Свидетел предупредил полицията, че ще го застрелят На гроба на Мариян Марата се появила бележка с имената на килърите му

300 000 проститутки без препитание

СЗО преосмисля позицията си за маските (ИНФОГРАФИКА)

Картини под карантина Фантазьори създават шедьоври от тоалетна хартия, фолио, тенджери и домакински уреди

Отрицателни са пробите на контактните с народния представител Даниела Малешкова

Най-красивите близначки катерят модния Олимп 10-годишните Ава и Лия спасяват баща си от рак

Пандемията роди ново пиратство Винят САЩ, че отмъкват медицински пратки

Един болен от COVID-19 може да зарази 400 души

Защо Стийв Карел напусна „Офисът“

Горски пожар повиши нивата на радиация край Чернобил (ВИДЕО)

Бутици шият маски, за да избегнат фалит Захвърлиха роклите, правят само предпазните материали

Реанимират мярката 60/40 (обзор)

32 млн. евро налива Австрия в частни медии

Лекари в Турция тестваха успешно ваксина срещу COVID-19

Лъжат с хапчета за подобряване на зрението Искат 69 лева за хранителна добавка

Опашки за „Чернобил“ на Венко Марковски Поетът възпя ядрената авария в елегии

Стълпотворение за елегиите “Чернобил”.

В Чернобил белее саркофаг на реактор с мирна цел. Смел реактор под съветски флаг за науката умрел…

През социализма имаше жажда за книги. Хората се редяха на опашки за четива, както за кока-кола по Девети септември. Най-впечатляващата, на която съм бил свидетел, се изви през 1987 г. Тогава по книжарниците се появи уникално издание на поета Венко Марковски.

Той се обезсмърти с два замаха на гения. В регионален план написа в съавторство македонската азбука. В интернационален без чужда помощ възпя ядрената авария в Чернобил.

До средата на 80-те години на миналия век Венко Марковски обра всички възможни награди, звания и отличия. Академик, лауреат на Димитровска награда, носител на орден “Георги Димитров”. Марковски стана народен деятел на културата, герой на социалистическия труд, герой на Народна република България.

През 1987 г. поетът грабна и литературния приз “Иван Вазов”. На церемонията критикът Иван Балабанов го сравни с вечнозелено иглолистно дръвче. Обяви: “В алеята на почитта ни към българския и световен писател Иван Вазов ще бъде засадено още едно борче и то ще свидетелства за пътя на твореца, така органично слят с борбите на партията и народа…”

По това време Венко Марковски живееше и твореше в уникална обител на гениите. В Банкя на ул. “Ропотамо” 10 партията беше построила комплекс за екстраординарни таланти. Луксозни вили с общ двор обитаваха Георги Джагаров, Пантелей Зарев, Сава Гановски и Венко Марковски. Там беше и Петър Дюлгеров, който официално не е писател, но тайно пишеше любовна лирика.

Гениите имаха прислуга, охрана и транспорт. Поставени на специален режим на хранене, защото преди година Чернобилската авария беше посяла радиация. В тези условия Венко Марковски доказа, че е творец от величината на Маяковски. Докато колегите му нехаеха за съдбата на облъченото човечество, Марковски хвана перото, за да възпее трагизма и величието на катастрофата. Талантът му изригна със силата на атомен реактор!

След много безсъници и творчески лутания се появи “Чернобил”. Тринадесет елегии, в които стене недоклан добитък, тропат полудели свине и реват коне. Ядреният облак броди като сомнамбул. Борчето на Венко в градината на Вазов е посипано с радиоактивна прах. Хлябът, саламът, луканката и сланината не стават за ядене. Ракията и виното са отровени. Не може да се направи и салата, защото зеленчукът също е заразен.

