Прочетете неизвестен разказ на Хемингуей: За първи път в България – превод на „Преследването като щастие“

Хемингуей с въдица на борда на риболовното корабче „Анита“.

„Открихме скъпоценен камък сред ръкописите“, твърди внукът на писателя Шон

Непубликуван разказ на Хемингуей за драматичен риболов на гигантски марлин излезе в списание „Ню Йоркър“, а първия превод на български език можете да прочетете тук. 

Според специалисти „Pursuit As Happiness“ (Преследването като щастие) е на ръба между документалистиката и фикцията. Разказът е за действителни събития от живота на Хемингуей в Куба през 30-те години на миналия век. Сюжетът му наподобява много историята в шедьовъра  му „Старецът и морето“. Оригиналният ръкопис е без заглавие – то е избрано впоследствие от втория син на Хемингуей Патрик, който го е заимствал от една от главите на „Зелените хълмове на Африка“.

Главният герой се казва Ърнест Хемингуей. В разказа той излиза на риболов с двама свои другари от Кий Уест - Мистър Джоузи  - прототип на приятеля на Хемингуей Джо Ръсел (1889-1941) и Карлос – друг негов близък в реалния живот - Карлос Гутиерес. Тримата действително са на риболов край бреговете на Куба през лятото на 1932 година с наета от тях лодка на име „Анита“ - точно както е в разказа.

Внукът на писателя Шон Хемингуей намерил копие от разказа, набрано на пишеща машина, докато преглеждал колекцията на дядо си в библиотеката и музей „Джон Ф. Кенеди“ в Бостън, разказва той пред „Ню Йоркър“. „Не съм сигурен защо разказът е получил толкова малко внимание, той е скъпоценен камък сред непубликуваните му работи“, споделя Шон.

„Тексът е изпипан и се чете като кратък художествен разказ. Както пише дядо ми за мемоара си „Безкраен празник“ една художествена творба може да хвърли светлина върху действителни събития – обяснява той. – Определено има възможност разказът да е бил вдъхновен от конкретен лов през лятото на 1932 г., когато се развива историята, но по мое мнение по-вероятно е да е бил вдъхновен от няколко различни преживявания, към които авторът е прибавил измислени елементи, за да подобри историята.“

Действието се развива на фона на политическите сътресения в Куба през 30-те. Хемингуей поставя на няколко пъти героя си Мистър Джоузи в конфликтни ситуации с „полицаи на Мачадо“. Писателят е реален свидетел на сблъсъци на млади антиправителствени активисти с полиция и стрелби по улиците на Хавана през лятото на 1932 г. Правителството на генерал Херардо Мачадо Моралес пада няколко месеца след събитията в разказа чрез военен преврат  на Фулхенсио Батиста – същият, когото Кастро сваля с революцията десет години по-късно.

Датиран някъде между 1936 и 1956 г., разказът ще влезе като допълнение към ново издание на „Старецът и морето“. Това е най-логичното решение, смята внукът на писателя, защото разказът се вписва тематично в повестта от 1951 г., която също проследява лова на огромен марлин и показва трудността на начинанието.

Преследването като щастие

Ърнест Хемингуей

Превод от английски за „Труд“ Христо Кьосев

Нея година бяхме намислили да хвърляме цял месец за марлин край бреговете на Куба. Почнахме на десети април и към десети май вече бяхме наловили 25 парчета - планът ни бе изпълнен. Трябваше само да напазаруваме подаръци, преди да тръгнем за Кий Уест, да долеем на „Анита“ от скъпия кубински бензин - колкото да се върнем, да разтоварим и да се приберем по домовете. Голямата риба обаче още не бе излязла.

„Искаш ли да я помъчим още един месец, Каптън?“, попита Мистър Джоузи. „Анита“ беше негова и той я даваше под наем срещу десет долара на ден. Стандартната цена по това време беше тридесет и пет долара дневно. „Ако искате да продължават, мога и да сваля на девет долара“, предложи той.

„Откъде да ги взема тези девет долара?“

„Ще ми ги дадеш, след като ги изкараш. Кредитът ти при Стандарт Ойл оттатък залива в Белот е добър и щом пристигнат сметките, мога аз да им платя с пари от чартъра за миналия месец. Ако пък времето е лошо, можеш и да понапишеш нещо.“

„Става“, отвърнах аз и ето ти още месец на риба. Към края бяхме извадили четиридесет и два марлина, но голямата риба я нямаше. Покрай замъка Моро* минаваше мощно, дълбоко течение – понякога захранвахме със стръв по няколко акра – летящи риби изскачаха изпод носа на лодката, ята морски птици непрестанно се скупчваха над водата. Обаче не случихме на голяма риба, въпреки че всеки ден хващахме или изтървахме по някой-друг бял марлин, а веднъж дори улових цели пет.

