Нужен е един Закон за висшето образование и науката

Снимка: Архив

„Труд” продължава професионалната дискусия за висшето образование в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов - човек с изключителен организационен опит и доказани практики в развитието на университетското образование у нас. В серия от статии проф. Борисов анализира ключовите, според него, проблеми и перспективи пред висшето образование в България. След него в дискусията със свои текстове се включиха ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски”  , ректорът на Медицински университет - Варна  , ректорът на Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски”   който е и председател на Съвета на ректорите,  , ректор на Технически университет-София,  , ректор на Великотвърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” ,  , ректор на Нов български университет,  проф. Анна Недялкова , президент на Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“,  проф. Георги Колев ректор на Шуменския университет "Епископ Константин Преславски",  доц. д-р Григорий Вазов , ректор на Висшето училище по застраховане и финанси,  проф. Митко Георгиев , ректор на Химикотехнологичният и металургичен университет – София (ХТМУ),  проф. Иван Марков ректор на Университета по архитектура строителство и геодезия,  , ректор на Университета по библиотекознание и информационни технологии – София, и  проф. Иван Илиев ректор на Лесотехническия университет – София,  , ректор на Националната академия за театрално и филмово изкуство (НАТФИЗ) „Кръстьо Сарафов“, и  , ректор на Тракийски университет-Стара Загора.

Днес продължаваме с материал на проф. Стати Статев,  ректор на УНСС и  заместник-председател на Съвета на ректоритe.

Със статията на проф. Статев завършваме цикъла от публикации на ректори на висши училища в страната.

През следващите три седмици в сряда – 16, 23 и 30 май, ще публикуваме мнения на ръководители на висши учебни заведения, неучаствали в дискусията със свои статии.

На 6 юни проф. Борислав Борисов, който откри дискусията със шест свои статии, ще направи кратко обобщение на изразените мнения и становища.

Дискусията по проблемите на висшето образование във в. „Труд“ продължава вече почти половин година. Обсъдени бяха важни и наболели въпроси, от решаването на които зависи повишаването на качеството на висшето ни образование, неговото бъдеще, както и бъдещето на страната. В следващите редове ще представя и своите виждания.

Законодателството

Голяма част от проблемите може да бъдат решени чрез оптимизирането на законодателството с приемането на Закон за висшето образование и науката (ЗВОН). Сега висшето образование и науката осъществяват своята дейност на основата на четири закона – за висшето образование (ЗВО), за развитието на академичния състав в Република България (ЗРАСРБ), за Българската академия на науките (ЗБАН) и за Селскостопанската академия (ЗССА). Противоречията между първите два закона са толкова много, че въпреки непрекъснатите ремонти те са неотстраними.

Наскоро приетите промени в ЗРАСРБ също са толкова противоречиви, че сега работните групи, които подготвят Правилника за неговото прилагане, се опитват да тушират поне някои от явните недомислици, като например прилагането със задна дата на новите минимални национални критерии за академични длъжности към бъдещите членове на научни журита. Още един пример - според ЗРАСРБ главен асистент доктор може да бъде научен ръководител на докторант, но според ЗВО той не може да води дори лекционен курс на магистри.

Сформирана е работна група и за поредни изменения и допълнения на ЗВО (досега те са над 40), но каквото и да се направи, той трудно ще бъде синхронизиран с променения вече ЗРАСРБ. Този въпрос е принципен, защото от самите наименования на законите следва, че има деление на две – висши училища (ВУ), които правят образование и се регулират от ЗВО, и две академии, които правят наука и се регулират от специални закони (ЗБАН и ЗССА). Това е парадокс, защото и висшите училища, и академиите правят както образование, така и наука. Отделно има закон (ЗРАСРБ), по който се присъждат научни степени и академични длъжности и във ВУ, и в академиите.

Време е държавата да реши как ще управлява системата – функционално или институционално. Ако ще я управлява институционално, трябва да се приемат още 51 закона - за всяко висше училище поотделно, както е за двете академии. В противен случай трябва да се приеме един нов закон (ЗВОН), който да урежда дейността на всички институции – висши училища, академии, научни организации, да премахне различията между държавни и частни висши училища и научни организации.

Съветът на ректорите на висши училища в Р България е категоричен по тези въпроси и нееднократно ги е поставял пред отговорните институции.

ВУ, НАОА и рейтинговата система

Непрекъснато се коментира мантрата „университетите у нас са много“. В България има 51 висши училища, според средния европейски формат (на глава от населението) те би трябвало да са 66, а според американския - около 100. Проблемът не е в броя, а в това, че поради системата на оценяване при акредитациите всяко ВУ може да обучава и бакалаври, и магистри, и докторанти. Това е нашият прословут егалитаризъм, с който няма как да постигнем елитарност на висшето образование.

Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА) има скала за оценки – между 0 и 10. Ако оценката на едно ВУ е под 4, то няма право да обучава студенти, ако е между 4 и 6 може да обучава само бакалаври, ако е между 6 и 8 - и магистри, а ако е над 8 - и доктори. В България не само няма висши училища с оценка под 4, но ВСИЧКИ са с оценка над 8 (дори когато оценката е под 9 има сериозни драми). Това е все едно в един университет всички студенти да имат само шестици. Така се стига до абсурда ВУ, което няма доказани, признати научни постижения в дадена област, да обучава докторанти. Ако оценяването е оптимално разпределено по скалата и преобладаващата част от ВУ в дадено професионално направление обучават само бакалаври, малка част магистри, и само доказаните в научно отношение са акредитирани за ОНС „доктор“, броят им няма да бъде проблем.

Този въпрос е с многопосочен ефект и вреди силно на системата на финансиране на държавните университети. От една страна, след като всички ВУ са отличници според НАОА, няма как финансирането да бъде диференцирано. Така работата на единствено легитимната държавна институция за оценяване на ВУ (НАОА) се обезличава и не може да даде на държавата различни оценки, по които тя да определи размера на държавната субсидия за всяко от тях.

Бягството и решението на проблема е рейтинговата система, която е полезна, но въпросът е за какви цели се използва. Ако е само за информационни потребности на обществото, ВУ и кандидат-студентите – да, но ако е определяща за държавното финансиране на ВУ, се налага да бъде прецизирана и обективизирана в много отношения.

Защо?

Първо, НАОА като специализирана държавна институция не може и не трябва да бъде неглижирана от самата държава. Но е нужно тя да си промени системата на оценяване по цялата скала, а не да пише предимно отлични оценки.

Второ, смущаващо е частни институции и неправителствени организации да правят рейтинг, по който да се разпределят държавни пари.

Трето, трябва да се инициира дискусия в академичната общност каква трябва да бъде тази система, да се постигне консенсус в Съвета на ректорите и те да я припознаят като обективен и работещ механизъм за рейтинга на ВУ и тяхното финансиране.

Давам пример с моя университет – в почти всички издания на рейтинговата система УНСС, с най-утвърденото си и многобройно професионално направление „Икономика“, е неизменно на трето място след СУ „Св. Кл. Охридски“ и Американския университет. В същото време неизменно оценките както от програмната акредитация за това направление, така и от институционалната акредитация на УНСС, дадени от НАОА, са значително по-високи от тези на посочените два университета. Проблемът е, че рейтинговата система не отчита мащаба и структурата на ВУ, както и на съответните професионални направления. От близо 22 хиляди студенти в УНСС в шест професионални направления, около 17 хиляди са в направление „Икономика“ в 37 бакалавърски, около 80 магистърски и 29 докторантски програми, с които се покрива изцяло нуждата от кадри за пазара на труда в страната в структурно отношение. Докато уважаваните от мен Софийски университет и Американски университет имат по няколкостотин студенти в това направление, в една или няколко специалности. Тоест, рейтинговата система сравнява несравними неща.

Години наред поставяме този и други принципни въпроси, но нещата не се променят достатъчно бързо. Наложително е несъвършенствата да бъдат отстранявани своевременно.

Формите на обучение

В ЗВО те са редовна, задочна, вечерна и дистанционна за ОКС „бакалавър“ и ОКС „магистър“. Какво трябва да се промени?

- Задочната форма в ОКС „бакалавър“ и ОКС „магистър“ да бъде премахната, защото е рецидив отпреди повече от половин век, когато на конвейер се обучаваха висшисти за нуждите на държавното управление. Не е справедливо задочните студенти, които посещават само половината от лекционната натовареност на студентите в редовно обучение, да получават една и съща диплома с тях. И това се случва в ХХI век, в условията на Индустрия 4.0 и Общество 5.0.

- Модерното обучение на ХХI век е дистанционното обучение. Но в общия случай то се превърна в модерно задочно обучение. Регулира се от остарялата Наредба 22 от 2004 г., направена по презумпция само за магистърска степен, защото дистанционен бакалавър беше въведен по-късно. Архаични изглеждаме пред цивилизования свят с дистанционно обучение, в което присъствените занятия са с хорариум 30% от този на редовното обучение. Ето защо е необходима спешна промяна в Наредбата за дистанционно обучение, която да се съобрази с добрите практики в развитите страни.

- В ОНС „доктор“ е още по-сложно, защото формите на обучение са редовна, задочна, самостоятелна и дистанционна. Поради припокриването на последните три няма ВУ, което да е направило дистанционна докторантура, т.е. и тук е нужна държавна регулация.

Чуждестранните студенти

Често към ВУ се отправят критики, че не привличат достатъчно чуждестранни студенти. Това е вярно, но защо е така? Когато се присъединихме към Европейския съюз, беше направена промяна в ЗВО, с която се приравниха правата на гражданите на страните-членки на ЕС и Европейското икономическо пространство (ЕИП) с тези на българските граждани. Това означава, че кандидат-студентите от ЕС и ЕИП трябва да държат същите приемни изпити, на които се явяват българските кандидат-студенти, да бъдат класирани на общо основание с тях и да заплащат същите такси. Така се стигна почти до невъзможност да се приемат такива студенти, освен ако не се нарушава законът.

Приемът на чуждестранни студенти от страни извън ЕС и ЕИП в българските ВУ е Параграф 22. Защото според ЗВО чуждестранен гражданин от страна извън ЕС и ЕИП може да бъде записан за студент само ако има издадена виза, но МВнР издава виза само на лице, което вече е записано за студент. Омагьосан кръг!

Съвместни програми само с чуждестранни

или и с наши университети?

Друг проблем е отсъствието на ясна регулация на кооперирането на българските с чуждестранни ВУ. Разкриването например на съвместна бакалавърска, магистърска или докторантска програма с чуждестранно ВУ става само с подписите на двамата ректори. В същото време законът не дава възможност две български ВУ да направят съвместна образователна програма, защото влизат в регулациите на НАОА и трябва да създадат съвместна катедра, департамент или факултет, което на практика е невъзможно. А сътрудничеството между родните ВУ трябва да се насърчава.

Висше образование – бизнес

Време е да се разбере, че университетът не е професионално-учебен център (ПУЦ) на съответния бизнес, който да подготвя кадри с конкретни умения и за конкретна професия. Университетът обучава кадри със съвременни фундаментални и специализирани теоретични знания, които те да прилагат и да развиват творчески в практиката. В това отношение срещаме пълното разбиране на бизнеса, който е партньор на УНСС (имаме добре работещи договорни отношения както с четирите национално представителни работодателски организации, така и с редица големи компании от реалния и финансовия сектор), в перманентния процес на усъвършенстване на учебните планове по различните бакалавърски и магистърски специалности, както и на учебните програми за всеки един лекционен курс, при създаването на нови специалности, при осигуряването на стажове и практики на нашите студенти.

Но тук стои въпросът за законовата невъзможност изтъкнати професионалисти от практиката да участват пълноценно в учебния процес. Според сега действащите правила те могат да водят до 10% от учебен курс, което означава 3 или 6 часа. Защо законът да не се промени така, че с решение на ВУ на авторитетни и доказани експерти да бъдат възлагани пълни учебни курсове с практическа насоченост?

Връзката със средното образование

В това отношение ще споделя опита на УНСС - преди пет години създадохме Асоциация на икономическите училища в България, в която вече членуват повече от 70 средни училища – както професионални (икономически, търговски, финансови, банкови и др.), така и такива, които имат дисциплини, съответстващи на профила на УНСС като бизнес университет. Ефектът е голям, ползата е взаимна, защото от една страна, тези училища са основните донори за наши студенти, а от друга - нашите професори обучават учителите от тези училища по съответните професионални дисциплини.

Държавната поръчка

Накрая ще си позволя за пореден път да промотирам тезата си за задържане на по-голяма част от абсолвентите в България. Нека да се осмисли още по-задълбочено какво е „държавна поръчка“ и държавата да поръчва на ВУ кадрите, които ще са й необходими след 4, 5 или 6 години. Да сключва с тях договор, като поеме пълната им издръжка (учебни такси, наем за общежитие при необходимост, достойни стипендии), а те да се задължат да работят за държавата минимум толкова време, за колкото тя е финансирала обучението им. При нарушаване на договора средствата да се връщат за толкова дълъг период, за колкото са били ползвани, за да се насочат към друг. Същата схема може да се приложи и за бизнеса.

Quo vadis?

Един от възможните пътища за решаване на повдигнатите проблеми в тази статия, както и от всички уважавани колеги, участвали в дискусията за висшето образование на в. „Труд“, е създаването на единна регулация на висшето образование и науката в България чрез един-единствен Закон за висшето образование и науката.

Нужен ни е ЗВОН, колеги!

ЗВОН, който да звучи в ушите и умовете ни и да води към все по-високо качество на висшето образование и науката, към просперитет на България.

Коментари

Задължително поле