Удоволствие е да разговаряш с професор Андрей Пантев - един от най-уважаваните и ерудирани български учени-историци, преподавал в САЩ и Великобритания, депутат в три парламента. Винаги е готов да направи съпоставка между вчерашния ден на България и днес, при това с интересни примери, с фино чувство за хумор и с понякога не дотам лицеприятни наблюдения за сънародниците си. Предизборната кампания, която тече в момента, му е скучна и затова минаваме на по-трайни и интересни теми.

- Професор Пантев, може ли да се направи някакво сравнение на ситуацията в България днес с подобна преди години?
- Паралелите и аналогиите са най-простото проучване в историографията и в живота изобщо. Защото една историческа реалност не може да бъде присадена в съвременните условия. Но все пак паралел можем да направим, защото основният мотив и аргумент на противниците на обособяването на държавата в отделна държавна национална единица е бил, че тя няма да може да се управлява. Даже битува популярната фраза „Няма да се намери стрелочник за Хиршовата железница“. Днес отново дискретно ние самите признаваме, че този порок, който често пъти го изтъкваме за добродетел, още съществува между нас. Основната причина днес да кажеш, че си политически влиятелен, това е че си подкрепян отвън. По онези времена, при патриархалния политически климат, това се е приближавало до позора. И най големите обвинения, примерно в Сърбия, към министър-председателя Никола Пашич, когато са искали да го обидят, са му викали „бугараш“, защото майка му е от Тетевен. Сега да кажеш, че си от Харвард или че живееш в Англия, независимо какво можеш, само по себе си означава, че носиш позитиви.

- Заговорихте за Харвард. Какво мислите за новия политически проект на харвардските възпитаници и бивши служебни министри Кирил Петков и Асен Василев? 
- Ние отчаяно търсим герои, спасители. Вероятно тези хора имат качества, доказани при една друга обстановка. Но имаше един битов анекдот: „Защо на македонците главите им отзад са толкова остри? Защото като се родят и пораснат малко, баща им ги плесва по врата отзад и вика - хайде отивай да ставаш министър в България“! И образованието, и младостта, са условия, но не са гаранция за политическа кариера. Защото тези, които най-много ги изтъкваме днес, Стамболов включително, не са били продукт на някакво изискано и всеобщо образование.

- Бяхте депутат в няколко парламента, като доайен открихте 41-вото Народно събрание. Какви спомени имате от този период?
- На 60 и кусур години станах депутат, преди това не съм бил член дори на профкомитет. А да си доайен не е качество, а просто кръщелно свидетелство. Бях измислил една леко подигравателна характеристика за тогавашният състав на парламента, че е антропологическа катастрофа. Но в сравнение със сегашния състав мисля, че депутатите от онзи парламент бяха една среща и форум на Соломоновци, в сравнение със сегашните особено последните два парламента.

- В словото си при откриването на 41-ото НС казахте: „Недоволството от парламента потвърждава неговата значимост“...
- Така е. Тази теория за добрия народ и лошите управници първо не е съвсем вярна и второ - леко ни досажда. Не може народът да е толкова прекрасен, а неговото представителство и неговия политически елит да бъде обект на такива грозни етикетизации, които и аз правя, разбира се, упреквам се за това. Защото самият факт, че си недоволен от някого означава, че очакваш и че е редно той да бъде друг и да изразява твоята ако не воля, то поне мнение.

- Да припомня още нещо от словото ви: „Тази зала е наречена още от Захари Стоянов свещена, в нея са преживени различни епизоди от българската история - имало е случаи на безумни решения, придружавани с аплодисменти, но е имало и опиянение, съзидание“...
- Смешното беше, че депутатите мислеха, че аз съм казал „свещена зала“, защото не бяха чули, че всъщност цитирам Захари Стоянов. Това определение има цяла гама от значения, защото все пак всичките тези книжовници, бунтовници и въстаници са искали това - България да бъде държава със знаме и най-вече с народно представителство.