Славата ни се носеше по цялото крайбрежие, защото разфасовахме и раздавахме целия си улов. Когато захождахме покрай замъка Моро нагоре по пролива към кейовете на Сан Франциско** с вдигнат флаг за марлин, виждахме как хората се стичат на тумби към пристана. Рибата излизаше между осем и дванайсет цента за фунт при рибарите и двойно на пазара. Веднъж, когато се прибрахме с пет вдигнати флага, се наложи полицията да усмирява тълпата с палки. Беше грозно и отвратително. Но нея година и животът на брега бе грозен и отвратителен.

„Проклетите ченгета пъдят редовните ни клиенти и обират всичката риба“, ядосваше се Мистър Джоузи. „Аре, чупката!“, викна той на полицай, който тъкмо се бе пресегнал за десетфунтово парче марлин - „Не съм мярвал гадната ти мутра преди. Как се казваш?“

Полицаят му каза името си.

„Има ли го в полагаемия тефтер, капитане?“

„Не.“

В „полагаемия“ тефтер записвахме имената на хората, на които сме обещали риба.

„Пиши го за малко парче другата седмица, Каптън“, каза Мистър Джоузи и се провикна: „А сега, старши, се разкарай оттук и бягай да си млатиш с палката някой, дето не те кефи. Писна ми от ченгета, цял живот.  Аре, чупката! Хващай си палката и пищова и дим да те няма, освен ако не си от охраната на пристана.“

В крайна сметка целият улов бе разфасован и раздаден по тефтера, а в него бяха записани заявките за идната седмица.

„Върви да се поизмиеш в „Амбос Мундос“, Каптън. Вземи си душ, ще те чакам там. После можем да отскочим до „Флоридита“ и да обсъдим хавата. Това ченге ми скъса нервите.“

„Що не дойдеш да се изкъпеш и ти?“

„Не, аз ще си се оправя тука. Не съм се потил колкото теб днеска.“

Свих по пряката калдаръмена уличка към хотел „Амбос Мундос“, проверих на рецепцията дали имам поща и взех асансьора до последния етаж. Стаята ми беше в североизточния край,  пасатът нахлуваше през прозорците и държеше хладина. Погледнах навън над покривите на стария град към пристанището и видях как „Оризаба“ отплава бавно със светлините до една запалени. Чувствах се изморен от ваденето на толкова много риба и ми се щеше да полегна. Знаех обаче, че ако се отпусна сега, ще заспя, затова приседнах на ръба на леглото, загледах се в прилепите, излезли на лов, после се съблякох, взех си душ, облякох чисти дрехи и слязох долу. Мистър Джоузи ме чакаше на входа на хотела.

„Виждаш ми се уморен, Ърнест“, подхвърли той.

„Ни най малко“, послъгах аз.

„Капнах, вика той – само докато те гледах как вадиш рибите. Две не достигат до рекорда ни за всички времена. Седем и окото на осмата. Нито аз, нито Мистър Джоузи обичахме да си спомняме за окото на осмата риба, но винаги така споменавахме рекорда.

Вървяхме по тесния тротоар на улица „Обиспо“ и Мистър Джоузи хвърляше по едно око към осветените витрини на магазините. Никога не пазаруваше, преди да е станало време да се прибира у дома. Обаче обичаше да разглежда изложената стока. Подминахме последните два магазина и лотарийната будка, след което бутнахме летящата врата на старата „Флоридита“.

„Що не седнеш, Каптън?“

„Предпочитам прав на бара.“

„Една бира, поръча си Мистър Джоузи – немска. Ти какво ще пийнеш, Каптън?“

„Дайкири с лед, без захар.“

Константин забърка дайкирито и остави достатъчно в шейкъра за още два коктейла. Изчаквах Мистър Джоузи да отвори дума. Подхвана веднага, щом бирата му дойде:

„Карлос вика, че ще идват другия месец.“ Карлос беше кубинският ни приятел, голям душманин на марлина. „Разправя, че никога не е виждал такова течение и като дойдат, ще й разкажат играта. Вика, че няма начин да не минат оттука.“

„И на мен така каза.“

„Ако ти се ще да се пробваш още един месец, Каптън, мога да смъкна на осем долара на ден и да готвя, да не хабим пари за сандвичи. Ще се отбиваме да хапнем в заливчето по обед. Излязъл е едър паламуд, не е по-лош от дребния тон. Карлос вика, че може да ни кара стръв на сметка от пазара. За вечеря, ако искаш, ще ходим в „Перлата“ в Сан Франциско. Снощи преядох там за трийсет и пет цента.“

