Сръбският цар се жени за сестрата на цар Иван Александър Елена и никога не воюва с България

При едно мое посещение в Скопие проучвах паметници в експозицията на Музея на Македония. Неочаквано сред експонатите забелязах голям каменен надпис на кирилица с красиво изсечени букви. Стилът веднага насочваше към изящния начин на писане от ХIV в. Текстът ме привлече веднага и аз му посветих доста часове. Ставаше дума за втората половина от голям надгробен паметник, в чието съдържание бяха отразени много важни исторически данни.

Надписът е открит още през 1852 г. от монаха Гедеон Йосиф Юришич. Тогава надгробието е било вградено в стените на скопската църква “Св. Димитър”. Първите изследвачи успяват да установят, че става дума за смъртта на майката на един от сръбските владетели. Запазеното позволява да се разбере, че самата тя е от царско потекло, а датата на кончината й е 7 април 1355 г. По-късно бе изказана хипотезата за майката на първия сръбски цар Стефан Душан, Теодора. Тя е дъщеря на българския цар Смилец и жена на краля на Сърбия Стефан Дечански. Идеята бе залегнала стабилно в науката, докато през последните години едно откритие не я промени кардинално.

Това стана възможно, когато през 80-те години на миналия век край съвременния македонски град Кавадарци бе извършена реставрация на средновековната църква “Св. Георги”. Под стенописите от 1607 г. учените откриха друг живописен пласт и цяла ктиторска композиция от 1343-1345 г., придружена с подробни пояснителни надписи. Отгоре в цял ръст са нарисувани сръбският владетел Стефан Душан, съпругата му и сестра на българския цар Иван Александър, Елена, както и престолонаследникът Урош. Отдолу пък е аристократът Йоан Драгушин с жена си и невръстното си дете. Насреща на мъжа като монахиня е представена майка му, държаща модела на църквата. От изобразените подробности в дрехите изследователите извадиха заключение, че човекът е заемал изключително високо положение в йерархията на сръбската държава.

Но най-интересни са съпътстващите текстове. В тях Йоан Драгушин е обозначен като син на деспот Елтимир и “истински брат” на сръбския цар Стефан Душан. Майка му пък е деспотица Марина, получила след замонашването си духовното име Мария. Именно нея видният изкуствовед акад. Цветан Грозданов свърза убедително с дамата, отбелязана в надгробната плоча от Скопие. Като “истински майка” и “истински брат” Стефан Душан определя Марина и Йоан Драгушин и в свои официални писмени документи. Вече е доказано, че това са специални титли, създадени лично от сръбския владетел за любимата си леля и първи братовчед. Защото Марина не е никоя друга, а родната сестра на неговата майка - Теодора.

Заплетената ситуация започна да се изяснява, когато бяха привлечени историческите хроники. През 1280-1292 г. цар на България е Георги I, който основава новата династия на Тертеровци. Негов роден брат е деспот Елтимир, управляващ областта около голямата крепост Крън в Южна България. Той пък се жени за дъщерята на следващия български цар Смилец Марина, като от този брак се ражда Йоан Драгушин. През 1300 г. на престола се възкачва синът на Георги I Тертер, Теодор Светослав. Първоначално отношенията с чичо му Елтимир са добри, но към 1305 г. се влошават. Новият монарх в Търновград явно се страхува от претенциите на другия клон на Тертеровци върху царския престол. Малко по-късно крънският деспот умира, а Марина заедно с малкия си син намират убежище в Константинопол - вечното място за политическо спасение на високопоставените емигранти от православния свят.

Точно във византийската столица през 1314 г. се срещат двамата братовчеди - Йоан Драгушин и Стефан Душан. По приумица на съдбата по това време там е заточен от баща си крал Милутин сръбският престолонаследник Стефан Дечански заедно със съпругата си Теодора и техния син. Йоан Драгушин е малко по-голям от своя първи братовчед. Помежду им се пораждат тесни връзки, основани върху общия им произход и общата им съдба на политически емигранти.

Нещата се променят коренно в 1321 г., когато Стефан Дечански наследява трона на Сърбия. Заедно с неговото семейство там пристигат Марина и Йоан Драгушин. Само година по-късно умира родната майка на Стефан Душан Теодора, а сръбският крал се жени за една византийска принцеса. Престолонаследникът ненавижда мащехата си и се привързва още по-силно към лелята Марина, която му става като втора майка. През 1331 г. той заема престола на Сърбия, след като оглавява заговор сред аристокрацията и организира убийството на своя баща.

Епохата на Стефан Душан е най-славното време на средновековната сръбска държава. Той завладява много земи от Византия и разширява значително страната. В 1346 г. я превръща от кралство в царство със съдействието на цар Иван Александър. Сръбският цар се жени за неговата сестра Елена и никога не воюва с България.

Наследниците на Тертеровци обаче никога не се завръщат в родината си. Те се ползват с изключителни привилегии и получават много земи. За да изрази своето уважение към леля си Марина и братовчед си Йоан Драгушин, Стефан Душан създава за тях уникалните титли “истинска майка” и “истински брат”. Изследванията показаха, че Йоан Драгушин е починал по време на строежа на поръчаната от него църква “Св. Георги” и не успява да види провъзгласяването за цар на своя любим братовчед. Именно затова майка му Марина е представена на стенописите в състояние на дълбока тъга. Малко по-късно умира и изобразеният във фреските на храма негов наследник. Със смъртта на монахинята Марина-Мария на 7 април 1355 г. прекъсва нишката на прочутия български болярски род, произхождащ от цар Смилец и Тертеровци.

Надгробието на Марина-Мария има странна участ и в съвременната история. През Първата световна война то е донесено в София и изложено в експозицията на Народния археологически музей. Поради затруднения при прочита надписът е регистиран като произхождащ от Търновград и описан като епитафия на неизвестна родственица на цар Иван Александър. През 1921 г. на него случайно се натъква сръбският уредник на музея в Скопие Радослав Груич. Той издирва паметника, следвайки неясната информация на Юришич и установявайки, че стелата липсва на стената на църквата “Св. Димитър”. След настойчивите му сигнали е предизвикана размяна на дипломатически писма между София и Белград. При личното ходатайство на крал Александър I българското правителство отстъпва и на 28 юли 1925 г. плочата с надписа е върната в Скопие.