Признаването на арменския геноцид и краят на НАТО

Снимка: Архив
Американският президент Джо Байдън взриви Армения и Турция с признаването арменския геноцид.

За Турция признаването на масовите убийства е знак, че тя е вече официално обявена за враг на САЩ

Жестът е символично рамо за прозападния премиер Пашинян след провала му в Карабах

На 24 април Джо Байдън стана първият US-президент, употребил официално термина „арменски геноцид“ по отношение на Турция. 24 април e паметният ден за жертвите в самата Армения и за арменската диаспора по света. Защо това стана точно сега и какво означава?

Формално, защото отдавна зрееше. В 2019 г. Конгресът прие с 405 срещу 11 гласа резолюция, признаваща арменския геноцид - изтребването на милион и половина арменци от Османската империя между 1915 и 1923 г. Тръмп тогава заплашваше да „разруши турската икономика“ заради ударите на Ердоган срещу сирийските кюрди, а в 2020 г. говорителката му Кейли Макенани произнесе името на мемориала на арменския геноцид в Денвър.

Байдън като кандидат-президент обеща да признае арменския геноцид, за да изтъкне предимството си пред Тръмп по правата на човека - нали по това време го винеше в овчедушие към саудитския тиран за дивашкото убийство на Джамал Хашоджи. Но Байдън като президент демонстрира същото прагматично овчедушие към М. бин Салман, тъй че идеалистичният му мотив може спокойно да се изхвърли. Какъв е реалният му мотив за признаването? 

В сегашното насипно състояние на американската външна политика често е трудно да се намерят реалните мотиви за действията u в променливата геометрия на постамериканския свят. Отношенията на САЩ с Русия например, единствената страна, която реално може да унищожи Америка, в момента все още се ръководят от имагинерни вътрешнополитически мотиви: оневиняването на Хилари за скандала с имейлите u и за загубата от Тръмп в 2016 г. И от конюнктурни съображения - например сегашната „дипломатическа“ буря в Източна Европа много вероятно е само кризисен пиар за предстоящите разкрития за проваления опит за военен преврат в Беларус. Видяхме също, че действията на Байдън често са само символични жестове, огледални на сторените някога от Тръмп и Буш II.

Признанието на арменския геноцид може да е и символично рамо за арменския прозападен премиер Пашинян след провала му в Карабах. Но може и да е още един помирителен жест към Путин заедно с предложението от Белия дом за среща на върха в началото на лятото. Русия, както и Германия, Франция, Канада, официално признава арменския геноцид - и въпреки всичко спаси Армения от пълен разгром в Карабахския конфликт.

За Турция признаването на арменския геноцид е знак, че тя е вече официално обявена за враг на САЩ. Тежък месец за Ердоган: освен, че е враг на Саудитска Арабия, Египет, Сирия, Израел, Франция и Гърция, ами и Русия прекрати полетите до Турция уж заради ковид, и ще пренасочи туристите си към Крим и Египет. Но враждата на САЩ към Турция е по-дълбока: Ердоган целенасочено руши американския ред в Близкия изток и с това за Вашингтон обективно се нарежда до бунтовниците Путин и аятолах Хаменей.

Неофициално Турция бе нарочена за враг на САЩ още с неуспешния опит за военен преврат в 2016 г. с предполагаемото участие на Вашингтон и ЕС. Ердоган хвърли Обама в кюпа с враговете си, затвори десетки хиляди прозападни опозиционери и уволни от работа още над 150 хиляди. Доставката на руските ракети С-400 бе завършена въпреки бесния американски натиск, в резултат на което Турция бе изключена от програмата за F-35; западът u наложи ембарго, отначало за военната u индустрия, вкл. за производство на дронове, после и други санкции и заплахи, довели до рецесия и финансовата криза от 2018 г.

Отчуждаването на Вашингтон от Анкара обаче бе навлязло в решителен стадий още по време на Арабската пролет. Ердоган, фрустриран от неуспеха си в евроинтеграцията, усети сред първите разпадането на американския ред в региона, яхна народното недоволство и се позиционира като лидер на сунитския свят и любимец на „арабската улица“. Парадоксално за турски националистически лидер с неоосманистки мераци, окупирал части от Сирия и Ирак, но факт, непроменен и до днес.