„Аз пък снощи пропуснах и спестих някой цент.“

„Не бива да не ядеш, Каптън. Сигурно затова си толкова изтощен сега.“

„Тъй де, ама сигурен ли си, че ти се ще да даяним още?“

„Лодката няма да се вади на сухо поне месец. Защо да я зарязваме, точно когато излиза едрата риба?“

„Нямаш ли си някаква друга работа?“

„Не. А ти?“

„Мислиш ли, че наистина ще дойдат?“

„Ами, Карлос обеща...“

„А к'во правим, ако закачим нещо голямо и не можем да го измъкнем с такъмите, дето ги имаме?“

„Няма начин да не се оправим. Храната прави борбата. Ти първо си хапни добре, пък после ще видим – намислил съм нещо.“

„Кажи?“

„Ако си лягаш рано и не го удряш на живот, можеш да ставаш призори и да пишеш – към осем ще си свършил с писането за деня. Дотогава ние с Карлос ще сме натаманили всичко, ти само ще се метнеш на лодката.“

„И таз хубава, без нощен живот...“

„Разгулният живот ти разказва играта на теб. Е, то без хич не може, ама нека да е само в събота вечер.“

„Ами, добре – по живот само в събота вечер. А няма ли да ми заръчаш и какво да пиша?“

„Това от теб си зависи, Каптън. Не ти се бъркам, ти си знаеш работата.“

„На теб за какво ти се чете?“

„Що не вземеш да барнеш някакви готини разказчета за Европата или за Щатите, или пък как си бъхтил през войната, нещо такова. Напиши за нашите си работи - например какви ги е виждала „Анитка“. Тури и мънинко нощен живот, та да се хареса на народа.“

„Дотук бях аз с нощния живот...“

„Тъй де, Каптън, ама имаш спомени. Не е лошо засега да оставиш купоните настрана.“

„Ха дано – отвърнах аз – Благодаря сърдечно, Мистър Джоузи. Ще се постарая да почвам работа рано сутрин.“

„На първо време тази вечер, преди още да сме подкарали по новия тертип, ти трябва една голяма, сочна пържола, за да се събудиш утре свеж за работа и с мерак за риболов. Карлос вика, че големите риби ще излязат всеки момент. Трябва да си във форма, Каптън.“

“Още едно дали ще ми навреди?“

„Ни най-малко, Каптън. То си е ром с малко сок от лайм и мараскино. Лошо няма.“

Точно в този момент в бара влетяха две познати - свежи хубавици, наточени за купон.

„О, рибарчетата...“, подхвърли едната на испански.

„Моряците се връщат от бурното море...“, поддe другата.

„Б.Н.Ж.“, отсече Мистър Джоузи.

„Без нощен живот“, кимнах аз.

„Потайни сме нещо днеска, а?“, подхвърли първата. Беше страхотно хубава девойка и в профил не се забелязваше белегът, с който десницата на някое старо гадже бе нарушила перфектната извивка на красивото й носле.

„Имаме да си говорим по работа с Капитана“, отряза ги Мистър Джоузи и те отпрашиха към другия край на бара.

„Видя ли, че не боли?“, попита Мистър Джоузи - „Аз ще се оправям по тънката част, а от теб се иска само да ставаш рано, да пишеш и да си готов за големите риби. Говоря за над хиляда фунта.“

„Дай да се трампим – аз ще поема тънката част, а ти си ставай рано сабахлен, пиши и чакай за големите риби по над хиляда фунта.“

„Де да можеше, Каптън“, отвърна напълно сериозно Мистър Джоузи. „Ама от нас двамата, тебе те бива по писането. А и си по-млад и по ставаш да бориш големи риби. От мене само лодката и газ до дупка.“

„Окей, ще гледам и аз да пиша на пълни обороти.“

„Ти си нашата гордост и ми се ще да уловим най-големия марлин, плувал някога в океана, да си го претеглим честно, да го нарежем и да го раздадем на нашите хора, бедняците - да не остане ни парченце за някакви си шибани полицаи с палки.“

„Точно така.“

В този момент едно от момичетата ни помаха с ръка от другия край на бара. Беше спокойна вечер и заведението беше празно. 

„Б.Н.Ж.“, каза Мистър Джоузи.

„Б.Н.Ж.“, добавих съзаклятнически.