- Как си обяснявате ширещата се омраза в българското общество, разделението и по най-незначителния повод?
- Не съм психограф, за да определям цяла колективна единица. Но си има колективни характеристики, според които българите не носят само културни и воински приноси, а носят и една обреченост. Самият факт, че България първа пада и последна я освобождават от една чужда и враждебна власт показва, че има нещо. Защото другите балкански народи също имат не по-малко свирепи и кървави страници в своята история, но битово погледнато сърби и гърци в кръчмата, в трамвая, те се отнасят доста по-топло един към друг, отколкото ние. Този израз за завистта (на Елин Пелин, че ако България роди гений, това ще бъде гений на завистта, б. а.) не се е пръкнал от нищото и без никакво основание. Има една чисто битова ненавист - шопското „Он че ми каже“ - която не е съвсем за подценяване и си е реален фактор в нашата обща етническа характеристика. Да си българин - това е етническа характеристика, а не етическа. Не всички американци са милионери и не всички българи са носители само на доброто. Нека да напомня, че имаше българин, който участва за пари в изкопаването на костите на Чарли Чаплин заедно с един поляк. Тази козметична историография, която се показва като патриотична - трябва много да внимаваме с нея. Убеждаваме децата ни, че сме велики, но когато те тръгнат по широкия свят, виждат катедрали, виждат култура, изкуство и бит и започват да се съмняват в историческите постижения на родината си.

- А защо българинът толкова няма доверие към държавата си? Ето и сега с ваксините - няма да правя това, което ми казва властта?
- Чак ненавист - не, но той очаква държавата да се грижи за него. Спомням си при едно земетресение и един пострадал вика - държавата трябва да ми построи къщата. А няма застраховка. Има едно чувство, че държавата ни е виновна за всичко. Второ - има инерция от някогашното отношение към чуждата турска държава, която сме искали обикновено не да я гътнем, а да я преметнем. И трето, няма какво да крием, че в повечето случаи държавата не изпълнява своето функционално предназначение. Не станахме ли за смях като великата морска държава не може да извади една гемия? Така че има и реални основания.

- И все пак има ли според вас институции и личности, които да насаждат разделението, на което сме свидетели в момента?
- Като наближи 10 ноември, винаги съм се питал през тези години как така никой от строителите на демократична България не каза: съблазних се, преметнаха ме, богатството ме изкуши, някой друг е виновен за този курс, който пое България след 1989 г. Но ако ги погледнеш огромната част от тях, поне в битово отношение, личните им състояния, са доста добри и добре подредени и доста влиятелни. Едно време в царска България Васил Радославов е казал - господа, партията оголя и обося, свършиха парите, трябва да вземем властта. Това е най-простото разковниче на тази енигма.

- Правите ли някакво сравнение между политиците от царска България и днешните, г-н Пантев?
- В царска България е имало едно такова отношение - като завършиш в чужбина, не е трябвало непременно да станеш министър. Много хора са учили в Лайпциг, в Париж, в Лондон, в Петербург и не са се юрвали веднага към министерствата у нас.. Ставали са лекари, учители, инженери във Враца, в Пловдив, Видин, Лом и никой не е смятал, че образованието в чужбина само по себе си означава, че трябва да станеш непременно министър.

- Популизмът ни залива отвсякъде днес, каква е почвата за него?
- Популизмът има друга дума - демагогия. Най-девалвираните думи днес са „демокрация“, „промяна“, „реформи“ и „нови хора“. Това като словесност може и да звучи привлекателно, но виждаме, че от царските времена досега големите надежди рухват почти незабавно с огромното разочарование. И това търсене на спасител през пет-десет години и вечното очакване да ни оправи някой друг. Нашата огромна и прекрасна катедрала се казва „Св. Александър Невски“. Не е вярно, че той бил мюсюлманин. Но сърбите си кръстиха своята катедрала, която е малко по-голяма от „Св. Александър Невски“, „Свети Сава“, не „Руски цар“. Вярно, такъв ресторант има в Белград, но е ресторант, а не катедрала. Има у нас едно подражетелство. Когато се обсъжда в Народното събрание дали да се закрие университета, има доводи против, че там са учили хора като министър Иван Шишманов. А един депутат казал, че по време на аферата „Драйфус“ е бил затворен Парижкия университет. И се решило, че щом е така, ще го закрием и ние. В крайна сметка и демократизацията, и модернизацията това означава - прави като мен, приличай на мен, но колко си успял в това отношение, ще кажа аз.

- Следите ли предизборната кампания за президент и парламент?
- Не, не. Просто ми е скучно. Освен ругатните, нищо друго не заслужава внимание.

