Похвална статия за известния юрист Даниела Доковска в издание на Иво Прокопиев верифицира сложните схеми от зависимости сред обществено-политическия и съдебен елит у нас

Един очерк в „Капитал“ на Иво Прокопиев, посветен на живота и делата на адвокат Даниела Доковска, дали неволно или напълно целенасочено вдигна завесите на задкулисието, контролиращо държавата в последните три десетилетия.

Публикацията е ценна с това, че верифицира множество предхождащи и често отричани от замесените в тях персони - статии, коментари и анализи, които през годините са чертаели сложните схеми от зависимости сред обществено-политическия и съдебен елит у нас, иначе с хирургическа точност са обяснявали произтичащите от всичко това процеси.

В позабравен стил, навяващ спомени за „Работническо дело“ от 80-те години на миналия век, авторът се опитва да представи известния адвокат като жив светец. Каква е целта на писанието - дали поредно напомняне, че две от местата в Конституционния съд от квотата на парламента са вакантни и едното се полага „по право“ на Доковска, дали задочен отговор към призивите на главния прокурор Иван Гешев за правосъдна реформа, а може би и двете, не е важно.

Носталгията към социализма и Дело №1

Лъх на носталгия към тоталитарните времена се усеща още с първите редове, когато читателят е върнат към наказателния процес (известно като дело №1) срещу някогашния Първи - Тодор Живков. В зората на демокрацията, когато всички се отрекли от Тато, Доковска приела да го брани в съда и постигнала оправдаването му.

Връщането към времето на „зрелия социализъм“ изглежда да е напълно съзнателно - отдаване на почит към някогашната номенклатура, чиито наследници днес се представят за първи евроатлантици, горди борци за правосъдие и демокрация. Да вземем само комунистическото потекло на Иво Прокопиев, чийто баща е бил шеф на ловно стопанство на УБО. Или пък комунистическите корени на фамилия Бойкикеви, откъдето произхожда провалилият се като правосъден министър, а сега лидер на „Да, България“ - Христо Иванов. Дори таткото на „оръженосеца“ му - Ивайло Мирчев, някога е бил партиен секретар на БКП. Или пък генерал Леонид Кацамунски, с името на когото - внукът му - настоящият служебен правосъден министър Крум Зарков си направи неуместна шега при влизането му в политиката преди пет години. Така е, трябва да е ясно и да не се забравя, че днешните „жълтопаветници“, хранещи се с био-веган и кето-храна из заведенията около Докторската градинка, са наследници на онази номенклатура, която предаде Тодор Живков, след като 35-години вярно му бе служила. Както добре го е казал и анонимен коментатор под публикацията в „Капитал“ - „така е, всички „жълтопаветни“ юристи са с ДНК от номенклатурата“. И покойният Кристиян Таков дори, с чиято памет днес същият този естаблишмънт си прави грозна пропаганда.

НПО за кадруване в правосъдната система

По нататък в хвалебствения очерк се изтъква ролята на Доковска и съдружниците u в създаването фондация „Български адвокати за правата на човека“ - една от неправителствените организации у нас, които от десетилетия водят политика по ерозиране на доверието в институциите на съдебната власт и особено спрямо прокуратурата. Известни са многократните опити на въпросната фондация да кадрува в съдебната система, чрез всевъзможни атаки под формата на призиви и позиции, свързани с работата на Висшия съдебен съвет. Или пък с безкрайните доноси до международни институции, така щото България да бъде държана под вечен мониторинг от брюкселските бюрократи.

Адвокатът, клиентите и съда

Следват още серия от ключови признания, като например това, че Доковска е проправила пътя към участие на адвокати при взимането на тълкувателни решения на върховните съдилища. Така е. Само преди няколко години се случваше, че нейният съдружник - адвокат Георги Атанасов, участваше в пленуми на съдиите от Върховния касационен съд при взимането на решения, свързани с тълкувателни дела, интерес от които имаха клиенти на кантората, обекти на дела, заведени от КПКОНПИ за доказване на произход на средства. Да не забравяме, че именно Атанасов защитава Галя и Иво Прокопиеви по наложения им запор за над 200 млн. лв. от Антикорупционната комисия. Апропо, запор, който въпреки около десетте обжалвания, все така се потвърждава от различни съдебни състави от Бургас до София. Няма как да не отбележим, че това се случваше докато начело на ВКС бе Лозан Панов, а адвокат на съпругата му по дела срещу медии бе именно Георги Атанасов. Дали пък това не обяснява и отношението на изданията на Прокопиеви към Доковска, Атанасов и съдружници, а и към фамилия Панови.

Лобизъм и законотворчество

Но да се върнем към (само)признанията, защото следва най-важното, даващо индиректен отговор и на въпроса - защо у нас правосъдието основно брани интереса на обвиняемия, а не на потърпевшия, особено, ако това е държавата. „От средата на 80-те години досега Даниела Доковска неизменно участва в подготовката и приемането на най-важните законодателни промени в наказателното право и наказателния процес“, пише „Капитал“ и подчертава, че именно Доковска е сред „основните автори на действащия НПК“. Дали има нещо неясно? Адвокат, самият той и съдружниците му, защитавали най-богатите българи в съда за различни престъпления, повечето от които свързани с ощетяване на интереса на държавата - политици, олигарси, бизнесмени, част от които с прякори, са автори на наказателните ни закони. Има ли още някой да се чуди защо у нас чувството за справедливост е вечно накърнено и хората не вярват в съдебната система? Все пак прокурорите обвиняват, а съдиите отсъждат, според разпоредбите в Наказателния кодекс. Да не е новина, но някак си звучи по-ясно, когато това е повод за гордост за тези, които са успели да се настанят и от двете страни на системата - веднъж като нормотворци, и втори път като ползващи се от собственото си нормотворчество. После не се чудете, че „Български адвокати за правата на човека“ са против всяка поправка в НПК, която би довела до ускоряване на процеса или срещу изготвянето и приемането на нов Наказателен кодекс, защото действащият е от времето на Тодор Живков и по точно от 1968 г.

Вероятно се питате и защо у нас все още няма Закон за лобизма? Та нали съдружничката на Доковска - Ина Лулчева не излезе от Народното събрание тази пролет, докато тогавашното мнозинство не приеме промените в Закона за съдебната власт, с които спецправосъдието у нас бе закрито. Колко само клиенти имаха адвокатите Лулчева и Доковска пред същите тези ликвидирани специализирани прокуратури и съдилища. Тънката разлика беше, че в спецсъдилищата нямаше последователи на политизирания Съюз на съдиите в България, чийто бивш председател Мирослава Тодорова е цитирана в очерка на „Капитал“ с фундаменталната си мисъл: „Никоя власт не си позволява да не слуша, когато Доковска говори“. Арогантност ли? Нищо подобно, тъжна реалност.

Кой има интерес от тежкия формализъм на българския наказателен процес?

Така неусетно стигаме до заигравката на адвокатурата с призивите на главния прокурор Иван Гешев за отпадане на тежкия формализъм от българския наказателен процес. Всъщност, Гешев го повтаря това още от времето, когато беше ръководител на споменатата вече спецпрокуратура. Примерите, които той дава са много красноречиви. В редица европейски страни - обвинителите пращат на съд корумпирани политици и държавни чиновници с 2-3 страници обвинителен акт, в който са описани конкретните текстове от законодателството, които са били нарушени, както и конкретното деяние. За същото престъпление у нас прокурорите трябва да изготвят стотици, а понякога и хиляди страници обвинителни актове, придружени с десетки и дори стотици тома доказателства, съдържащи разпити, експертизи и прочие документация. Та, кой беше един от основните автори на действащия НПК? И кой адвокат има интерес държавното обвинение да има повече инструменти в защита на обществения интерес?

И после се чудите защо Прокопиев, Доковска, Мирослава Тодорова, Христо Иванов, Крум Зарков и т. н. искат оставката на Гешев, а преди това на Цацаров, а и по-важното - ограничаване на правомощията на обвинител №1 и на прокуратурата като цяло. Просто прокуратурата 30-години отказва да стане част от това задкулисие, чиято самозабрава е достигнала до такива нива, че само си вдигна завесите.