Труден ден за Овните, неочаквани събития за Близнаците – Дневният хороскоп на Алена

На 2 април 2020 да почерпят

Връзката между възрастта и коронавируса (ИНФОГРАФИКА)

Костадинов подписа със „Стабек“

Неспасяемият българин или паметник на българското спасение Какъв да бъде мемориалът, от който всички у нас ще са доволни

Карантина за Великден и Гергьовден Вижте мненията на икономисти, медици, работодатели и интелектуалци за намеренията на властта

Смъртните случаи от коронавируса в Европа надхвърлиха 30 000

Националният оперативен щаб: Дай Боже БЦЖ да помага (обзор)

Разединението гони вируса! Чесънът не помага, но поне държи останалите на разстояние

Държавният секретар на САЩ в разговор с Борисов: България ще е сред първите страни, с които ще бъде споделена ваксина срещу коронавируса

Чиновническо недоглеждане спря проекти за милиони Параграф 22 в Закона за извънредното положение заплашва да изпрати хиляди в бюрата по труда

Творчески съюзи искат повече пари за култура

САЩ очакват до 240 000 жертви Тръмп предупреди за “две много болезнени седмици”

Обвиниха осем от кръвната мафия Заради пандемията цигани искали 500 лева за половин литър

По-малък данък печалба при инвестиция във ферма

Предизвикваме злобата на съдбата не с това, което говорим, а с това, което премълчаваме

Най-мразя, когато пребият някой журналист, сещат се, че аз съм първа в списъка на осакатените с насилие журналисти и ме канят за интервю. Винаги отказвам. Рядко някой колега успява да ме убеди, че темата го интересува не само защото трябва на запълни 5 минути или 15 реда в поверената му рубрика.

Пребиха Слави. Съчувствам му от душа.

Но искам да бъда съвсем честна пред вас сега, когато всички сме пред изпитание.

Аз не споделям патоса, с който някои коментират посегателствата срещу журналисти като „насилие над свободата на словото и над смелите хора, които казват истината и само истината“.

Първо, защото ние журналистите не сме съсловието, което най-много страда от саморазправи в България. От саморазправи страдат най-много лекарите,без които не можем сега. А след тях в тази тъжна класация са учителките на нашите деца.

И второ! Защото ние като журналисти не правим всичко, което можем, за да се прекрати масовата безнаказаност на злодеянията, за да се премахне делението на правосъдието на 2 вида -за бедни и богати, за да се очисти властта от некадърници и крадльовци, и да се обезсили мафията.

Ние, българските журналисти в последно време предизвикваме злобата на съдбата си не с това, което пишем и казваме, а с това което премълчаваме!

Повтарям: ние патим не защото говорим, а защото си траем!

Казвам това с риск да ми се обидят колегите, които са пострадали. Мога да го кажа, защото и аз съм от тях. Защото нося на лицето си белезите от беззаконието, корупцията и омразата, на които ние позволихме да живеят с нас.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.