БМВ откри нередности при софтуер за отработените газове

Задруга разработва критерии за качеството на храните В Сдружението на производителите членуват над 40 фирми

Олимпийските игри в ПьонгЧанг са посетени от над 1.3 милиона души

Деница Сачева: МОН има ясна стратегия за развитие на иновативните образователни методи

Мариано Рахой: Испания трябва да промени модела за финансиране на автонономните области

Доналд Тръмп: Въоръжаването на учителите зависи от властите на отделните щати

САЩ искат санкции върху 33 кораба и 27 компании заради нарушаване на ембаргото върху КНДР

Арестуваха четирима мексикански полицаи за отвличането на трима италианци

Руснаците без национален флаг и на закриването на Олимпиадата, реши МОК

Археолози откриха древен некропол в Египет

В Южна Корея пристигна севернокорейска делегация на високо равнище

Мексиканският президент отлага визитата си в САЩ заради напрегнат телефонен разговор с Тръмп

Макрон и Меркел ще разговарят с Путин за прекратяването на огъня в Сирия

Над 120 снегорина обработват настилките в София

Секси лъвицата Оливия Уайлд ще се пробва в режисурата Дебютният филм на мацето се казва “Booksmart”

Разединеният отбор на нацията Спортните успехи са симптоматични за единството ни

Около голямата народна еуфория от последната победа на българският тенисист Григор Димитров и странният „скандал” разразил се около изказаното персонално мнение от журналиста Петър Волгин, в социалната мрежа „Фейсбук” – виртуалният тепих на родните политически и обществени дразги – някой написа „Григор в Лондон = България в САЩ `94”. Последното, добавено към първите две, ме наведе за пореден път на една констатация, колко спортните ни успехи са симптоматични за единството ни като нация.

Да погледнем сериозно назад – в началото на 1990-те, с възприемането на демокрацията „по български”, преследвахме някакви общи цели, бяхме относително сплотен народ, горди с възможностите си и перспективите, които стоят пред нас. Държахме се възпитано и с уважение едни към други. Поздравявахме се непознати по улиците. Абе като цяло, по това време които и непознати помежду им българи да събереш и им сложиш еднакви униформи/фланелки, имат ли достатъчно умения в конкретната област, за която ги търсиш, винаги ще направиш от тях „отбор”. Под което разбирам общоприетото значение, за „група от хора, работещи или спортуващи заедно, обединени около изпълнението на задача или постигането на цел”. И така дойде четвъртото място на националния отбор по футбол на световното първенство в САЩ през 1994 г., многохилядните шествия, голямата гордост и всичко, което си спомняте от онези години.

Със задълбочаването на „Прехода”, към края на века и началото на следващия, вече бяхме бая поизстрадали от кривото си разбиране за … практически всичко, което ни дава правото на свободен избор. От политиката, до грижата за собственото си здраве. И от натрупващата се с годините на юнашки провиквания и безразборна стрелба във въздуха материална и оттам духовна нищета, започна да никне онова масово хищническо недоверие в безкористните намерения на ближния. Което е възможно някои от читателите на този коментар вече да изпитват на този етап. Било то и подсъзнателно, то си е задължителна мярка за съвременния българин. Дори и наивно като мен да вярваш, че в България винаги „добрите” хора, ще са повече от „лошите”, постоянно трябва да имаш едно на ум.

Това, колкото и профански да звучи като теория, започна да се отразява сериозно на умението ни да се обединяваме „около изпълнението на задача или постигането на цел”, във всякакво отношение. Говорихме си много през първото десетилетие на ХХІ век за „националните ни каузи” като приемането на България в НАТО, след това и в ЕС. Докато не възприехме във второто десетилетие на същия век, че и двете събития в крайна сметка са се случили по волята Божия, за награда или нещо подобно, но категорично не и с каквито и да е обединени усилия (и/или жертви) от страна на целокупния български народ.

Който в голямата с част се състоял от …, нали?! В зависимост от това коя от по-популярните публични трактовки от последните години за „същината на българина”, предпочитате – по министър-председателя Бойко Борисов („прости”) или по президентския съветник Иво Христов („дебили”). Или по журналиста Петър Волгин. Който дори и да избягва обидните квалификации, е явно презрението което чистосърдечно изпитва към хората, които искрено се радват на победите на тенисиста Григор Димитров. И за себе си сигурно смята тази им радост за фалшива и преекспонирана. Чувал съм го и от други:

„Аре бе – преди няколко години така изведнъж всички започнаха да разбират от волейбол, сега са големите тенис-експерти.”

Така е дами и господа! Но това е следствие! Не ще да е тайна за някого в републиката, че „родният” футбол е в отчайващо състояние и потъва все по-дълбоко. А от любовта си към този спорт, българинът няма да се откаже скоро. Заради което и неуспехите на националния отбор по европейските и световните терени последните близо две десетилетия му горчат много. Без да се хващаме за всички причини, футболът ни (и всичко друго) да е на този хал, но изразът „четвъртите в света” вече предизвиква само иронично-носталгична усмивка у всеки. А народът е скромен – за едното световно признание живее!

Има обаче една причина, която пренебрегваме за неуспехите ни във футбола на национално ниво напоследък и тя е че просто сме загубили способността си да се разбираме и уважаваме, за да можем да играем в по-голям „отбор”. И спорт, в който 11 българи трябва да се обединят „около изпълнението на задача или постигането на цел”, ни става все по-сложен за организация. На национално ниво. „Лудогорец” затова „успяват в Европа” последните години, защото по време на международен мач пускат средно по един и ? българи на терена. Не защото липсва роден талант, а за да вървят нещата. Разбирате иронията ми, не се съмнявам.

Но така стигнахме до волейбола, където националният ни потенциал, и условието че съвременните българи на терена не трябва да са повече от шестима души, играе много в наша полза. Е спортът не е толкова популярен в световен мащаб колкото футбола, но където сме силни се радваме. Не е ли така?!

Друг е момент дали следващото поколение национални волейболисти, които не познавам, ще продължи в тази посока. Или ще си останем само с индивидуалните спортове, където все още се опитваме да стоим като „традиционна сила” – борба, щанги, лека атлетика, гимнастика … големият тенис. Защото в крайна сметка всичко опира до онзи пусти български егоцентризъм. Който в дългосрочен план не прави „отбори”.

 

„Ами няма хора“

Разхождала се Червената шапчица из гората и беряла цветя. Изведнъж по пътеката срещу нея се появили в далечина трима души. Когато приближили, Червената шапчица ги попитала: “Кои сте вие?” А те отговорили: “Ние сме Седемте джуджета.” “Защо сте само трима”, учудила се Червената шапчица. “Ами няма хора”, отговорили Седемте джуджета. Вицът важи само на територията на България и работи също така успешно, ако замените “Седемте джуджета” с “Четиридесетте разбойника”.

АКО ВИДИТЕ НЕЩО ЛЮБОПИТНО, НЯКОЕ НАРУШЕНИЕ ИЛИ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, СНИМАЙТЕ И ПРАЩАЙТЕ ВАШИТЕ СИГНАЛИ НА МЕЙЛА НА „ТРУД“ – trud@trud.bg и trudonline@gmail.com

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.