През последните 30 години у нас няма политик, който да заслужава да му дадем цялата власт

Вече три десетилетия България се намира в постоянна социално- икономическа криза и нерешени основни проблеми в държавата - демографската катастрофа, здравеопазването, образованието, сигурността, безпрецедентната по мащаби корупция, духовната безпътица, острата политико-обществена конфронтация. Причина за това тревожно състояние според някои анализатори и политици е неработещият парламентарен модел на управление. Затова изход от тази всестранна криза е неговата смяна с президентска република.

Дългогодишната практика, засвидетелствана от европейската и световната политическата история, показва предимствата, както на парламентарната, така и на президентската форма на управление. И едната, и другата се прилагат успешно в демократичния свят. Изборът между тях се определя от политическите и управленски традиции на държавата и административно териториалното устройство, т.е. унитарна или феодална. Гаранция за успешното функциониране на двете форми на управление обаче е нивото на ръководните екипи, които израстват и се утвърждават като политически елити.

Според утвърдената управленска практика от политическите елити израстват големите политици и сериозни държавници, особено в сложни, динамични и дори критични международни процеси и събития.

Факт е, че през последното столетие България не успя да изгради политически елит, от който да бъдат излъчени талантливи държавници. Пречка за това са едноличните монархически режими и неограничената власт на партийните лидери, които брутално потискат и дори физически унищожават изявени и надеждни политически личности и създават непреодолими пречки към формиране на политически елит.

Идеята за президентска република естествено заслужава внимание и може да бъде сериозно дискутирана. За нейното реализиране на този етап се поставя един незаобиколим въпрос - кой от политиците на България показва с поведението си необходимите качества и най-вече подготовка, образование и опит, за да му бъде делегирана огромна власт и отговорност за съдбата на държавата. И още по-конкретен въпрос. Има ли през последните почти три десетилетия поне една от първите фигури в България - президенти и премиери, които да имат делови и лични качества да оглавяват една президентска република. Отговорът е категоричен: Не!

С други думи, за президентска република може да се мисли, но не сега. Докато в България не се създадат нормални политически и икономически условия, включително и целенасочена подготовка на млади хора в най-престижните международни образователни институции за обучение на ръководен управленски състав, е недопустимо и твърде рисковано и опасно да се смени парламентарната с президентска република.

Впрочем, политическата постановка за властта в ръцете на една персона вече е играна на българската политическа сцена. Резултатите от нея са не само твърде печални, но и катастрофални. Нима българската политическа прослойка, ръководена от собствените си тясно егоистични интереси, доброволно, наивно и най-безотговорно не връчи цяла власт в ръцете на Фердинанд Сакскобургготски. Последиците от този акт на безумие са известни. Две тежки национални катастрофи с огромни човешки и териториални загуби и реална опасност, и то на два пъти, от изчезване на българската държава.

Политическият експеримент - цялата власт в ръцете на сина Борис III също завършва катастрофално. Само големите геостратегически интереси на страните-победителки във Втората световна война спасиха българския народ и дори неговата държавност. А резултатите от едноличния режим на Борис III, който някои очевидно исторически неграмотни или с чувство за черен хумор , наричат “спасител”, са стряскащи. Светът по време на Втората световна война е разделен на два воюващи на живот и смърт лагера – фашистки, включващ три държави и три сателитни режима, и антифашистки, обхващащ цялата планета. Борис III еднолично последователно, упорито и методично подготвя България за съюзник на хитлеристка Германия. Променя й цялото българско законодателство по фашистко-нацистки образец. В лицето на нацисткото управление той вижда единствената гаранция за запазване на престола и то в момент на нарастване на републиканските настроения в България.

С влизането на България във фашисткия блок с невиждани дотогава мащаби продължава гражданската война. В почти целия свят битката се води между окупатори и окупирани. В България българи се бият и убиват българи, акт, който десетилетия остави тежки травми в съзнанието на българския народ.

Равносметката от едноличния режим на Борис III е ужасяваща. Над 100 хиляди са избитите българи. Това са жертвите преди и след девети септември 1944 г., загиналите по бойните полета в Югославия и Унгария, убитите от англо-американските бомбардировки, умъртвените от титовистите без съд след Втората световна война над 30 хиляди българи от Вардарска Македония, които бяха измамени в обединителната мисия на царя.

По едноличната вина на Борис III българската държава обявява война на Англия и САЩ. Чудовищен акт без аналог в европейската история, с крайно тежки последици за България. От прелетелите над българска територия 23 000 самолета са хвърлени върху 168 населени места 55 хиляди бомби. Разрушени само в София са над 10 000 жилищни сгради и над 1700 училища, църкви, предприятия, фурни, обществени постройки. 200 000 софиянци остават без дом, а 300 000 според данни на полицията, бягат от столицата. Това е най-голямата до този момент бежанска вълна в Югоизточна Европа, която историята засвидетелства.

За да се омаловажат трагичните последици от прогерманската външна политика на Борис III се внушава, че ако България е била противник на Германия, то жертвите и разрушенията щели да бъдат много по-големи. Пълна заблуда. Противниците на Третия райх Дания и Чехословакия, например, дават много по-малко жертви по време на войната от България. И не столиците Прага и Копенхаген бяха разрушени, а София бе срината до земята.

Подобни внушения се правят и за икономическите успехи на България през едноличния режим. Вярно е, че има такива, но защо се премълчава другата стряскаща истина. Над 73 % от външнотърговския стокообмен се реализира с Германия. Огромна част от стоките обаче през военните години 1939/1944 г. са дадени на отложено плащане или с договореността, че ще бъдат платени след войната. Така българската държава кредитира нацистка Германия със стоки в размер над 23 милиарда марки. Номинирани към днешна дата надхвърлят 100 милиарда евро.

След войната Германия престава да съществува като суверенна държава. През втората половина на 50-те години българското правителство поставя въпроса пред ФРГ за уреждане, т.е. изплащане на външния дълг. Правителството в Бон изразява готовност да разговаря по него, но иска в разговорите да участват и представители на ГДР, тъй като тя е била част от хитлеристка Германия и се е облагодетелствала от неизплатените български стоки.

Очевидно, поради политически и най-вече “интернационални” съображения българската държава не поставя въпроса за дълга и пред правителството на ГДР, с което казусът с това огромно задължение остава нерешен. Управляващите до 1944 г. и след това скриват този факт от българската общественост. Той обаче хвърля светлина и в известна степен обяснява “цената” на успешния икономически “растеж” на България, в резултат на “ мъдрата” политика на Борис III.

Пораженията, които нанася едноличното управление на партийните лидери също е безспорен факт. Злоупотребата с власт, политическите репресии, особено в периода 1944-1953 г., икономическите кризи, участието на българското правителство в най-мащабния еничарски акт в историята на Европа - изкореняването на националното съзнание на българите от Македония и брутално налагане на македонизма са преди всичко резултат на огромната и почти неограничена и безконтролна власт на първите партийни лидери в държавата.

Като еднолични разпоредители със съдбата на България се изявиха и лидерите на управляващите след 1989 г. партии. Критерии в кадровата им политика е личната преданост, а не деловите качества. А пълното обезличаване на законодателната власт и подчиняване на съдебната система им осигури неограничени възможности за безпрецедентна по мащаби корупция и за безумни, стигащи до абсурд управленски решения.

Само беглото споменаване на катастрофалните резултати от властта, упражнявана от един човек, е достатъчно на този етап да ни въздържи от идеята за президентска република.