“ - българската. От „их нации“- българската да не се вземат войници в руската армия и т.н. А за опита да се накърни авторитета на П.Р. Славейков, ще приведем само неговата статия - „Всинца наши за нас си“. Тя е писана не през 1871 г., а през 1867 г. Там Славейков твърди: „Че македонците не са гърци, но са българи... никакво съмнение вече не носи, нито па има нужда от други исторически доказателства, когато народът който носи името българи, е налице и когато езикът, който говорят населените от него страни - Македония, Тракия и България, свидетелстват за произхождението на този народ“.

Що се отнася до възникването на националните езици, професор Детрез е прав само за „македонския език“. Той наистина е създаден по решение на АСНОМ на 2 август 1944 г. Но е било практически невъзможно веднага да се въведе и новата „македонска азбука“ в училищата, наложена от комунистическия режим. Защото учителите не са познавали натрапената им правописна система. Затова тя е въведена с декрет, подписан от премиера Лазар Колишевски, едва на 6 май 1945 година,за да може през лятото на 1945 г. учителите да  изучат новата азбука и да я преподават на децата.

Що се отнася до новобългарския книжовен език, държавата няма нищо общо с него. Той се формира в хода на общонационалното духовно възраждане в границите на Османската империя. Още през 1824 година видният просветен реформатор - парижкият възпитаник - д-р Петър Берон, започва теоретичното изясняване на този проблем. А това означава 6 години преди Белгия да се е оформила като отделна държава, където проф. Детрез работи, и 75 години, преди освобождението на България от османска власт.

През 1834 г Неофит Рилски вече създава и цялостната „Граматика на новобългарския език“. А модерните лексикални постижения на новобългарския език кристализират през 60-те години на ХIХ век в творчеството на Любен Каравелов, Христо  Ботев, Васил Друмев, П.Р. Славейков, Иван Вазов и др. Така че, когато възниква Третата българска държава през 1878 г. , българите вече имат и граматиките, и белетристика, и поезия, и драматургия на своя новобългарски литературен език. Той е създаден от интелектуалния елит на нацията в хода именно на нейното естествено, възходящо модерно „узряване“ , а българската държава го получава като дар (наследство) от Възраждането.

Заключение: научният дебат между партньори и съюзници в ЕС предполага дискусиите да се водят с академична толерантност. Поради това тук ще се използва възможно най-меката езикова форма за обобщение. На студент по история, който не познава историческите документи, споменати по горе и по време на изпит, обяснява миналото на балканските народи по начина, по който го прави проф. Детрез, обикновено на такъв студент се поставя слаба оценка. Защото в подобен случай е ясно, че обучаемият не се е докоснал поне до изворите в учебните христоматии, с които се работи в упражненията на студентската скамейка. 

От кратката биографична справка на професора обаче, става ясно, че той е преподавател по политически науки. В допълнение - изследванията му са в областта на езикознанието и културата. Това обстоятелство вече обяснява, прекалено уедрения му подход към социалните, икономическите, етническите и значимите, национално формиращи процеси на Балканите. Така че - иска ни се да приемем, че с развитите от него тези, в случая става дума за професионална деформация, а не толкова за тенденциозно „политико-глобалистко“ обяснение на конкретиката, свързана с историческите процеси в Югоизточна Европа. Защото тя отдавна е много добре проучена и обяснена в сериозната историческа наука. По друг начин не може да се обясни и финалния акорд в интервюто на професор Детрез: „За решаването на македонския въпрос най-много ще допринесе един бодър национален нихилизъм“!?

Точно затова интервюто на проф. Детрез е чудесен повод за българската хуманитаристика да каже на нашите съюзници и партнъори в ЕС - учените от европейските университети: Уважаеми колеги, вие живеете на 3-4 хиляди километра навътре в европейската суша! Вашите нации в миналото натрупаха богатства в колониите от Третия свят. А ние сме на граничната бразда с двумилярдния ислямски свят и каквото сме постигнали, създали сме го само със своя труд! Така че в спора между България и Р.С. Македония не става дума за това, че македонците не признават, примерно приноса на българина Джон Атанасов за създаването на компютъра или пък постиженията на българските спортисти, да речем. Ако беше това - ОК - никой не би се сърдил. 

В нашия спор обаче се прави опит да се маргинализира национално съзнание, пред портите на един потенциално агресивен ислямизъм. Вие много бегло почувствахте неговия полъх през 2014-2015 г. В Скопие се заграбва духовната сплав, която е крепила нашия народ 1341 години и е създала условията за възникването на третата писмено-книжовна цивилизация в Европа (след гръцката и латинската) - старобългарската. Македонизмът посяга върху националното достойнство на българите, а ние все още държим на него. Прави се опит да се отнемат исторически личности, без които българското присъствие в Европа би се маргинализирало до степен, в която иска да го представи г-н Детрез. 

Така че, уважаеми колеги, преди да произнасяте присъда към позицията на България в спора с Република Северна Македония, най-напред си давайте отговор, примерно на питане от рода: Как би реагирала Франция, ако властта в Берлин, близо век твърди, че Монтескъо, Робеспиер и Наполеон са начертали пътя на германската нация и са сътворили блясъка на германската цивилизация!? Или обратно - ако управляващите в Париж тръбят из целия свят, че Гъоте,  Хегел и Ницше са формирали модерния облик на нова Франция и нейната лидерска роля в новото време!?  

Какво ще остане тогава от „величието“ на тези велики държави в европейската цивилизация? За нас, българите, същото значение имат Св.св. Кирил и Методий, Св. Климент Охридски, Св. Наум Преславски, Гоце Делчев и пр. Поради това уважаеми партнъори и съюзници, уважавайте това у нас, което ние уважаваме при вас. Стоенето в разкрачена поза между България и С. Македония, прекалено бодряшките „пощипвания по бузите“ и на българи, и на македонци, както и приятелското им попляскване по врата, вместо да помага, подготвя навлизането в ЕС на една агресивна идеология. Тя е наречена „македонизъм“, и ако моделът й нахлуе в ЕС в настоящия си вид, ще се даде пример за подражание и на други сепаратистки движения в нашата общност. 

Коментари

Задължително поле