Политиците и лекарите допускат смъртоносни грешки

Спасяване на удавници от Темза.

Решенията на властите за Covid струват много животи

Вредата от високомерието в професиите

Ако сте имали нещастието да паднете в реката край Лондон в края на 18-ти век, вероятно бихте разбрали за едно медицинско лечение, от което днес ще вдигнете вежди. Комплектите за реанимация, платени от Кралското хуманно дружество, основано през 1774 г. като Дружеството за възстановяване на удавници, включват духане на тютюнев дим в ректумите на удавилите се. Образци от тези устройства все още могат да се намерят - в дървени калъфи, запълнени с кожени мехури и фино изработени дюзи от слонова кост - има ги в една от колекциите на Wellcome на лондонската улица „Юстън роуд“.

Когато преподавам студентите по медицина в днешно време, ги моля да разгледат този джорджиански еквивалент на дефибрилатор, докато разглеждат портретите на достойните лекари, които украсяват стените на Кралския лекарски колеж. Без съмнение техниката на клизмата с дим не работи, но са минали много години преди тези комплекти да реанимация отпаднат. Показването им на студентите по медицина може да бъде изключително ефектно - за обезсърчаване на високомерието с което се характеризира лекарската професия. Защото златният стандарт за медицинска практика може да трае един ден и може да остарее и дори да стане абсурден на следващия.

Въпреки проверената медицинска история, когато става въпрос за спасяването на човешки животи, Кралският колеж признава, че някои лекари от миналото „почти сигурно са убили толкова пациенти, колкото и са излекували. „И тази професия е преживяла много трансформация в нагласите през последните няколко десетилетия. Допускането на грешка на индивидуално и институционално ниво е признат официално за част от съвременната медицина във Великобритания.

В британската медицина нещата не са идеални. Все още виждаме шокиращо прикриване на грешки и ужасяващо третиране на лицата, подаващи сигнали за злоупотреби в националната здравна каса. Но, като цяло професията се движи в правилната посока, оформена от очакванията за прозрачност и отчетност за всички.
Днес в политическата сфера обаче нормите, изглежда, се нуждаят от нов акцент.

Медицината и авиацията са сред най-критичните и опасни индустрии. И в двете професии най-опасни са тези практикуващи, които не признават своите грешки или нечестно определят границите на знанията си. Има мерки - като контролни списъци или организационно поведение, например - които могат да намалят грешките в пилотските кабини и операционните зали. Но те трудно се прилагат, когато не се позволява на на хората да говорят за вредите.

Лесно е да се види как пилотите на авиокомпаниите и лекарите могат да убиват или осакатяват хората, когато сбъркат. Но политиците и не така видимо могат да причинят същите вреди и в то в по-голям мащаб. Спешно се нуждаем от политическа култура, в която хората допускащи грешки, се извиняват за тях и ги проучват внимателно, за да не се повтарят. Вместо извинения обаче, ние получаваме стандартни предложения от нашите политици, които са въртележка от голи лъжи, псевдо съжаления и безмилостно блъфиране.

Пандемията от коронавирус постави на фокус смъртоносните последици от лошото поведение на политиците.
Бившият депутат Сара Уолъстън туитва: „Очаква се лекарите и сестрите да са отворени за своите грешки и да покажат, че са се научили от тях“. Но министрите дават лош пример, тяхното кредо е „никога не допускайте, че сте сбъркали, никога не се извинявайте и просто обвинявайте другите“.

Грешките на правителството на Борис Джонсън, както отбеляза Уолъстън, „струват животи, защото Англия има най-голям брой смъртни случаи в Европа“.

Това че политическите решения могат да унищожат милиони животи, не е ново откритие. Академичният анализ на последиците от строгите икономии показа сериозни неблагоприятни резултати за здравето във Великобритания, включително повишени проценти на самоубийства и намалена продължителност на живота.
Медицината, както всяка област, не е имунизирана от мръсотия. Дори и едно контролирано проучване, публикувано в научен топ журнал, не е напълно неутрално. Компаниите за лекарства финансират много от научните изследвания. Все още няма законово изискване лекарите публично да декларират финансовите си връзки с фармацевтичната индустрия, например. А то би трябвало да е част от етичната медицинска практика във Великобритания.

Докато от лекарите с право се очаква да бъдат честни хора, които говорят прямо и искрено, политиците са толерирани за техните нагли изпълнения, приема се дори, когато речите им са очевидно пълни с лъжи. Но тази разлика не подлежи на изследване.

Съвременният фокус е наложен върху удовлетвореността на потребителите. Това означава, че можете да оцените лекуващия ви лекар така, както бихте оценили майстора в пицарията.

Повечето от нас са наясно, че един лекар може да говори спокойно, смирено и да създава впечатление, че е безупречен, но това не означава, че пациентът му е в компетентни медицински ръце. Харолд Шипман, най-известният сериен убиец във Великобритания, беше популярен сред пациентите си. Неговият случай катализира значителни реформи в начина, по който се контролира лекарската дейност.

Има ли в професиите непогрешимост? Така изглежда на пръв поглед при политиците. Десните популисти и „силните мъже“ печелят гласове по целия свят. Неотдавнашното интервю на Доналд Тръмп с Джонатан Суан от „Аксиос“ демонстрира изтощителния обем от лъжи, които той изхвърли от устата си - над 17 за 35 минути. И все пак одобрителните оценки за него остават стабилни. Изглежда, че е нормално съвременните политици да ни заливат с отричане, отбранителност и обидни фрази, дори когато се занимават с най-належащите и жизненоважни въпроси. Изглежда никога не искат да признаят грешките и лъжите си, колкото и да са отвратителни или смешни.

Самата концепция за тяхната „избираемост“ е обвързана с възприятията за успех. А класическото общество промотира интелектуално посредствените и морално банкрутиралите момчета в най-високите етажи на властта. Част от тяхното политическо представяне е да не осъзнават сериозните последствия, които техните действия имат за другите. Отказът от тази тенденция е лекарството, на което си заслужава да се надяваме в бъдеще. На нейно място трябва да дойде прозрачността, вниманието и отчетността - както на тези, които управляват самолетите и лекуват пациентите, така и на лидерите, чиито действия излагат на риск целия ни живот.

(Превод за “Труд” - Павел Павлов)

Коментари

Задължително поле