Първият читател на ръкописа е Владимир Голев, рецензент на издателство “Български писател”. Макар и марксист, той се кръсти, когато разбира в каква среда живее:

Радиоактивните лъчи
са укрити в ритмен звук.
Виждащи невидими очи
в злъч облъчват всичко тук…
Голев гълта хапче йод срещу радиация и продължава нататък:
И меса, и риби, и млека,
зеленчуци и храна,
сирене, салами и масла,
и ракии и вина.

Рецензентът предава текста на редакторката Надя Кехлибарева. После си измива ръцете, два пъти със сапун. Надя тъкмо е решила да отиде на пазар, но остава вкъщи. Защото Венко предупреждава какво още е заразено по сергиите:

Пушена сланина и меса,
бито-сирене и боб,
и чеснов, марули и масла,
мами нюх пазар-въртоп.

През август елегиите са в печатницата, където ги набира бай Ставри. Страстен рибар, той зачерква хобито този сезон. Информацията за водната фауна го спира да сложи стръв на въдиците:

С мъртви риби Днепър е покрит.
Черното море бесней.
Стар балкан шуми под звезден щит.
Чер е белият Егей.

Есента “Чернобил” е вече в книжарниците. Никой не подозира какъв шедьовър чака своя звезден миг по рафтовете. Негов откривател е поетът Валери Калонкин. Веселин Веселинов разказва:

“Както се се шляех, налитам на развеселения Валери Калонкин, който вика: “Ела да ти подаря нещо”, и ме вкарва в книжарницата на Съюза на българските писатели. Тя беше прясна книжарница в ония години, на ъгъла на “Солунска” и “Ангел Кънчев”, и на мен не ми беше много ясно защо му трябваше на СБП книжарница, след като си имаха кръчма, пак там, в “бялата спретната къщурка”, но здраве да е.”

Калонкин се изхранва като “момче за всичко” в съюза. “Този ден – уточнява Веселинов – той бе излязъл извън предмета си на дейност и се занимаваше с просветителство: де що познат зърнеше, влачеше го в книжарницата да му подари току-що излязлата творба на Венко Марковски. И за да пречупи твърдоглавия скептицизъм на познатите, лукаво казваше: “Ще се спукаш от смях”, вмъкваше ги за ръкава в книжарницата, докато още са ошашавени, и им купуваше малката тематична стихосбирка “Чернобил”.

Изобщо не е смешно, защото става дума за планетарно бедствие. Като днешния коронавирус. Майтапът с нещастието е забранен още от библейско време!

Аз научих за елегиите от баща ми. Виждахме се на площад “Славейков”, култовото средище на книгата, което вече го няма. Той извади “Чернобил” и го разлисти. “Виж, виж какъв Апокалипсис”, каза вдъхновено и изрецитира:

Вие с вой добитък недоклан.
Полудели са свине.
Минал е пустинен ураган.
Цвилят и реват коне.

После ми посочи поантата на поетическия корпус, която трябва да влезе в учебниците по изящна словесност:

В Чернобил белее саркофаг
на реактор с мирна цел.
Смел реактор под съветски флаг
за науката умрел…

“Не мога да ти дам екземпляр, защото имам само един – извини се баща ми. – Взех го с връзки от “Книгоразпространение”. Пред книжарниците се вият опашки. Някъде правят списъци. Стигало се е и до бой!”

Минах през столицата да видя ситуацията. Навсякъде стълпотворения. В книжарницата на “Граф Игнатиев”, след “Толбухин”, опашката отиваше към “канала”. Нямаше обаче размирици, хората чакаха кротко за “Чернобил”, искаха да разберат какво ги е сполетяло.

Книгата беше тиражирана едва в 3112 екземпляра. Ако тогавашната икономика беше пазарна, щяха да допечатат поне още 300 000. Които да налеят пари в бюджета и утолят жаждата на българина за духовна наслада. Инак цената беше народна – 47 стотинки, колкото струваше една кока-кола.

Днес чернобилските елегии на Венко Марковски са повече от библиографска рядкост. Не могат да се намерят дори по интернет.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.