Оставиха в ареста обвинения в убийството на Мария от Горна Оряховица

В 7 от 44 сливенски села има видеонаблюдение

Туск: ЕС е готов за сделка с Лондон до края на месеца

Общината в Русе санкционира оператора на пламналото сметище

Виктор Орбан относно основанията на Груевски за престой в Унгария: Търсете отговор от адвокатите

Глобиха фирма за надписано саниране на градини

Съдът в Страсбург глоби Русия заради постоянните арести на Навални

Николина Ангелкова: България с послание за създаване на световна дестинация „Древни цивилизации”

Прокуратурата разследва катастрофата на изхода на Кърджали, при която пострадаха 10 души

„Бял дим“ от кредиторите за гръцките пенсии, няма съкращения

Арестуваха нападател на жени

Учени откриха кратер с диаметър 31 км в Гренландия

Вижте какви мерки за цените на горивата предлагат от Българската петролна и газова асоциация

Петима души може да получат смъртни присъди заради убийството на Хашоги

Община Благоевград: Не изхвърляйте пепел и незагасена жар в контейнерите за битови отпадъци!

Панайот Хитов става грамотен на 38, написва блестяща книга “Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някои български стари и нови войводи” е ярък документ за порива към освобождение

Панайот Хитов

Книгата на Панайот Хитов /1830-1918 г./ “Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някои български стари и нови войводи” /1872 г./, заглавие, което ще употребявам съкратено – “Моето пътуване по Стара планина…”, изиграла немаловажна историческа роля, притежава потенциала да продължи живота си. Написването и издаването й е отделен сюжет, възможен само във вулканичните възрожденски времена. Дотогава авторът е известен хайдутин-предводител на чети, с близо 10-годишен стаж из Стара планина. И неграмотен като по-голямата част от българското население. Родният образователен бум в границите на Османската империя увлича и него. На 37-38 г. той решава да се ограмоти. Докато още го прави, се залавя да пише своите ранни мемоари, основно посветени на четническия му живот.

Трябва да се е чувствал неуверен на новото поприще, зер не е лесен преходът от грамотност към висшия й пилотаж – литературата. Та ги е дал за препис и редакция на своя стипендиант от Белградското богословско училище Петър Иванов Берковски. Той пък поискал от войводата новоизпечен издател да благослови с подпис неговия труд: “Подписвам своерочно, ас Панайот Хитов, да е Петър Иванов преписал от моя ръкопис и по мое казование.” Застраховка или висок възрожденски морал – Бог знае. В такава завършеност текстът е бил даден на Марин Дринов, още млад историк, работещ като частен учител в Чехия. Там той възнамерявал да го издаде, но неизвестно защо не го прави.

Интересното е, че в тази редакция липсва втората част, т. е., “животоописанието на някои български стари и нови войводи”. Предположенията за отсъствието може да са две: още не я е бил написал или дори не я е бил замислял. Та нейната поява днес можем да обясним и с възможното подсещане от съвременник. Не друг, а Любен Каравелов е вероятният в такава хипотеза. Защото когато П. Хитов се мести в Букурещ, при една от срещите си с авторитетния писател и революционер му дава ръкописа. Естествено е Каравелов незабавно да го оцени, като не е невъзможно да е поискал допълване с “животоописанието…”. Заел се и тозчас с редактирането и издаването. С такъв възторг и усърдие, че на места си позволява свои намеси. Разбираемо е, защото при важната роля на хайдутството в националната съпротива никой преди Панайот Хитов /а и след него/ не е оставил автентично описание или мемоари за дейността си. Намесата на Каравелов не е в сюжетите и в истинността на разказваните събития. Там той е преди всичко редактор. Но на места допълва с коментари, обобщения и описания на природата. Тъй като той си е полемист-публицист и поет. Повлияла е и възрожденската тенденция литературата, в това число и мемоарната, да се приема най-вече с обществената си полезност. И такъв род редакция, донякъде дописване, да се съзнава не като подценяване на уменията и грамотността, а като съучастничество.

Така редактирана, книгата излиза в 1872 г. в Букурещ. И постига целта на автора и на Каравелов – става търсено национално въодушевяващо четиво и за емигрантската публика, и за съотечествениците ни в пределите на Отоманската империя. Запазена е информация, че наши учители са искали от автора да им праща книгата, за да я четат на учениците си. В следващите години части от нея или цялата “Моето пътуване по Стара планина…” е издадена на руски, чешки и немски език. И това също работи за голямата цел – свободата на България.

