Размисли за контрареволюцията

Снимка: ЕПА/БГНЕС
След разколебаването от коронакризата и метежите на прогресисткия расизъм, позициите на Тръмп отново се стабилизират.

Успехът на Доналд Тръмп сложи на световната карта ясна алтернатива на неолибералния глобализъм

Американският президент не става сутрин с джендъра и расата на уста и преустанови държавния тормоз над християните и всички, които отхвърлят политиката на идентичностите

Когато една господстваща идеология бъде снета от пиедестала на своята претенция за уникалност и безалтернативност, то това е най-важното и дългосрочно достижение на всяка революция

В ход е пълзяща контрареволюция. Поотслабените, но все още достатъчно могъщи сили на старото статукво, се надигат за „бой последен“. Идеологическата рамка на това статукво, което господстваше близо четири десетилетия от Рейгън до Тръмп, е неолибералният глобализъм - този коктейл от неолиберална глобализация, неоконсервативен хегемонизъм и прогресистка политика на идентичностите, забъркан в шейкърите на глобалния елит.

Тази суховата теоретична терминология обозначава света, в който живяхме доскоро. Глобален пазар без политически и административни бариери, в който ключовите решения се вземат не от суверенните народи и техните национални държави, а от наднационални институции, откъснати от демократичния контрол на гражданите. „Световен жандарм“ в лицето на САЩ, за който всяка точка по света е легитимна зона на интереси. „Смяна на режими“ и интервенции с военни средства или с „меката сила“ на пропагандата, грантовете и намесата във вътрешните работи, превърнати в рутина. И „политика на идентичностите“, която да пренасочва обществената енергия към безбройните малки войни на всевъзможните джендърни и расови малцинства срещу всички останали.

През 2016 г. това статукво претърпя историческо поражение. Метафорично казано, както нацистките пълчища бяха стигнали на хвърлей от Москва, и оттам започна победното настъпление на съветската армия, така и възходът на Тръмп сложи мощна спирачка на неолибералния глобализъм и започна неговия труден демонтаж като господстваща политико-икономическа система и идеологически дискурс. Ако продължим със сравненията от добре познатите по нашите географски ширини епизоди на Втората световна война, сега изживяваме Сталинградската битка. Неолибиралният глобализъм се е вдигнал на решителен щурм за превземане на Белия дом.

Когато писах през 2016 г., че победата на Доналд Тръмп в САЩ е истинска революция, в смисъла на дълбок идеологически обрат в Белия дом, това беше посрещнато от мнозина със скептицизъм, а от блюстителите на соросоидния ред направо с истерични подигравки. Някои, като бившият шеф на соросовото „Отворено общество“ Стефан Попов, даже отвориха седмични рубрики да громят Тръмп, но скоропостижно подвиха опашки и ги закриха. Дежурните клишета, които се налагаше да опровергавам тогава бяха, че „не се знае какво ще прави Тръмп“, а също, че „ще бъде опитомен от либералното статукво“. И повечето „говорещи глави“ наистина не знаеха и вярваха в тези клишета. Защото знанието им за реалните процеси и идеологически разломи в американското общество се свежда до колонките на неолибералната и прогресистка пропаганда в „Ню Йорк Таймс“ и няколкото модни икони на ляво-либералната мисъл отвъд океана.

И понеже чукча е активист, а не читател, не си бяха направили труда поне да прочетат четирите книги на обществено-политическа тематика, издадени от Тръмп в течение на две десетилетия, в които се очертаваха ясно основните посоки на прокламираната от него политика, т. е. на онова, което тогава обозначих като „доктрината „Тръмп“. Истината е, че с Тръмп се върна на власт течението на класическите американски консерватори, които доминираха Републиканската партия до края на управлението на Ричард Никсън. Техните идеологически фундаменти са икономическият национализъм, многополюсен свят, в който Америка служи за пример, а не налага своите ценности по всички азимути, отказ от интервенционизъм, свобода и равенството в правата без оглед на идентичностите.