„Константин“, викна Мистър Джоузи – На Ернесто му трябва келнер. Ще искаме две големи, леко недоизпечени пържоли.“

Константин се усмихна и повика с пръст сервитьора.

На път за трапезарията минахме покрай момичетата и едната протегна ръка и се здрависа с мен.

„Б.Н.Ж.“, прошепнах важно на испански.

„Боже мой“, възкликна другата - „Тези ще се захващат с политика точно тази година!“. Бяха впечатлени и леко уплашени.

Сутринта, още щом зазоряването над залива ме събуди, седнах да пиша разказ, който да се хареса на Мистър Джоузи. Включих „Анита“, крайбрежието, нашите си истории като опитвах да вникна в атмосферата на морето, в нещата които виждахме, вдишвахме, чувахме и усещахме всеки ден. Сутрин работех по разказа, а през деня излизахме за риба и имахме добра слука. Закоравях и вече засичах рибите прав, а не седнал на стол. Голямата риба обаче още я нямаше.

Веднъж видяхме марлин, който влачеше след себе си малка рибарска лодка, заорала нос във водата, а рибата при всеки скок разпенваше вълните с опашка досущ като моторница. Успя да скъса влакното. Друг път насред буря с проливен дъжд съзряхме четирима мъже, които се мъчеха да изтеглят огромен, моравосинкав марлин в гребната си лодка. По-късно го видях на Стария пазар, разфасован на огромни стекове върху мраморен тезгях, трябва да е бил към хиляда фунта.

И тогава в един слънчев ден, когато морската вода на входа на пристанището бе толкова тъмна и прозрачна, че се виждаха пасажите риба на десет сажена*** дълбочина , попаднахме на първата голяма риба недалеч от замъка Моро. По това време още нямаше стойки и държачи за пръти и аз мятах на малка кука, надявайки се на някоя лакерда в пролива, когато се закачи нещо огромно. Изригна над водата, а мечът му приличаше на косо срязан винкел. Главата зад него ми се видя огромна като кърмата на рибарска лодка. Изпревари ни за секунди и се засили с все влакното успоредно напред така бързо, че макарата запуши. На нея имаше към четиристотин метра влакно петнайска и половината вече бе изфирясало, докато аз стигна до носа на „Анита“.

Добрах се, придържайки се с една ръка за ръкохватките, които монтирахме отстрани по рубката преди време. Бяхме тренирали това изнасяне на скорост до предната палуба, където можеш да се законтриш с крака на гредата на вълнореза. Никога обаче не го бяхме отигравали с риба, която подминава лодката като влак малка гара, а ти едва удържаш с една ръка пръта, защото той те блъска като луд, затъкнат на колана на кръста ти, докато с другата ръка и босите си крака драпаш, да се задържиш върху палубата, а рибата влачи с все сили напред.

„Блокирай ми макарата, Джоузи, изревах аз – влакно не ми остана!“

„Законтрена е, Каптън. Само няма да се плашиш!“

Единия ми крак вече бе подпрян на носовата греда на „Анита“, а другият - на котвата на десния борд. Карлос ме държеше през кръста, а отпред рибата се мяташе като луда. Над водата изглеждаше огромна като бъчва за вино. Блестеше в сребристо на яркото слънце, а от двете й страни можех да зърна широките морави райета. След всеки скок пльосваше във водата като кон, паднал от висока скала и скачаше ли, скачаше. Макарата пареше - не можеш я пипна, а влакното изтъняваше около централната си жилка все повече и повече, макар че „Анита“ даянеше с пълен напред след рибата.

„Можеш ли да отпуснеш влакно?“, викнах на Джоузи.

„Забрави – отвърна той – колко още ти остава на макарата?“

„Почти нищо.“

„Голям е – провикна се Карлос – такъв голям марлин досега не съм виждал. Ще спре, само ако се гмурне надълбоко. Тогава ще го доближим и ще оберем влакното.“

Първата гонка с рибата започна точно пред замъка Моро и продължи до хотел „Насионал“ отсреща в залива. Толкова бе на око разстоянието, което изминахме. И точно когато на макарата бяха останали не повече от двайсетина метра, марлинът се спря и ние го приближихме, обирайки влакното. Помня, че пред нас минаваше лайнер на Грейс лайн с черен лоцмански катер пред него и аз се притеснявах да не сечем курса му, ако доближи още. Помня, че държах големия кораб под око, докато обирах влакното, придвижвайки се към кърмата – той постепенно набираше скорост. Разминахме се обаче отдалеч, а и лоцманският катер не ни издъни.

Вече се бях настанил на стола, рибата беше точно под нас и бяхме намотали обратно към една трета от влакното. Карлос охлади макарата с кофа морска вода, а после изля още една върху главата и раменете ми.

