На 23 май 2019 да почерпят

Лидерът на Камарата на общините в британския парламент подаде оставка заради Брекзит

Златна гъска храни „еколозите“ Прибират милиони евро за опазването на „застрашения вид“

НАТО обяви, че срещата на върха в Лондон тази година ще бъде на 3 и 4 декември

Генералният директор на ЮНЕСКО идва в България

Балъков се разделя с „Етър” с емоционално обръщение към феновете

Партиите си надписват сметката по закон Държавните субсидии са постоянно завишавани над определения размер още от 2002 г.

Стоичков дари Албер II с албум и екип

Данъци за отдаване на апартамент и кола на туристи

За 24 пъти бяха връчени отличията „Златно перо“ за принос към българската култура и изкуство

Маршал Халифа Хафтар отказа предложение за примирие в Либия

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в четвъртък, 23 май 2019

Събират три месеца оферти за АЕЦ „Белене” (обзор) Интерес има от компании от Китай, Франция и Русия

Вижте документалния филм на Би Би Си за отвлечените деца от норвежката служба за закрила на детето „Барневерн“ (видео със субтитри)

137 млн. лв. кредити дръпнали студенти Теглят средно по 9584 лв., cумите се отпускат само за обучение у нас

Поетесата Маргарита Петкова пред в. Труд: За дребните душици ръкавицата на Яворов никога няма да е по мярка Не вярвам в теорията, че мишката ще изяде книжката

Стиховете на Яворов – на български и на френски език – събрани в една поетична книга, потеглиха вчера от Поморие, за да търсят читатели из България и в родината на вечните поети Бодлер, Пол Клодел, Пол Валери, Маларме.
„ Светът заслужава нашия Яворов, който именно в Поморие създава 20 от най-красивите си стихотворения”, заяви поетесата Маргарита Петкова на премиерата на двуезичното издание „Яворов и морето”, която събра в поморийското читалище множество хора на изкуството, интелектуалци, журналисти. Разговаряхме с нея малко след като песните на големия лирик прозвучаха вълнуващо, в изпълнение на ученици от френската езикова гимназия в Бургас – „Градушка”, „Арменци”, „Прости”…

– Г-жо Петкова, какво има да ни каже Яворов днес? Вие лично какво имате нужда да чуете от него?
– Аз обикновено твърде лекомислено приемам поканите да изказвам своето мнение за такива колоси в нашата и в европейската култура, какъвто се явява и Яворов. Защото него го знам наизуст от дете – баща ми ми рецитираше „Градушка” още когато бях 4-5-годишна, а по-късно сама започнах да го откривам и да скътвам в себе си най-вече любовните му послания. Обяснимо е – големите любови са обикновено невъзможни. Яворов идваше при мен постепенно, с физическото ми и емоционално израстване, както и с обема на житейските и академичните ми познания.

– „Тръпки ме побиват, като си помисля, че в недалечната 1914 година си е теглил куршума един български поетичен динозавър – Пейо Крачолов Яворов. Телеграфистчето от Анхиало, което изплака и изпя народните болки под градушките – убийци, и прие участта да рие като черен миньор в най-тъмните рудници на човешката душа…”. Записах си по време на премиерата тия думи на варненския поет Валери Станков. А вие как бихте определила Големия Яворов?
– Лично аз не бих го нарекла „телеграфистчето от Анхиало”, както го нарича с обич моят събрат по перо. Приела съм Пейо Крачолов като единственият Яворов в поетичното ни наследство. За мен той е наистина вселена и ще бъде преоткриван още и още от бъдещите поколения. Не вярвам в теорията, че мишката ще изяде книжката. Живо доказателство за това беше и премиерата за „Яворов и морето” с активното присъствие и участие на учениците от френската гимназия. Те рецитираха с плам и разбиране, което не може да мине в никакъв случай за формално училищно мероприятие по задължение. И слушайки ги, гледайки техните вдъхновени от живото слово лица, бих си позволила да отвърна на поетичните думи на Яворов „Деца, боя се зарад вас” с думите: „Не се бойте, децата ни ще надделеят на този все по-страшен свят, в който им се налага да живеят, благодарение и на вашите послания, които падат като живи плодоносни зърна в душичките им. И ще са благодарни, че все още ви има в учебниците им. Но и да се реши от някой, който ви е чел през пръсти и през липса на мисли, че сте овехтял и ненужен, пак ще ви четат, апокрифно и с жар, защото вие, г-н Яворов, сте вечен. Особено в страна, където обикновено убиват не със златна игла, а с дърварска секира.” Това, последното, е заемка от „В полите на Витоша” . Приемете го като една страшна, но точна метафора.

