Опашки за „Чернобил“ на Венко Марковски

Стълпотворение за елегиите “Чернобил”.

Поетът възпя ядрената авария в елегии

В Чернобил белее саркофаг на реактор с мирна цел. Смел реактор под съветски флаг за науката умрел...

През социализма имаше жажда за книги. Хората се редяха на опашки за четива, както за кока-кола по Девети септември. Най-впечатляващата, на която съм бил свидетел, се изви през 1987 г. Тогава по книжарниците се появи уникално издание на поета Венко Марковски.

Той се обезсмърти с два замаха на гения. В регионален план написа в съавторство македонската азбука. В интернационален без чужда помощ възпя ядрената авария в Чернобил.

До средата на 80-те години на миналия век Венко Марковски обра всички възможни награди, звания и отличия. Академик, лауреат на Димитровска награда, носител на орден “Георги Димитров”. Марковски стана народен деятел на културата, герой на социалистическия труд, герой на Народна република България.

През 1987 г. поетът грабна и литературния приз “Иван Вазов”. На церемонията критикът Иван Балабанов го сравни с вечнозелено иглолистно дръвче. Обяви: “В алеята на почитта ни към българския и световен писател Иван Вазов ще бъде засадено още едно борче и то ще свидетелства за пътя на твореца, така органично слят с борбите на партията и народа...”

По това време Венко Марковски живееше и твореше в уникална обител на гениите. В Банкя на ул. “Ропотамо” 10 партията беше построила комплекс за екстраординарни таланти. Луксозни вили с общ двор обитаваха Георги Джагаров, Пантелей Зарев, Сава Гановски и Венко Марковски. Там беше и Петър Дюлгеров, който официално не е писател, но тайно пишеше любовна лирика.

Гениите имаха прислуга, охрана и транспорт. Поставени на специален режим на хранене, защото преди година Чернобилската авария беше посяла радиация. В тези условия Венко Марковски доказа, че е творец от величината на Маяковски. Докато колегите му нехаеха за съдбата на облъченото човечество, Марковски хвана перото, за да възпее трагизма и величието на катастрофата. Талантът му изригна със силата на атомен реактор!

След много безсъници и творчески лутания се появи “Чернобил”. Тринадесет елегии, в които стене недоклан добитък, тропат полудели свине и реват коне. Ядреният облак броди като сомнамбул. Борчето на Венко в градината на Вазов е посипано с радиоактивна прах. Хлябът, саламът, луканката и сланината не стават за ядене. Ракията и виното са отровени. Не може да се направи и салата, защото зеленчукът също е заразен.

Първият читател на ръкописа е Владимир Голев, рецензент на издателство “Български писател”. Макар и марксист, той се кръсти, когато разбира в каква среда живее:

Радиоактивните лъчи

са укрити в ритмен звук.

Виждащи невидими очи

в злъч облъчват всичко тук...

Голев гълта хапче йод срещу радиация и продължава нататък:

И меса, и риби, и млека,

зеленчуци и храна,

сирене, салами и масла,

и ракии и вина.

Рецензентът предава текста на редакторката Надя Кехлибарева. После си измива ръцете, два пъти със сапун. Надя тъкмо е решила да отиде на пазар, но остава вкъщи. Защото Венко предупреждава какво още е заразено по сергиите:

Пушена сланина и меса,

бито-сирене и боб,

и чеснов, марули и масла,

мами нюх пазар-въртоп.

През август елегиите са в печатницата, където ги набира бай Ставри. Страстен рибар, той зачерква хобито този сезон. Информацията за водната фауна го спира да сложи стръв на въдиците:

С мъртви риби Днепър е покрит.

Черното море бесней.

Стар балкан шуми под звезден щит.

Чер е белият Егей.

Есента “Чернобил” е вече в книжарниците. Никой не подозира какъв шедьовър чака своя звезден миг по рафтовете. Негов откривател е поетът Валери Калонкин. Веселин Веселинов разказва:

“Както се се шляех, налитам на развеселения Валери Калонкин, който вика: “Ела да ти подаря нещо”, и ме вкарва в книжарницата на Съюза на българските писатели. Тя беше прясна книжарница в ония години, на ъгъла на “Солунска” и “Ангел Кънчев”, и на мен не ми беше много ясно защо му трябваше на СБП книжарница, след като си имаха кръчма, пак там, в “бялата спретната къщурка”, но здраве да е.”

Калонкин се изхранва като “момче за всичко” в съюза. “Този ден - уточнява Веселинов - той бе излязъл извън предмета си на дейност и се занимаваше с просветителство: де що познат зърнеше, влачеше го в книжарницата да му подари току-що излязлата творба на Венко Марковски. И за да пречупи твърдоглавия скептицизъм на познатите, лукаво казваше: “Ще се спукаш от смях”, вмъкваше ги за ръкава в книжарницата, докато още са ошашавени, и им купуваше малката тематична стихосбирка “Чернобил”.

Изобщо не е смешно, защото става дума за планетарно бедствие. Като днешния коронавирус. Майтапът с нещастието е забранен още от библейско време!

Аз научих за елегиите от баща ми. Виждахме се на площад “Славейков”, култовото средище на книгата, което вече го няма. Той извади “Чернобил” и го разлисти. “Виж, виж какъв Апокалипсис”, каза вдъхновено и изрецитира:

Вие с вой добитък недоклан.

Полудели са свине.

Минал е пустинен ураган.

Цвилят и реват коне.

После ми посочи поантата на поетическия корпус, която трябва да влезе в учебниците по изящна словесност:

В Чернобил белее саркофаг

на реактор с мирна цел.

Смел реактор под съветски флаг

за науката умрел...

“Не мога да ти дам екземпляр, защото имам само един - извини се баща ми. - Взех го с връзки от “Книгоразпространение”. Пред книжарниците се вият опашки. Някъде правят списъци. Стигало се е и до бой!”

Минах през столицата да видя ситуацията. Навсякъде стълпотворения. В книжарницата на “Граф Игнатиев”, след “Толбухин”, опашката отиваше към “канала”. Нямаше обаче размирици, хората чакаха кротко за “Чернобил”, искаха да разберат какво ги е сполетяло.

Книгата беше тиражирана едва в 3112 екземпляра. Ако тогавашната икономика беше пазарна, щяха да допечатат поне още 300 000. Които да налеят пари в бюджета и утолят жаждата на българина за духовна наслада. Инак цената беше народна - 47 стотинки, колкото струваше една кока-кола.

Днес чернобилските елегии на Венко Марковски са повече от библиографска рядкост. Не могат да се намерят дори по интернет.

Коментари

Задължително поле