„Как е, Каптън?“, попита Мистър Джоузи.

„Окей съм.“

„Да не си се повредил нещо, там отпреде на носа?“

„Нищо ми няма.“

„Можеше ли изобщо да предположиш, че ще е такава огромна, а?“

„Хич даже.“

„Grande! Grande!“, повтаряше Карлос като развален грамофон. Трепереше като ловджийско куче. Добро ловджийско куче. „Никога не съм виждал такава огромна риба. Никога. Никога. Никога...“

Не го мярнахме в следващите час и двайсетина минути. Течението беше много силно и ни бе отнесло отсреща към Кохимар на около шест мили от мястото, където рибата първо се кротна. Бях изморен, но ръцете и краката още ме слушаха. Обирах доста плавно влакното, като внимавах да не тегля прекалено силно или рязко. Придърпвах марлина нагоре. Не беше лесно. Но ставаше, като държиш влакното изпънато почти до скъсване.

„Ще изплува“, рече Карлос.“Така правят големите риби понякога и можеш да ги закачиш с канджата, преди още да са се усетили.“

„Защо ли излиза отгоре сега?“, попитах аз.

„Ошашавен е, каза Карлос – и ти го водиш. Още не знае за какво става въпрос.“

„Надявам се и да не разбере“, отвърнах аз.

„Поне деветстотин фунта ще да е неизчистен“, подхвърли Карлос.

„Не приказвайте предварително, подхвърли Мистър Джоузи – да не вземете да го урочасате, нали Каптън?“

„Добре.“

Чак като го видяхме, разбрахме колко е огромен. Да кажеш, не бе страховит. Беше просто величествен. В момента, в който го зърнахме, бе притихнал и кротък, почти не мърдаше под водата. Големите му гръдни перки приличаха на огромни морави остриета на коса. Изведнъж забеляза лодката и хукна, а влакното взе да се размотава бясно от макарата, сякаш бе вързано за състезателен автомобил. Марлинът се втурна на северозапад на подскоци, като при всяко изскачане във въздуха от него сякаш се стичаше водопад.

Наложи се да се изнеса отново към кърмата, за да го следваме, докато отново се кротне. Този път стигнахме почти до противоположната на замъка Моро страна на залива. Тогава отново издрапах на носа на корабчето. 

„Нещо за пиене, Каптън?“, попита Мистър Джоузи.

„Не – отвърнах – но кажи на Карлос да сипе малко машинно масло на макарата, като гледа да не разлива и да пак да ме полее с вода от морето.

„Наистина нищо ли не искаш, Каптън?“

„Чифт нови ръце и гръб, ако може,“ пошегувах се аз – Гадината е все още свежа, сякаш сега почваме.“

Излезе на повърхността час и половина по-късно вече доста надалеч от Кохимар. Изскочи и се втурна отново, а аз се върнах на носа, докато го преследвахме.

След това приседнах на стола на кърмата, а Мистър Джоузи ме попита: „Как е сега рибата, Капитане?“.

„Без промяна. Ама прътът взе да сдава багажа.“

Рибарският ми прът бе силно огънат на дъга. Сега обаче при изтегляне нагоре не се изправяше обратно, както би трябвало.

„Рибата не се предава “, каза Мистър Джоузи. „Може да кара така колкото си ще, Каптън. Да те разхладим пак малко?“

„Още не, но се притеснявам за пръта. Тежкото му разкатава фамилията.“ “

След час рибата още си плуваше сякаш нищо й няма. Сега обаче описваше бавно големи кръгове около корабчето.

„Като че взе да се изтощава, забеляза Карлос – Вече ще го дава по-полека. От скоковете е издул мехурите с въздух и не може да се гмурка надълбоко“.

„Прътът хич го няма, казах аз – изобщо не ще да се изправя.“

Така си беше. Върхът на огънатия на обръч прът докосваше водата. Щом почнех да дърпам, за да изтегля рибата нагоре и да обера влакното, прътът не пружинираше. От рибарска пръчка се бе превърнал в нещо като продължение на влакното. С дърпане нагоре все още можеше да спечелиш няколко инча, но дотам.

Рибата описваше бавно кръгове и в най-отдалечената от лодката част отпусках влакно, а при приближаване обирах. Но със скапания прът вече не успявах да държа изкъсо марлина и губех контрол над него.