– Какво знаете за пребиваването на Яворов в Анхиало?
– Не съм литературен историк и знам за пребиваването на Яворов в Анхиало ( днес Поморие – б.а.) общодостъпните неща. Телеграфист, който отива по назначение. Без особено въодушевление. Което е нормално – чирпанлията и морето тепърва ще се опознават, тепърва ще се вълнуват един срещу друг и един с друг. 20-те стихотворения, написани в Анхиало, са доказателство за сходството в характерите им. От светлите слънчеви зайчета, играещи си с вълните като пролетни минзухари на припек, „Жин-жан”-ите и тайните любовни погледи в „Калиопа”, до обрулените листи на надеждите, житейските градушки и клетите арменци, които пеят в ритъма на морската стихия през солените като нея сълзи. Аз споделям мнението, че Чирпан ражда личността Пейо Крачолов, а Анхиало – поета Яворов.

– Как се роди сред поморийци тази идея – Яворов да бъде преведен на френски?
– Още през 2011 г. витаеше във въздуха тази идея. И това е естествено за поморийската интелигенция. Но както всички идеи, и на нея й трябваше време, за да узрее и да й дойде точният момент. И точните хора, които да я осъществят.

– Знам, че автор на проекта и съставител на поетичния сборник „Яворов и морето” е журналистът Стоян Тончев. А преводач е българинът Атанас Ванчев Дьо Траси, който от 1966 г. живее в Париж. Автор е на десетки книги със стихове на френски, превел е над 50 световно известни поети…
– Ще добавя, че е номиниран за Нобелова награда за литература…. Трудно бе да се „въвлече” като главен изпълнител на идеята именно Атанас Ванчев дьо Траси, поетът, доказал, че превежда великолепно от матерния си български на придобития през годините и овладян до поетическо съвършенство съвсем нелесен френски. Както той сам изтъква в интервю пред Светла Асенова, Яворов е от мрачните поети, на които му е много трудно да влезе в образността и стилистиката – много по-трудно, отколкото в отговарящите на светлата му душа творци. И все пак дьо Траси прие тази идея като своя, може би своеобразен дълг , та след Ботев, преведе и Яворов. За наше щастие. Но това щеше да е труд напразен, ако д-р Васил Костадинов, собственик на Медицинската лаборатория „ Лина” не бе прегърнал от раз реалното й превъплъщаване в книжно тяло, във вещественост, която да извиси духа над земното. Щастлива съм, че поморийската управа също протегна ръка и така с общи усилия се стигна до възможността да се чете Яворов и на френски.

– Чух д-р Костадинов да казва, че раждането на една книга е свещенодействие.
– Това е вярно усещане, поне според мен.

– Чухме заедно „Две хубави очи” на английски. Хареса ли ви?
– Аз съм френскоезична, но без да съм полиглот, по слух „Две хубави очи” не може да звучи, освен красиво. Особено при професионални и отговорни преводачи. Музика и лъчи на езика на Шекспир.

– Някой беше казал, че поезията е това, което се губи при превода. Дали е прав?
– Относно превода, който се явява единственото изкуство без муза, са казвани много неща, и всичките до едно, верни. Аз залагам повече на това, дето преводачът на проза е роб, а преводачът на поезия – съперник. Като оставям настрана съждението, че преводът е като жената – ако е хубав не е верен, а ако е верен, не е хубав. Тъй като самата аз превеждам, смятам, че по-точно е да се казва „адаптация”, вместо „превод”. Защото поетът, захванал се с нелеката задача да направи достъпни думите на свой иностранен колега до сънародниците си, влага и частица от своята собствена инвенция, от своя прочит на оригинала, от своето усещане за авторовите внушения. За да превеждаш качествено, е необходимо да знаеш своя собствен език по-добре от чуждия и да положиш цялото си усилие за разкриване на неговото богатство. Само така можеш да направиш творчеството на превеждания автор пълнокръвно и достъпно в цялата му мощ и прелест. Къртовска работа е. Но пък ако успееш, какво щастие!

