Убийството в кв. „Меден рудник“ и социалното съучастничество

Престъплението с непълнолетен убиец и жертва-дете в бургаския кв.“Меден рудник“, както и последвалите реакции в обществото, са патология с такъв обхват, че на човек не му остава друго освен въздишката на безпомощния.

Нелепата в абсурдността си трагедия превърна в гореща дискусионна тема „личностите“ на участниците в нея – насилника Иван и погубената Никол. Той е 15-годишен, слабоумен или както сега с евфемистична предвзетост наричат изоставащите в развитието си индивиди – „дете, със специални образователни потребности“. Тя е едва на 11, отлична ученичка, свири в училищния оркестър.

Той живее в един от онези многолюдни бордеи – блокове в някогашните социалистически комплекси. Porca miseria! Тя – в центъра на курортния град. Ивановата майка е чистачка, бащата – пенсионер, живее под прага на бедността. Никол е от заможно семейство, бащата добре припечелва в Лондон, отрупва дъщеря си с подаръци, води я на екскурзии в чужбина.

Петнадесетгодишният Иван бил с акъла на 6-7 годишно дете, играел на гоненица с малките в махалата, по-големите му се подигравали, а най-големите го биели.

Той е бавно развиващ се, докато тя е акселерат. Криминалистите твърдят, че на пръв поглед им се видяла 16-20 годишна. Освен ранозрейка физически, и в социално отношение се развива изпреварващо – с 3000 контакта в електронната мрежа води бурна комуникационна дейност. Което предполага словесна активност. Докато Иван се изразява оскъдно, „с прости изречения“, според надеждното свидетелство на магазинерка в кварталната бакалия. Той бил много добро момче, на мравката път сторвало, помагало на комшиите, според уверенията на майката. А Никол била „много, много чувствителна, срамежлива и добра“, споделя баща й.

Е, приумицата на чий зъл гений ги срещна тия полюси? Без намеса свише ги събира социалната мрежа. Засичат се двамата по трасето и се срещат – първо на сгледа, после – повторно и фатално.

Че каква допирна точка са намерили, какъв общ език? – недоумява консервативният наблюдател. Апропо, свидетели твърдят, че семплото общуване на Иван гравитирало около непосредственото „как си“…

Общ език ли? Само който не е чувал „разговор“ между тийнейджъри в кварталната градинка, може да изръси подобен израз. За разговор и дума да не става. Тук имаме една аудио среда, в която се обменят звуци. Предимно възгласи, възклицания, подвиквания и пр. Така че, малкото думи в словесния арсенал на Иван не правят впечатление. Това е нормалното. Ненормално е, ако цитира сонет на Шекспир, тогава е луд за връзване, асоциален тип. Така че чувствителната Никол въобще не се е усъмнила в неговата адекватност.

Къде е родителският надзор? - е следващият вулканичен изблик по форумите. Нехайни, безотговорни родители оставят децата си на произвола на социалните мрежи. В дадения случай едната майка надали и знае, че синът й развива подобна дейност при положение, че го влече все още жмичката с дечурлигата (Даже след убийството той играл на криеница и гоненица“, обявил служебният защитник на обвиняемия). А майката на момичето не била навлязла достатъчно в дебрите на фейсбука, че да угади с какъв размах се подвизава във виртуалното дъщеря й. С този проблем са безпомощни да се справят далеч по-просветени и загрижени родители, а камо ли люде, които чуват за някакви си там хипотетични опасности от медиите.

И автоматично се отива по-нататък с пороците на младежта. Дрогата ги е сдушила двамата. Нам кой си чул как на срещата им тя споменала за нещо по-така, а друг пък настоява за ритуално наргиле. Пък близките и от двете страни се кълнат, че децата изобщо не пушели…

След като и това подозрение остава съмнително, любовта от пръв поглед – под въпрос, несъвместимостта им –обяснима, то тогава избива клапата: „Убий психопата, за да не те изпревари той!“

Примерно, следният коментар под новината за убийството в „Труд“: „Този екземпляр е по-опасен с апатичното си поведение от обикновените агресивни престъпници. Агресията си личи отдалече и човек има шанс да се защити. Апатията е като блато. Ще те заколи без да му мигне окото. Без угризения и без дори да осъзнава, че отнема човешки живот.“

Зоркото око съзряло и зад апатия угрозата на жестокостта. Докато учителката Христина Шиндова на страницата си във фейсбук гръмко удари гонга: Зверски опасни!

„Вие давате ли си сметка за какво става въпрос? Колко много деца и хора със СОП има, които се „интегрират“ и си ходят без проблеми сред нас. А ако тия хора не са достатъчно изследвани и не се занимават достатъчно с тях, те са зверски опасни! Спрете с „приобщаващото образование“! Върнете специалните градини и училища и пансиони за тези деца! Това е опасно за бъдещето на тази планета! Осъзнайте се!“

Последва експлозия в мрежовото пространство, което нали все се „взривява“. Понеже призивът е отправен не от друг, а от учителка в детска градина за деца със специални потребности. И то такава, която според колегите й се справя добре с работата си и децата я обичат. Щели да я наказват, нарушила либералното благоприличие…

Сюжетът започва от социалната мрежи, пресича терените на поколенческата психология , криминалистиката, съдебната система и се завръща в социалната мрежа, докато темата се изчерпи. Това става бързо.

Бавно, трудно, мъчително до невъзможност за обществото ни е да се справи с патологиите си. Задоволява се да ги нищи с мазохистично настървение. Което също е патология.

Заздравяването на този запуснат организъм означава петнадесетгодишните Ивановци със забавено развитие да живеят внимателно обгрижвани и наблюдавани в семейството и в училище, енергията на подрастващите Николети да бъде внимателно насочвана извън изкушенията на повърхностното й изразходване, критичната маса на цялото гражданско общество внимателно да се заеме със систематично просвещение за злоупотребите с модерните технологии във всичките им разнородни проявления и пр. Все усилия възможни, които на спечената местна почва изглеждат неосъществими като утопии. Някакъв мъдрец беше отбелязал, че границата между реалното и нереалното е недопустимото. Все повече и повече признаци сочат, че на тази граница сме се установили трайно. На недопустимото. От която и гледна точка страшният случай в „Меден рудник“ е такъв, граничен. Реалното и виртуалното се срещат в недопустимото, в което няма норми, правила, закони. То е необятно и неконтролируемо като социална мрежа.