„Лоша работа, Капитане - викам на Мистър Джоузи. Двамата си викахме един на друг „капитан“. Ако рече да далдиса и да умре надълбоко, после няма вадене.“

„Карлос разправя, че ще изплава. Нагълтал се е с въздух, докато скача и не може да се гмурне, за да умре надълбоко. Сигурен е, че така в крайна сметка правят всички големи риби, след като са се мятали във въздуха на поразия. Аз му преброих тридесет и шест скока, може и да съм пропуснал някой.“

Това бе една от най-дългите речи на Мистър Джоузи, която бях чувал и останах впечатлен. Но точно тогава голямата риба започна да се гмурка надолу, надолу и още надолу. Стисках барабана на макарата с две ръце и влакното аха да се скъса всеки момент, но усещах как металът бавно се приплъзва  и превърта под пръстите ми.

„Как сме с времето?“, викнах към Мистър Джоузи.

„Три часа и петдесет минути зор досега.“

„Нали уж каза, че не можел да се гмурне и да умре долу?“, подхвърлих на Карлос.

„Виж, Хемингуей, ще изплава. Няма начин да не изплава отгоре.“

„Що не вземеш да го помолиш, а?“

„Дай му малко вода, Карлос, каза Мистър Джоузи. А ти, Капитане, спри да дърдориш.“

Леденостудената вода ми дойде добре, изплюх част от нея върху китките си. Карлос изля остатъка от чашата върху гърба ми. Потта щипеше по разранените ми от кожените ремъци плещи, но беше толкова горещо, че не усещах смъденето от стичащата се по раменете ми кръв. Беше жежко юлско пладне.

„Намокри му пак челото със солена вода“, нареди Мистър Джоузи – „С гъбата“.

И тогава рибата престана да опъва влакното. Закова на място за миг и усещането бе сякаш въдицата се е закачила за бетонен кей, след което пое бавно напред. Обрах влакното, въртейки макарата само от китка, защото прътът не пружинираше, клюмнал като клон на плачеща върба.

Рибата започна бавно да описва кръгове около корабчето, още щом изплува на сажен под повърхността – виждахме я като огромно потопено кану с морави ивици и две големи крила, стърчащи отстрани. Опъвах с все сили въдицата, за да скъся радиуса на кръговете. Натягах пръта дотолкова, че да не се скъса влакното, но той взе, че се прекърши. Не каза „прас“, просто поддаде. 

„Режи трийсет сажена от дебелата макарата, викнах на Карлос. Аз ще придърпам рибата и щом ни доближи и влакното провисне, тутакси ще го снадим с дебелото и ще трампим прътите“.

Вече не ставаше въпрос за улов със световен рекорд или какъвто и да е рекорд изобщо, защото прътът бе пречупен. Рибата обаче бе грохнала и би трябвало да я извадим лесно с новия голям прът. Проблемът бе, че той е прекалено твърд за влакно петнайска. Но това си беше мой проблем и трябваше да измъдря нещо.

Карлос размотаваше дебело бяло влакно номер трийсет и шест от голямата макара Hardy, като първо го прокарваше през водачите на новия прът, отмерваше го с разтега на ръцете си и го диплеше по палубата. Удържах рибата, доколкото мога, с безполезния си вече прът и видях, как Карлос преряза бялото влакно и издърпа доста от него напред през водачите. 

„Хайде, Капитане, извиках на Мистър Джоузи – хвани това влакно и когато рибата дойде насам и моето влакно провисне, го подай на Карлос да ги снади двете. Само давай лека-полека.“
Рибата приближи плавно, стеснявайки постепенно кръга около лодката, а Мистър Джоузи обра влакното педя по педя и го подаде на Карлос, който пък го снади с бялото въже.

„Готово, върза ги“, извика Мистър Джоузи. Около метър от тънката зелена връв петнайска висеше от едната му ръка, а с другата бе вече стискаше здраво между пръстите си дебелото влакно, когато рибата ни доближи максимално. Пуснах малкия прът и сграбчих големия, който Карлос ми набута в ръцете.

„Режи, щом си готов – казах на Карлос, а на Мистър Джоузи подхвърлих: Отпускай малко по малко от зеленото влакно, Капитане, а аз ще придърпвам лекичко с пръта, докато зацепи.“

Следих с поглед едновременно голямата риба и зеленото влакно, когато Карлос го преряза. И тогава чух нечовешки вик, какъвто нормален човек никога не би издал. В него сякаш изкристализира цялото отчаяние на света. Видях как зеленото влакно се изнизва между пръстите на Мистър Джоузи и потъва все по-надолу и надолу, далеч от погледите ни. Карлос бе срязал погрешното влакно след възела, който бе направил. Рибата изчезна от погледите ни.

