Предците ни - в природа с мечки, вълци и... лъвове

Барелеф на лъв от Стара Загора, IX-X век.

Надали е случайно, че борците за свободата на България носят „левски знаци“

Една от най-тъжните „истории“ е тази за риса по българските земи

В предишния „епизод“ от поредицата „Мистериите на българските земи“ разказахме за някои от изчезналите обитатели на дивата природа през последните десет хилядолетия - от неолита почти до наши дни. „Почти“, защото турът и дивият кон тарпан са унищожени - не само по българските земи, но и в цяла Европа, преди около две столетия. Днес учените полагат усилия за тяхното възстановяване по пътя на ретроспективната селекция. Зубрите са спасени буквално „в последната секунда“, а от 70-те години на ХХ век отново са в българската природа, макар и в миниатюрен мащаб. Т. нар. „коник“, наследник на тарпана, е добра илюстрация за възвръщането на традиционни, но унищожени от човека видове в един свят, който е не само „наш“, но и всички творения на еволюцията...

През праисторическите епохи, античността и Средновековието в огромните гори, пресичани от пълноводни реки и ручеи, са живели и други представители на дивата природа. Някои от тях, каквито са кафявата мечка и вълкът, съществуват и днес, но в силно ограничен брой. Други са изтребени преди векове, така че днес ни е трудно дори да повярваме в съжителството на предците ни с тях! Преди да се спрем на големите хищници, ще кажем няколко думи за бобъра, който днес обитава предимно северните страни на Европа и Америка, спасен буквално на ръба на пълното му унищожение през XX век. Както беше показано от зоолога Николай Боев, симпатичният едър гризач, умеещ „да строи“ бентове по реките, се е срещал по нашите земи до началото на XVIII век. Изчезва поради изсичането на горите, маловодието на реките и в резултат на лова заради ценната кожа.

Една от може би най-тъжните „истории“ е тази за риса по българските земи. Николай Йовчев, автор на научно-популярната книга „Човекът и изчезналите животни“ (1981 г.), е събрал интересни сведения за тайнствената котка, споменавана още от античните автори. В средата на XIX век известният от историята полски емигрант Михаил Чайка-Чайковски („Садък паша“) отбелязва: „Рисовете в планината Родопи не представляват рядкост. Срещат се още и в околностите на Разград (в горите на Делиормана), а дори и сред дребните храсти на Добруджа...“ И наистина, при археологическите разкопки на средновековната крепост Скала, Силистренско, близо до Дулово, заедно с костите на тур са открити и такива от два риса (ХI в.).

Рисът е споменат като своеобразен „съжител“ на българските хайдути в „Моето пътуване по Стара планина“ на войводата Панайот Хитов. Н. Боев цитира сведения за рисове в района на София през 1895 и 1899 г., в иглолистните гори над Пещера в Родопите, в Стара планина (Твърдишкия Балкан) и Средна гора (района на Панагюрище), в началото на XX век. Ако съдим по тракийския релеф от „Жаба могила“ при Стрелча, рисът е живял по тези места от незапомнени времена. Интересни данни са издирени от Д. Златанова, П. Цветков и Е. Цингарска, според които през 1930 г. рис е застрелян в района на Елхово, а през 1935 г. - в Пирин. Има съобщения, че последният рис у нас е убит през 1943-а и дори през петдесетте години на XX век... Периодично се появяват новини за забелязването на изключително потайната котка в Странджа, Берковския Балкан, Осогово и на други места. Това по принцип не е невъзможно, тъй като горският хищник е съхранен в резервата „Маврово“ в Северна Македония, в турската част на Странджа, в румънските Карпати, както и в няколко резервата в Сърбия. Той е реинтродуциран (върнат в природата) и в западната част на Стара планина - на границата с България в района на Берковица. За съжаление, поне засега специалистите не могат да потвърдят трайно присъствие на тайнствения звяр в нашите гори, обитавани от него в продължение на хилядолетия. Затова е време рисът с помощта на човека да се завърне в пределите и на днешна България.