След падането на Никсън това течение е запратено в политическата периферия. Наречени са дори „палеоконсерватори“, за да внушават, че идеите им са вече отживелица. Някъде в края на 70-те години Републиканската партия на САЩ е „обсадена“, а при Рейгън направо „отвлечена“ - по думите на Пат Бюкенън - от неоконсерваторите. Техният генезис е в ляво-либералната Демократическа партия и „Нюйоркските интелектуалци “, които клонят към левицата и троцкизма. Затова ги наричат „сирачетата на Троцки“. По-късно към тях се присъединяват и представители на днешната партия-членка на Социалистическия интернационал - Социални демократи на САЩ (SDUSA). Поизбледнелият идеологически отпечатък на троцкизма личи и до днес - в неоконсервативната концепция идеята за „износ на демокрация“ е далечен отглас на „износа на революция“ на Троцки.

След категоричната победа на Никсън през 1972 г., в разгромената Демократическа партия влиятелният сенатор-демократ Хенри М. Джаксън създава Коалицията за демократично мнозинство - структура, която се превръща в инкубатор на бъдещия неоконсерватизъм. Един от техните идеолози - Ървинг Кристол - определя ранните неоконсерватори като „либерали, ограбени от реалността“. Ерата на Рейгън привлича част от участниците в Коалицията за демократично мнозинство в Републиканската партия. Те стават известни в американската политика като „рейгъновите демократи“. Онези, които остават в Демократическата партия, прегръщат неолибералните икономически принципи. Именно при Рейгън се формира идеологическата симбиоза между неоконсерваторите и неолибералите и тази симбиоза превзема и двете партии. След това икономическият провал на неолибералния модел през 2008 г. принуди Обама да издигне в ранг на държавна политика прогресистката „политика на идентичностите“, с която да подмени дневния ред на социално-класовия сблъсък и да го трансформира в безопасната за глобалния елит борба за джендъра и расата.

Именно това статукво беше налагано като безалтернативно във всички сфери на политиката, икономиката и културата. Сякаш не може да има друг модел на пазарна икономика, друг модел на глобализация или друг демократичен политически модел. Победата на Тръмп сложи край на това статукво.

След четири години управление на Тръмп, резултатите от идеологическия обрат в Белия дом за години са видими и с просто око. Променена е геополитическата архитектура на света. САЩ се отказа от безогледния интервенционизъм. Американският президент не става сутрин с джендъра и расата на уста и преустанови държавния тормоз над християните и всички, които отхвърлят политиката на идентичностите.

Четири години са твърде много, за да се разклати едно десетилетно вкоренено статукво, но и твърде малко, за да бъде то окончателно демонтирано. Затова американските избори през ноември са ключови за развитието на света през следващото десетилетие. Тръмп най-вероятно ще победи и контрареволюцията няма да успее да върне света назад към статуквото на неолибералния глобализъм. След разколебаването от коронакризата и метежите на прогресисткия расизъм, позициите на Тръмп отново се стабилизират. Предстои финален спринт. Но най-важното е, че дори и да се сбъдне минималната към днешна дата вероятност старото статукво да спечели, нищо вече няма да е същото.

Ако до изборите в САЩ през 2016 г. неолибералните глобалисти се опитваха всячески да маргинализират и стигматизират социално-консервативните и патриотични движения, определяйки ги като „национал-популисти“, „крайно десни“, „националисти“ и прочие клишета, успехът на Доналд Тръмп сложи на световната карта ясна алтернатива на неолибералния глобализъм. Даде политическа легитимация и могъщ импулс на идеите, ценностите и политиките, които неолибералните глобалисти четири десетилетия се опитваха (и до голяма степен бяха успели!), да натикат в глухата периферия на политиката и публичността. А когато една господстваща доскоро идеология бъде снета от пиедестала на своята претенция за уникалност и безалтернативност, то това е най-важното и дългосрочно достижение на всяка революция.

В този смисъл „Тръмп революцията“ вече успя. И всяка контрареволюция е точно толкова обречена, колкото опитите за възстановяване на монархията след Великата френска революция. Разликата е, че днес либерали и прогресисти са от грешната страна на историята.

Коментари

Задължително поле