„Каптън“, отрони Мистър Джоузи. Не изглеждаше хич добре. Погледна часовника си и промълви: „Четири часа, двайсет и две минути...“ 

Отидох при Карлос. Повръщаше на носа на лодката. Казах му да не се притеснява, че на всекиго може да се случи. Смуглото му лице се бе сбръчкало и той говореше тихо със странен глас, който едва долавях:

„Цял живот излизам за риба, такава не бях виждал досега и така да се издъня. Съсипах твоя живот и моя живот...“

„Майната му – викам аз – престани с тези глупости. Има да ловим къде-къде по-големи риби.“

Уви, това никога не се случи.

С Мистър Джоузи приседнахме на кърмата и оставихме „Анита“ на дрейф. Беше прекрасен ден в залива на Хавана, подухваше лек бриз и ние гледахме към хълмовете към брега и хълмовете зад него. Мистър Джоузи размазваше меркурохром по раменете ми, по прежулените ми от пръта ръце и по разранените ходилата на босите ми крака. След това забърка две уискита с лимонов сок.

„Карлос как е?“, попита той.

„Хич го няма. Грохнал е там-нейде отзад.“

„Казах му да не се коси.“

„Да, ама смята, че той е виновен.“

„Ще хвърляме ли пак за едро?“

„Нали затова сме дошли.“, отсече Мистър Джоузи.

„Добре ли действах днеска?“

„Иска ли питане, мамка му...“

„Остави това, кажи ми истината.“

„Шоуто за днес свърши. Да вземем да метнем за каквото дойде, а?“

„Зарежи.“

„Щом казваш... Помниш ли само как се засили към хотел „Насионал“...

„Забравя ли се...“

„Писателстването върви ли, Каптън? Не ти ли тегне толкова рано сутрин?“

„Правя каквото мога.“

„Не се давай, всичко ще си дойде на място.“

„Утре сутринта май ще пропусна.“

„Защо?“

„Боли ме кръстът.“

„Абе, главата да ти е наред. Нали не пишеш с кръста.“

„Ръцете ми май ще се подуят.“

„И няма да можеш да хванеш молива?! Ще видиш, че на сутринта ще ти дойде друг акъл.“

Чудно нещо, но точно така стана – на сутринта поработих хубаво и към осем вече бяхме на пристанището, отново бе прекрасен ден с лек ветрец и течението край замъка Моро си беше на мястото. В този ден, като стигнахме до бистрото течение, не мятахме за малка риба - повече нямаше смисъл. Закачих за стръв една едра сайра - някъде към четири фунта – на най-големия прът, който имахме. Беше тежък „Харди“ с оная макара с влакно тридесет и шест, от която Карлос вчера отряза трийсет сажена, когато малката петинчова макара свърши. Проблемът бе, че прътът бе бая твърд. Когато мяташ за едра риба, прекалено твърдият прът прецаква рибаря, а мекият – рибата.

На Карлос не му се говореше, мъката още го държеше. Моята мъка бе прекалено голяма, за да я мисля, а на Мистър Джоузи общо взето мъката не му беше първа грижа.

„Карлос цяла сутрин само си клати чутурата, каза той – така риба не се лови.“

„Ти добре ли си, Капитане“, го попитах аз.

„Бива, отвърна Мистър Джоузи – Снощи излязох из града, слушах онзи девически оркестър на  площада, обърнах няколко бири, отбих се и до кръчмата  на Донован. Там беше някакъв ад.“
„В смисъл?“

„Лоша работа, добре, че те нямаше.“

„Какво стана“, попитах, докато държах пръта навирен високо над борда и голямата скумрия сайра се пляскаше в дирята на корабчето. Карлос бе извъртял „Анита“ по ръба на течението покрай замъка Моро Кабаняс. Бялата цилиндрична блесна подскачаше и се мяташе по разпенения килватер, а Мистър Джоузи мяташе въдица от стола си в противоположния край на юта с още една едра скумрия, закачена за стръв. 

„При Донован един ми се правеше на капитан от тайната полиция. Разправяше, че физиономията ми му харесвала и щял да пребие който и да е в заведението, за да ми го докаже. Опитах се да го озаптя. Той обаче продължава да разправя, че ме уважава и че ще пребие някого, за да ми докаже. Беше от ония полицаи с бухалките. Биячите на Макадо****.