- И все пак - какъв президент трябва да има България според вас в това време?
- Такъв, който отговаря за българите и България. Все пак по-интегрален ми изглежда сегашният, но това не значи, че беше безукорен.

- Как смятате, ще се поддаде ли България на безпрецедентния вече външен натиск да вдигне ембаргото за членство на Република Северна Македония в Европейския съюз? След срещи в Брюксел президентът Радев заяви, че целта на канцлера Меркел е това да се случи до края на годината?
- Ами когато влизаш в една съюзническа коалиция трябва да знаеш, че тя е конгломерат от задължения, които трябва да приемеш. Има един доста неизискан израз, но рано или късно ние ще клекнем. Хората не могат да си обяснят как така спор за средновековен цар или деец от освободително движение може да бъде причина за такива остри междудържавни колизии. Ако португалците обявят, че Жана д'Арк е португалка, във Франция само ще се смеят. Това за историческото наследство винаги ми напомня писателя Ерих Мария Ремарк. Той казва, че изразът „кучи син“ може да обиди само човек, който не познава майка си. Като познаваш майка си какво ти пука, че те наричат „кучи син“! Много е ясно, че те са били българи повече от нас, но в перспектива вече те няма да бъдат, каквото и да правим.

- Професоре, как мислите - кого от политиците на прехода ще оцени някой ден историята?
- Емблематичен не толкова с качества, колкото с хронология, е Желю Желев, който за пръв път говореше срещу комунистите. Въобще имаше много момчета след 1944 г., надарени, умни, способни и порядъчни. Но ако не беше 9 септември онези, които учеха с алтъните на бащите си в чужбина, щяха да заемат престижните постове, а другите щяха да бъдат едни обичани даскали в местното село или градче. При всяка подмяна идват хора, които не са подходящи. Още във френската революция наред с разглезената френска аристокрация идват и идиоти, и касапи, и колячи, и обущари. И революцията прилича на корабокрушение, в което скъпоценностите падат надолу, а нечистите неща излизат на повърхността. Но все пак не можем да кажем, че каквито и да са били тези дейци, те са обект на преклонение или пък на остракизъм. По средата се намира посредствеността.

- Зачестиха случаите на незачитане на българската Конституция - двойно гражданство на министър, назначен от президента... Дали не е дошло времето за нов основен закон? Този бе приет през 1991 г., много неща се промениха в тези 30 години?
- Трябва да се поправят българите, а не Конституцията. Извинявайте, какви са тези институционални измишльотини - двукамарен парламент, задължително гласуване, президентска република... Ние трябва да се променим в един свят, за който е ясно, че няма бъдеще в сегашния си формат. Сегашната система на управление на света е обречена. Аз не се правя на Ванга, но е много ясно, че светът ще се промени. Явно е, че всичките тези демократични приказки са свързани повече с процедури, урни, машини, агитация и пропаганда. Светът, замислен в края на 18 век като демократичен, не работи. Заченатата тогава в грях демокрация не работи днес и очевидно не дава онези резултати, които би трябвало да правят човечеството по-добро.

Нашият гост

Андрей Пантев е роден в на 26 март 1939 г. в с. Раковица, област Видин в учителско семейство. През 1954 г. завършва гимназия във Видин, след което следва “История” в Софийския държавен университет, където се дипломира през 1961 г.

Работи в историческия музей във Видин през 1962-1965 г., след което записва редовна аспирантура в Софийския университет. През 1984 г. става доктор на науките. Специализира в Англия през 1969 г. и в САЩ през 1979 г. През 1975 г. е избран за доцент, а през 1985 г. - за професор в Историческия факултет на Софийския университет.

През 1982-1984 г. Пантев преподава балканска история в САЩ. Бил е гост-професор във Великотърновския университет, Националната художествена академия, Пловдивския университет, УНСС, ЮЗУ и др.
Президент е на Българската асоциация за американистика от 1990 г., а от 1999 г. е председател на гражданското обединение “Св. Георги Софийски”.

Андрей Пантев е депутат в 39-о, 40-о и 41-вото Народно събрание от гражданската квота на Коалиция за България. На 14 юли 2009 г. той ръководи първото заседание на 41 Народно събрание, за избиране на председател на парламента.

Пантев е автор на над 300 публикации на български, английски, руски, испански, немски и на около 40 книги. Той е съставител и редактор на исторически сборници и енциклопедии.