Без да подценяваме нашите любознателни читатели, все пак малцина знаят за присъствието на лъва, „царят на животните“, по нашите земи. Когато гледаме Мадарския конник (релефът с изображение на „царски лов“ от времето на кан Тервел) или каменните пластики от Стара Загора (от IX-X в.), най-често дори и не допускаме, че тогавашните художници са имали собствени наблюдения от тогавашната природа на България. Става дума за евразийския подвид на лъва, живял някога в Южна Европа, Кавказ, Персия и още по на изток... Днес е оцелял единствено в резервата „Гир“ в щата Гуджарат, Индия (523 екземпляра през 2017 г.), а заедно със събратята му в различни зоопаркове по света брои около 650 индивида...

Археологическите проучвания показват, че лъвът и човекът са в пряк досег през новокаменната и каменно-медната епохи. При археологическите разкопки на доц. Стефан Чохаджиев при село Слатино, Кюстендилско, е открита лакътна кост от лъв. Изследвана е от д-р Лазар Нинов, автор на най-съдържателната научна публикация за лъва по нашите земи. Кости от лъв, отнасяни към епохата на късния енеолит (4000-3000 г.. пр. Хр.), са намерени и при проучванията на праисторическото селище при Дуранкулак, както и при село Голямо Делчево, Варненско.

Във времената на древните траки лъвът продължава да бъде сред традиционната фауна на нашите планини и необятни в онази епоха гори. Херодот (484-425 г. пр. Хр.), описвайки похода на персийския цар Ксеркс през Беломорието към древна Елада, съобщава: „По пътя лъвове нападнали камилите, които носели припаси. Те излизали нощем от леговищата си... По тези места има много лъвове и диви бикове (турове)...“ Според „бащата на историята“ лъвовете обитавали планините на запад от Нестос (Места). Век по-късно Аристотел (334-322 г. пр. Хр.) потвърждава това, а Ксенофонт (440-355 г. пр. Хр.) споменава за „... лъвове, рисове, пантери, мечки и други такива зверове...“ в планините на Тракия и Македония. Конон (I в. пр. Хр.) разказва, че Олинт, синът на митичния тракийски цар Стримон (епоним на реката Струма), загинал при схватка с лъв! Интерес буди и разказът на Плутарх (46-120 г.. пр. Хр.), който съобщава как тракийският цар Котис I „... дарил лъв на един свой съюзник, който пък му подарил пантера...“ Сведенията за леопарди (пантери) по нашите земи обаче не са сигурни - повечето антични автори отричат присъствието им в Европа, а досега не са намирани и кости от тях.

През I-II век, в римската епоха, лъвове от планините на Тракия често са залавяни с капани и изпращан като „жива стока“ за гладиаторските арени в Италия. Според изследователите именно тогава „горският цар“ изчезва от нашата природа. Както изглежда обаче, макар и в силно ограничени мащаби, лъвът присъства в България и през Средните векове. Както стана дума, виждаме го изобразен при Мадара и в пластиките от Стара Загора. В „Шестоднев“ Йоан Екзарх пише „за ревящ лъв“, а в „Похвала за св. Йоан Богослов“ сравнява своя герой с „високо летящ орел“, „доброгласен славей“ и „пречист лъв“... Последното известие за лъв по българските земи е в житието на св. Прохор Пчински, живял през втората половина на XI век - светецът е имал премеждие със страшния звяр в планината до град Враня (днес в Сърбия).

Едно предложение за реинтродукция на евразийския лъв у нас най-вероятно ще бъде възприето с недоверие, ако не и с насмешка... И все пак, предвид проектите за т. нар. плейстоценови паркове в някои страни (Русия, САЩ, Канада, Обединените арабски емирства и др.) тази на пръв поглед утопична и дори „еретична“ идея някой хубав ден може да бъде осъществена. Така или иначе, съжителството на нашите предци с лъва в продължение на векове е оставило следи в нашето светоусещане. Надали е случайно мястото на лъва в народните приказки, както и че борците за свободата на България носят „левски знаци“, а прозвището на най-обичания ни национален герой е Левски.

Ще завършим с онова, с което започнахме нашия разказ - че съхраняването на биоразнообразието е гаранция за оцеляването на човешкия род. През март т. г. шефът на ООН за околната среда Ингер Андерсен заяви пред британския „Гардиън“, че с пандемията „Ковид-19“, както изглежда, „природата ни изпраща съобщение“, че днешните ни нещастия се дължат и на критично застрашения баланс между нас и дивата природа.

Коментари

Задължително поле