– Един от чешките преводачи на Яворов, Зденек Броман споделил, че яворовата поезия е рай, но превеждането й – ад. Дали и г-н дьо Траси така смята?
– То всеки превод е кротък ад за преводача. Трябва да се напъхаш в чужда кожа, а това става единствено, като излезеш от своята. Аз не се познавам лично с г-н дьо Траси, но съм имала щастието да бъда студентка, а след това и близка приятелка с неговия приятел – поетът и драматургът Радко Радков. Той ми е източникът за познаване на личността и делото на Атанас Ванчев. С него контактуваме и в социалната мрежа, но аз съм прекалено „малка”, за да достигна ръста на познанията и творчеството му. Спасява ме единствено познаването ми на френския език, който съм изучавала 16 години и мога да разбирам не само пет традиционни фрази на принципа, че всички сме парлевуфрансе. Мога да направя съпоставката между двата езика и най-вече да кажа дали се губи Яворов в дьо Траси, или той взима превес над Яворов. Няма нито едното, нито другото. Френският поет е превел българския с най-голямо внимание, отговорност и пиетът пред огромността му като творец. Не зная дали можете да си представите как се превежда напр. „старо-харо”, „боляркиня- сиротиня”, „зъл магесник-прокобесник” и още, и още… Само от „Калиопа“ са примерите. Но Атанас Ванчев се е справил, тъй щото да не се загуби ароматът на поемата. „Шапо!”, както казват французите. Ние го превеждаме като „Шапки долу”, а всъщност то значи просто „шапка” в буквален превод и „Свалям Ви шапка”, като идиом. Разбирате ли какво чудовище е преводът сега?

– А какво ще си кажат Яворов и французите?
– Нека не забравяме, че самият Яворов като личност, в исторически план, не е безизвестен сред интелигенцията на Франция. Той е посещавал тази страна, знае езика й. Надявам се французите да прегърнат словото Яворово с присъщото за тях отношение към любовта като сила, която върти света – да го скътат редом със своите прокълнати поети, защото Яворов се родее по модернизъм, стилистика и себе израз именно с тях. Надявам се да оценят по достойнство неговото величие в европейската литература. За мен Яворов е вселена. Атанас Ванчев дьо Траси направи така, щото 20 ярки звезди от нея да станат видими за френскоезичните ценители на изящната словесност.

– Позволете да цитирам пак Валери Станков: „Страшен съд е самото писане, ни казва Яворов, то е избраност, очистване, прераждане, катарзис, но и болка. Не само да питаш за битието, но да понесеш и отговорите.” Сравнете вие това послание Яворово с днешното писане – в интернет или само за пари, за възхвала на властта или омаскаряване на противниците й?
– Аз не мога да „вляза” зад думите на колегата си Станчев, но с мои думи мога да се включа в тази тема. Преди години отидох за пореден път в Чирпан и тогава имах щастието да отворят специално за мен неговата родна къща. Освен смъртната му маска над леглото и достъпния за всички посетители интериор, служителките бяха така любезни да ми покажат от една ракла лични вещи на поета. Дрехи. Една изключителна кадифена червена жилетка за костюм „от три части”, както е прието да се казва сега и чифт фини кожени ръкавици. Взех ръкавиците. Така ги държах и ги галех, че едната от дамите ми предложи да ги пробвам на ръката си. Опитах. Не го приемайте за кощунство, опитах. Моята ръка е мъничка – не можа да влезе, а аз се страхувах да напъна, защото я приемах за светиня, тази мека кожена ръкавица, която Яворов е разхождал в хладните дни по българските или френски улици. Какви ръце е имал този човек! Тесни, фини, с дълги пръсти, ръце, които еднакво добре са държали и пушка, и перо, и юздите на живота, който шеметно го е носил над времето и пространството до натискането на оня фатален спусък! Но не ръцете и ръкавиците са важни тук. В момента сякаш една сюрия графомани, или десет сюрии драскачи на псевдопоетични и псевдополитически рукоблудства, се опитват да се натикат в ръкавицата на гения. И няма как да им се получи. Защото фалшът става за овча кожа, която да прикрие сивата козина на посредствеността, злобата и мракобесието, но никога за ръкавица, която да бъде хвърлена в лицето на войнстващото бездарие, за да му пратиш секундантите си. Няма как да стане! А за дребните душици ръкавицата на Яворов никога няма да бъде по мярка.

Нашият гост
Маргарита Петкова е родена в София. Завършила е българска филология във Великотърновския университет. Работила е като редактор „Алманах – Мизия”, в. „Луд Труд”, издателствата „Христо Ботев” и „Захари Стоянов”, БНТ и „Нова тв”. Автор е на 15 стихосбирки и над 200 текста за популярни песни, като „Болката отляво”, „Отведи ме оттук”, „Иване, Иване” и др.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (1)

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.