Но въпреки успеха след 1880 г. П. Хитов записва в 23 тетрадки съчинението “Фамилиарни забележки”. На някои места ръкописът повтаря “Моето пътуване по Стара планина…”. Но е по-обемен, с доста прибавени епизоди и подробности от живота на автора й. И с разкази за събития след 1872 г. – най-вече за емигрантството в Букурещ и за участието на български доброволчески чети в Сръбско-турската война в 1876 г. Тъй че става нова, бих казал още по-интересна книга. Но тези “Фамилиарни забележки” излизат твърде късно и първоначално на части – в 1972 г. и в 1975 г., тъй като тетрадките са намерени последователно. В 1982 г. са издадени цялостно, с литературна обработка от Н. Хайтов и съпругата му Жени Божилова. Това е осъвременяване и яснота, а не намеса като при Каравелов. И чак тогава П. Хитов получава реабилитация на интересен самостоен разказвач.

А днес текстът на “Моето пътуване по Стара планина…” диша, а не издиша под напора на годините. Може да се чете със следене на съдбата на един българин в края на робството; да се търсят читателски обобщения както за живота на българина тогава, така и за същността на късното хайдутство; да се съпреживява националният й плам и изключителният морал и жертвеност на възрожденеца и на възрожденския революционер. Който се проявява и след описаното мемоарно време. Ярък пример е един от централните герои на книгата – Ильо войвода. Същият той на 70 години воюва в Руско-турската война край Етрополе със 150 четници. А близо 80-годишен участва в Сръбско-българската война. Подобни са фактите и за П. Хитов – и той активно съдейства на руското командване през цялата Освободителна война. А в 1885 г. създава конен отряд от 300 души, който няколко месеца е в постоянна бойна готовност заради евентуална намеса на Турция във войната. Роби сме биле! Е, някои – да!

 

Откъс

42-9

1867 година

Нашите младежи из Сливен се изпоплашиха. Една вечер аз ги намерих въоружени над Сливен, на планината Българка. Между тях имаше и пловдивци, и железничани, и казанлъчани. Тия момче­та се бяха решили да съберат селяните, да ударят на турската махала в града и да запалят копа­ните.

– Какво сте намислили да правите? – попитах аз.
– Да се биеме за своята свобода – отгово­риха тия
Прегледах им оружието. Това оружие беше старо, фишеците не бяха добри, барутът нехелаше, а момчетата бяха още млади. Може ли да се воюва с подобно оружие? Когато видях всичкото това, то рекох на бъдещите юнаци да се върнат назад и да си гледат работата, защото времето не е за бунт, но тия ми отговориха, че се боят да се върнат, защото Тотьовият писар и няколко ду­ши свищовлии били хванати и затворени.

– Ако се върнеме в града, то турците ще да затворят и нази и ние ще да изгинеме в темниците – казаха тия.
– Не бойте се! – рекох аз. – Тотьовият пи­сар нищо не знае и никого няма да предаде. Ос­вен това турците се боят да се не побуни народ и не смеят да ви закачат.

Младежите ми отговориха:
– Защо ни казваш, че не смеят, когато и сам твърде добре знаеш колко момчета изгинаха в темниците, когато бастисахме кадият? Ти знаеш така също, че когато беше разбиена четата на Аджемът при Кортен, то множество виновни и не­винни българи измряха по турските темници! А ако е всичкото това така, то защо ни казваш, че турците не смеят да ни ловят?

Мнозина от тия момчета плачеха и молеха ми се да ги не оставям; но в състояние ли бях аз да изпълня желанието им? Аз не можех да им дозволя да се побунят, защото народът не беше приготовен за въстание – ние нямахме никаква органи­зация. Когато се размислих добре, то рекох:
– Ако сте българи и народолюбци, то ви се мо­ля да се върнете и да си гледате работа. Аз твър­де добре зная, че турците не смеят сега засега и с пръст да ви побутнат, а ако се случи противното, т. е. ако захванат да ви ловят, то побегнете и дой­дете при мене. Ако захванат да ви закачат, то аз ще да се реша да запаля Сливен и да побуня народа, а там щото бог даде! Върнете се! Аз твърде добре зная, че турците са го сгрели. Тия знаят, че аз се намирам тука около 20 деня, но ни един из тях не смее да дойде и да ме гони. Преди 15 деня ме видяха двама турци, на Дидеоглу сино­вете, и аз им казах, че ако излезе потеря да ме гони, то ще да запаля и града, и селата, а ако някой турчин ми се попадне в ръцете, то няма да го пусна жив. Тия са разказали по града и по селата какво съм им рекъл и аз видя, че моите думи са подействували. Аз видях вече, че в цари­градските вестници се говори за мене; турците зна­ят, че аз се намирам отдавна на Балкана, и боят се да не направя бунт. Не мислете, че кукувицата е изпила до капка турския мозък. Турция се бои от революцията като от огъня.

Оттам заминах на Мъглишките планини и за­прях се на онова място, което се нарича Българ­ка. Тук се научих, че Тотьо отишел за Шипка, но там налетял на една пусия и едвам спасил гла­вата си. Тотьо убил двама турци.

Видях се с шипченските българи и чух от тях следующето:
– Ние имаме около 600 момчета за работа. Всички сме готови.
– Така, братя, така! Така ви искам! – казах аз. – Мене ми се харесва вашето родолюбие, но аз съм длъжен да ви кажа, че трябва да почака­ме още една година. Аз се надеям, че догодина, с божието име, всичко ще да бъде. Потърпете малко!

После това аз отидох на планината над Кар­лово. Байрактаринът ми, който беше родом из Карлово, ме помоли да го пусна да иде дома си и да се види с майка си. Аз му дадох воля да иде, но рекох му да бъде осторожен. Той отиде, но върна се с половина душа. В онова време един турски офицерин помолил правителството да му даде дозволение да иде на планината и да доне­се главите ни; а байрактаринът ми се известил за това и прибързал да ми яви. Като седях един ден на един камък и гледах низ полето с далеко­гледа (с пусулата), то видях тоя офицерин, че дойде при едни овчари, които не бяха българи, и замръкна при тях. Аз отидох вечерта в бачията, улових едного от овчарите и попитах го какво е търсил при него турчинът. Овчарят ми рече:
– Турчинът дохожда при нази да му дадем ов­чарски дрехи, с които иска да преоблече дружи­ната си, за да ги не познаете и да дойде при вази да ви излови.
– Дайте му дрехите си, но после да се не оп­лаквате, когато ви ги донесат изпродупчени с на­шите куршуми – казах аз и заминах си.

След три деня ето, че иде и офицеринът, прео­блечен с овчарски дрехи. Тоя турчин мислеше, че ние го не познаваме, и вървеше към нас съвсем свободно. Наредих момчетата си и заръчах им да не пушкат, дорде им не дам знак. Турците тряб­ваше да минат покрай нас, следователно ние мо­жехме да ги удариме твърде сгодно. Пътят се на­мираше 15 крачки далеч от нази. Всичкото това беше добро, но когато на един човек е съждено да умре, то ни един дявол няма да го спаси. Турците се приближиха до нази, без да знаят, че ние сме се скрили в тревата и че ги чакаме с нетърпение. Дойдоха срещу нас. Аз запретих на момчетата да пушкат, защото нямах намерение да нападам; но турците търсеха белята си и приготовляваха се да нападнат на нас. Трябваше да се биеме. Всяко мое момче си избра по едно дърво, скри зади него тялото си, запна пушката си и приготви се.
– Гледайте да удариме офицерина, защото турците ще да се разбягат без своя предводител и ще да ни оставят на мира.

Щом изрекох тия думи, то пушките на момче­тата припращяха и удариха офицерина и още два­ма низами. Останалите се разбягаха.

От това място ние се упътихме към Троянския манастир и дойдохме близо до Тетевене, при река Рибарица. Мене ми се чинеше, че и ние ще да дадеме една жертва на смъртта. Да ви кажа право, аз не вярвам в човеческите или в бабешките пред­чувствия, но това е един твърде чуден факт, който ме смущава твърде често. Когато аз казах на момчетата да бъдат готови и да захванат добра пусия, то тия помислиха, че аз съм предизвестен за някаква си опасност, която ни грози от страна­та на турците. Тръгнахме покрай реката осторожно. Нa това място имаше много сливи и момците ги събираха и ядяха. Срещнахме един българин из Тетевене, който носеше ракия на косачите си. Ра­кията изпиха нашите момчета, а аз се поразговорих с българина.

Един от момците ми, по име Иван Капетан, родом из В. Търново, падна в реката и измокри се. Като повървяхме малко, то Иван захвана да вика от сърце и да бълва. Останахме на едно място цели два деня дано го излечим, но това не беше възможно: Иван искаше непрестанно вода да пие. Най-напред ние му давахме по малко, но като ви­дяхме, че от него няма вече живот, то му дадохме воля да прави, каквото иска. Трябваше да го оставиме жив или да го убиеме. Иван ни се молеше да го не оставяме жив да се мъчи и ние бяхме при­нудени да изпълниме желанието му.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.