„Знам ги.“

„Има си хас, Каптън – Както и да е, радвам се, че не беше там.“

“И какви ги свърши тоя?“

“Не спря да си търси да пребие някого, за да съм видел, че ме уважава, аз пък се инатя и го увещавам да си гледа питието и да забрави. За малко мирясваше, но после пак започваше да налита на бой.“

„Симпатяга ще да е бил.“

“Каптън, тоя за нищо не ставаше. Опитах да го заглавичкам като му разправям за рибата, ама оня продължава: „Да ти сера на рибата, вика - Ти риба изобщо хващал ли си? А? Викам му: „Окей, майната й на рибата. Дай да си стиснем ръцете и да си ходим по къщите. „Нанай вкъщи – ми вика оня – ей сега ще утрепам някой да те изкефя, майната й на рибата. Тука рибата не играй, ръийш ли?“ Викам му лека нощ, Каптън, плащам на Донован, а тъпото ченге замете с ръка парите от бара на пода и ги настъпи. „Никъде няма да ходиш, вика - ти си ми приятел и няма да мърдаш оттук, ясно?!“

Пак му казвам лека нощ и викам на Донован: „Донован, извинявай, че парите ти са на пода.“ Изобщо не подозирах, а и не ми пукаше какви ще ги върши ченгето. Тръгнах да се прибирам. Не съм направил и крачка, когато ченгето извади пистолета си и започна да налага с дръжката горкия Галего, който си седеше кротко и си пиеше бирата, без да се обади през цяла нощ. Никой не нищо не направи на полицая. Аз също. Срам ме е, Каптън.“

“Скоро ще ти мине“, казах му аз.

„Знам, така е. Ама най-много му вързах, дето разправя, че физиономията ми му харесвала. Какво толкова му има на лицето ми, Каптън, че някакво ченге да разправя, че му харесвало?“

И на мен ми харесваше лицето на Мистър Джоузи. Допадаше ми повече от лицето на когото и да е друг от моите познати. Трябваше да мине доста време, преди да го оценя, защото не бе лице, изваяно за бързи и лесни победи. Чертите му се бяха оформили сред бурите в морето, зад баровете, по масите за комар и в редица опасни начинания, замисляни и предприемани с точен и хладен разум. Нищо по това лице не излъчваше красота освен очите, които бяха по-сини и по-загадъчни от водите на Средиземно море в най-ясния и слънчев ден. Очите изпъкваха чудесно на това иначе грозновато лице, което в момента напомняше на съсухрена животинска кожа.

“Бива си ти го лицето, Капитане“, му казах аз – онова тъпо копеле поне това е забелязало.“

“Кракът ми няма да стъпи повече в кръчма, докато не свършим с работата“, заяви Мистър Джоузи и добави: „Хубаво си е да поседнеш на площада и да послушаш девическия оркестър с онова момиче, дето пее хубаво. Ти как си, Каптън?“

“Хич не съм добре“, отвърнах аз.

“Да не ти е пострадал коремът? Все се притеснявах, докато те гледах на носа на корабчето.“

“Не, отвърнах аз – кръстът ми е зле.”

“На ръцете и на краката ти нищо им няма. Увих с бинт ремъците и вече няма да протриват кожата така лошо, каза Мистър Джоузи – Наистина всичко наред ли ти е, Каптън?“.

“Абсолютно“, отвърнах аз. „Голяма краста е веднъж като започнеш, а после пък ти става навик и не можеш да се спреш.“

“Лошо нещо е навикът“, каза Мистър Джоузи – А от всички навици нашата работа най мори хората. Ама веднъж като си се захванал, вече за нищо друго не ти пука.“

Погледнах към сушата и видях, че сме близо до една варница на плажа, пред която водата бе дълбока и Гълфстриймът почти докосваше брега. Над варницата се издигаше лек дим и можех да видя прахоляка, който вдигаше камион по черния път на брега. Няколко гларуса кълвяха парче стръв. И тогава чух как Карлос изкрещя:

„Марлин! Марлин!“

Всички го зърнахме едновременно. Тъмнееше под водата и докато го следях, мечът му изскочи над повърхността след голямата скумрия на куката. Беше грозен меч, заоблен, къс и дебел, а туловището зад него се мержелееше под водата.

„Остави стръвта - извика Карлос – захапва я!“

Мистър Джоузи навиваше макарата и придърпваше стръвта, за да усети опъването, което да му покаже, че марлинът наистина е погълнал скумрията.

*Замъкът Моро е историческа забележителност на входа на пристанището на Хавана.

**Сан Франциско е централна част от Хавана 

***Сажен е мярка за дължина прибл. Равна на 1.9 метра.

**** Правителството на генерал Херардо Мачадо Моралес пада няколко месеца след събитията в разказа чрез военен преврат  на Фулхенсио Батиста – същият, когото Кастро сваля с революцията десет години по-късно.

Коментари

Задължително поле