За сунитските маси Ердоган зае едва ли не ролята на аятолах Хаменеи? за шиитите. Ислямистки жестове като превръщането на храма „Св. София“ в джамия или въвеждането на сух режим уж покрай поредния ковид-локдаун в Турция, засега до 17 май, са насочени тъкмо към тази публика. Турските сапунки, гледани всекидневно и в арабския свят, дублирани на сирийски арабски, имат немалка заслуга за изграждането на виртуалната неоосманска имперска конструкция. Ердоган изглежда се цели и отвъд арабския свят, подкрепяйки и „брата Мадуро“.

Любопитна е географията на 17-те страни в региона, които незаконно предадоха на Ердоган негови политически врагове, най-вече „гюленисти“, потърсили законно убежище на тяхна територия. България е единствената членка на ЕС сред тях; сред останалите фигурират бившите съветски републики Азербайджан, Украйна и Молдова, както и предимно мюсюлманска Албания. Специален случай е Косово, дето премиерът Рамуш Харадинай отрече да е знаел, че турската тайна служба МИТ спокойно провежда на негова територия операции по отвличането на „гюленисти“.

Интересно е шетането на турските служби на територията на предполагаемо суверенни държави. Първата световна война, да си спомним, формално започна заради отказа на Сърбия да допусне на своя територия австрийските служби да заловят свои политически врагове, замесени в убийството на австрийския престолонаследник в Сараево, тогава в Австрия. Важно е да се отбележи също, че в Карабах стана ясно, че Западът няма намерение да защити прозападните режими в бившата съветска сфера на влияние срещу агресията на Анкара.

Непрекъснатите военни авантюри на Ердоган в чужбина - Сирия, Ирак, Либия, Карабахската война - няма скоро да престанат, тъй като са жизнено необходими за вътрешнополитическо легитимиране на режима му пред турските маси, страдащи от икономическата катастрофа, и за прикритие на непрекъснатите му вътрешни чистки. Така в края на миналата година той използва победните фанфари от Карабах, за да си разчисти сметките със зет си Берат Албайрак, влиятелния шеф на централната банка, и с финансовия си министър Мурат Уйсал, които станаха изкупителни жертви на рекордната инфлация от 15%, с която Турция сега отстъпва първенството в света само на Аржентина.

За последните две години и половина турската лира загуби половината от стойността си и падна до равнището от края на 90-те години. В това време начело на централната банка се смениха четирима управители. Само през март т. г. лирата падна с 16%, след като Ердоган уволни Наджъ Агбал и назначи Шахап Кавджъолу начело на централната банка, и с още 3,5% след признаването на арменския геноцид от Байдън.

Инвеститорите на тълпи напускат, безработицата е над 12%, а сред младите до 30 г. - над 25%. Златно-валутните запаси се изчерпаха още в края на 2020 г. Цените на храните - Турция внася храни за над девет милиарда долара годишно - карат милиони хора да се презапасяват с ориз и макарони.

Към социалното недоволство се добавя политическото. Още в 2019 г. партията на Ердоган загуби властта в големите градове начело с Истанбул и Анкара. В последните три месеца Истанбул отново, както във времената на парка Гези, се тресе от протестите на студентите и професорите от Босфорския университет срещу назначаването на ислямиста Мелих Булу за техен ректор. За да отвлече вниманието, Ердоган предлага промени в конституцията, въпреки че само в 2017 г. бе приета нова конституция с референдум.

Жестоките чистки в армията след опита за преврат в 2016 г. не предотвратиха бунта на влиятелни адмирали от резерва срещу грандоманския план на Ердоган за строежа на Истанбулския канал - успореден на Босфора воден път през Тракия, който на практика би анулирал конвенцията от Монтрьо за режима на корабоплаване през проливите - нещо, от което се опасяват и Русия, и Западът, а би трябвало да се опасява и България. Проектът среща финансови трудности - турските банки го бойкотират, чуждестранните не са ентусиазирани.

Студената война между Ердоганова Турция и Запада неотдавна стигна и до ръба и на горещата в конфликта на Анкара с Атина и Париж за подялба на Източното Средиземноморие. Заедно с инсталирането на С-400 и изключването на страната от плана за Ф-35 това фактически сложи край на НАТО в този регион. Признаването на арменския геноцид от САЩ, твърде болезнено за Турция предвид неоосманистките u амбиции, е само точката над и-то в този процес. Време е за сериозен размисъл и в София.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи