Когато всички решат, че нещо е велико, никой не смее да се изока, че царят е гол

Очевидно в съвременния глобален свят масовостта е белег за легитимност

Човекът има едно изключително маймунско качество (дали пък Дарвин в крайна сметка няма да излезе прав?) – да приема и да следва онова, което приемат и следват всички останали или поне някакво набедено за представително мнозинство от тях. Андерсен, който е малко сълзлив за моя вкус, много добре го е илюстрирал в „Новите дрехи на царя“. Когато всички решат, че нещо е велико, никой не смее да се изока, че царят е гол. А как всички стигат до решението, че нещо е велико? Това един Господ знае и стари жèни. Само нека не ми казват, че всички разбират от високо изкуство, защото ако беше така, то нямаше да е високо. Ако към синдрома на новите дрехи на царя прибавим и проникновението на Войников за криворазбраната цивилизация, то картината ще добие своята завършеност.

През седмицата най-различни представители на художествено-творческата интелигенция, цивилизовани граждани и обикновени фейсбук досадници с кървава ярост се дърлеха по повод посмъртната инсталация на Христо Явашев (Кристò) – опаковането с изискани материи на Триумфалната арка в Париж. Едни харесват, други не харесват тази инсталация (правилно ли се изразявам? Знам мръсен виц за разликата между инсталация и пърформанс, но няма да го разкажа). 

Опазил ме Бог да казвам на някого какво да харесва и какво да не харесва. Харесването е занимание самотно, ако трябва да перифразираме Бредбъри. Ако „красиво е“ е обективната страна на въпроса, то „харесва ми“ е субективната. Тук думата ми е за онези, които воюват, залегнали зад клавиатурите, воюват за един голям и безусловен знак за равенство между „красиво е“ и „харесва ми“. Или казано по-префинено: думата ми е за онези, които от край време полагат неистови усилия да субективизират обективното и ги полагат с неприятни и натрапчиви средства.

„Кристо и Жан Клод пак разбуниха отровното гнездо на осите-хейтъри. Този път дори от отвъдното – четем във великата социална мрежа. – Ей, нямат мира тези илитерати! От блатото на собствената си некомпетентност и ниво, застинало дълбоко в соцреализма... изпълзяха като гущери от дупките си и започнаха да раздават сталинистки назидания...“. Жалко, че илитератите, ако наистина са илитерати, нито ще успеят да прочетат тези пламенни слова, нито да им отговорят. „Хора без каквото и да е разбиране и отношение към съвременното изкуство – продължаваме да четем на същото място – се надпреварват да хулят опакованата с „чаршафи“ арка, но даже не защото не харесват Кристо (за това се изисква все някаква естетическа компетентност), а защото не харесват онези, които го харесват и сега им е паднало“. Ето за това става дума! Да оставим настрана, че за харесването на нещо не се изисква никаква компетентност, защото това е чисто сетивно и емоционално състояние (каква компетентност се изисква да харесваш старо уиски или млади жени със стройни крака и големи гърди!), ключовото е разбирането, че лютите спорове се водят не заради обекта на спора, а заради опонента.

И наистина, какво толкова ги интересува всички тези съдници конкретното произведение? 

През последните десетилетия крещящо се появяват всякакви „нестандартни творби“ и ако за всяка от тях се отделя толкова енергия, то какво ще остане за важните неща? Но хората си умират да се противопоставят един другиму по всевъзможни въпроси. Повечето не знаят защо го правят, но следят своята общност (демократичната, патриотичната, артистичната или каквато там друга) и гледат да повтарят общоприетите заклинания. И ако посегнеш на светините им дори чрез просто изразяване на различно, дори и безупречно аргументирано мнение, скачат до тавана, защото си посегнал на самочувствието и на виртуалната им идентичност. Защото ако престанат да бъдат вещи ценители на авангардното изкуство, остават никои. Губят всякаква стойност. А да си специалист по необясними неща е стойност, която никой не може да ти отнеме.

Има впрочем два вида следовници на недостижимото изкуство. Едно сравнително ограничено малцинство, за което това наистина е неговата автентична и органична култура на интелектуалния бунт, на безграничната гордост и своеволие. Те наистина изпитват нематериалната потребност да разрушават формите, защото така са устроени душите им. Другият вид обаче са масите, които подражават и следват модата – новите дрехи на царя. Не съм сигурен доколко осъзнават, че са маси, защото живеят със самочувствието на индивиди и ярки личности. Те са подражавали и подражават на всичко, което е актуално, защото „и другите го правят“ или го правят онези, за които са им казали, че заслужават възхищение. Вярват, че ако в някаква „култура“ има много пари, то тя вече е „доказана“. А всъщност е точно обратното: колкото по-лесна е една „култура“, толкова по-голям е шансът ѝ да стане масова. Със сигурност Чък Норис е много по-популярен от Тома Аквински, но какво от това? Сега всички, които са се вдигнали да защитават опакованата Триумфална арка от талазите на мракобесието, казват: Вижте! Стичат се хора от цял свят! „Само първия ден я посетиха 100 хиляди души, само първия ден! В неделя са били вече към 250 хиляди! Представете си какво ще става оттук нататък!“ (рече Санчо Финци). 

На всички им харесва само на вас не!... Очевидно в съвременния глобален свят масовостта е белег за легитимност, за висока естетическа стойност. Защо масовият човек така силно копнее да бъде прогресивен, напредничав, авангарден до необяснимост? Защото, както казва Ортега-и-Гасет: „масовият човек се изпразва предварително, разтоварва се от своята собствена история. А желанието му за „прочистване“, за „чиста революция“, може да доведе само до руини, само до варваризъм“. Това е масовият човек и ние живеем в неговата епоха. Най-смешното е, че масовият човек мисли себе си за елит. Юруш на триумфалните арки!

Най-големите бунтари и неформали всъщност са най-скучните конформисти, маршируващи като зомбита в стегнатите редици на мейнстрийма. Техният аргумент към всички останали е „прост си и не можеш да разбереш“. Но много често онези, които го казват, самите те са отчайващо неинформирани, с много ниска обща култура отвъд няколкото заучени клишета, но пък с невероятно високо самочувствие. Обичат да приписват на другите ефекта „Дънинг-Крюгер“ (илюзорното усещане за превъзходство на некомпетентния), без да си дават сметка, че самите те са ярка негова илюстрация и точно затова не могат да си дадат сметка. Новите дрехи на царя. Нещо безсмислено, което искат да представят за неразбираемо поради прекомерната му изтънченост. Това е повсеместен синдром на възгордялата се посредственост. Юруш на триумфалните арки!

Етикетират. Имат една обобщена представа за лош човек (такава, например, е представата за косматия Българин, който не се къпе, което дава отражение и върху духовния му живот, но има и други клишета). Обобщена и много опростена представа, етикет. И, експлоатирайки я, те я правят още по-опростена. Лошият човек не е толерантен и политкоректен. 

За лошия човек черните животи имат значение, но не и в този истеричен смисъл. Лошият човек не се умилява от Грета Тунберг. Лошият човек не ръкопляска на гей паради. Лошият човек не се ваксинира или поне, ако се ваксинира, не оревава света, че го е сторил. Лошият човек не припада по Кристо и по хищното опаковане на невинни предмети. Лошият човек не мечтае да удуши Виктор Орбан със собствените си две ръце. Лошият човек не се гнуси от носии и от играещи хоро младежи, па било то и по площадите на старите европейски столици. Лошият човек пие алкохол и яде месо, той знае, че е грешник и не храни илюзии за собственото си съвършенство. Такъв е той, лошият човек.

Светът е пълен с ужасяващи простаци. Но онези, които надменно ги громят и клеймят от висотата на измисленото си величие, са по-досадни и от тях. Добре, де! Прости сме! Но хайде вие да ни напишете две странички на тема какво разбрахте от опакованата арка, до какви изводи стигнахте, какви нови истини открихте. Хайде, нали не сте прости, нали разбирате и усещате нещата! Просветлете ни!

Дали ако световноизвестният опаковач на големи неща (Бог да го прости!) беше не българин, а да речем кореец, дали всичко това щеше да е толкова важно за нас? Не се наемам да гадая. Просто молбата ми е всички онези, които искат да вземат страстно участие в културния дебат, да не се държат (по думите на моя позната) така, сякаш са израснали в скотобойна. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде опакован.