Ръководство за успешен бой с турците

Иван Кишелски (1826 – 1880)

Книгата на Иван Кишелски излиза в Букурещ през 1876 г.

Авторът е сред организаторите на първата българска редовна войскова част

В родното библиознание има големи празноти. Запълването им е задачата на поредицата „Негубещи блясък“. Защото непознаването или непопуляризирането на множество книги вреди на националната памет. Ще се конкретизирам като посоча какви жанрово-тематични групи са предмет на поредицата: краеведски изследвания; изследвания на значими исторически обекти; мемоарни книги; актуални за историята и за дебатите по нея заглавия; важни тематични изследвания; информативни издания със сегашна познавателна стойност за специалисти и любители; недостатъчно известни художествени произведения на големи български писатели и т. н.  

Годината 1876 г. е изпълнена с толкова събития за българския народ, че за да разберем значението на книгата на Кишелски, трябва да се назове и месецът на издаването ѝ – февруари. Т. е., месец-два след като в Гюргево е взето решение за подготовката и избухването му. И два месеца преди то да започне. Появата на книгата в това време и патосът на нейното Предисловие и на последващото въведение “Към моите братья българе“ очевидно показват, че „Ръководство-то…“ надхвърля определението за него като първия български военно-приложен труд. Това неумело и исторически недостоверно определение отнема от нейното значение и от мащабността на възжеланието на българите за свобода. 

Но е добре предварително да се запознаем с автора, за да се срещнем с книгата подготвени за нейния замисъл и патос. Той е от категорията на академично известните българи, т. е. на познатите на кръга историци и горещи почитатели на историята, а и на част от съгражданите от родното място. За Иван Кишелски то е Котел, дето са родени Петър Берон, Георги Раковски и още видни възрожденци. Годината е 1826, а баща му е свещеникът поп Киро Кишелски. Биографията и приносите на Ив. Кишелски са такива, че бих го поставил по историческа значимост по-близо до споменатите отколкото до неназованите тук котелци. Критерият ми е най-важният за такава категоризация на личностите – ефективността на историческия принос. Ще разкажа за нея, след като изразя учудването си от лишаването му от извоюваното място в Пантеона ни. Не че нашето съвремие не прави опити да види величието му. В последните 10 години са излезли две монографии за Ив. Кишелски – „Иван Попкиров Кишельский – один из достойнейших болгарских патриотов“ (Римма Бицаева-Стоянова, Търново, 2009 г.) и „Генерал-майор Иван Кишелски – будител и войн“ (Кирилка Стойнова, 2016 г.).

Първата книга излиза само на руски, защото той е майчиният език на авторката, която изследва теми със значение и за България – повече, и за Русия. 

След като се преселва в Русия и там завършва гимназия, в 1851 г. Ив. Кишелски става студент по математика в Киев. Там е отличник, заради което се ползва с така наречената „професорска издръжка“. Но започва Кримската война и той се записва доброволец, като едва ли си е представял, че военната служба ще стане неговия живот. Подобно на множество българи (има данни за готовността на 70000, главно от Северна Добруджа) и той се включва с желанието тази война да стане освободителна за нас. Намеренията на руските власти са други, но от немалкото записани доброволци се сформират български части, а в тила служат над 1250 съотечественици. Заради героизма си Кишелски получава воински отличия и първия си офицерски чин. Остава в армията и умира в 1880 г. като генерал-майор, като първия български генерал в руската армия. Но службата си той изкарва не само като храбър войн и изряден кариерно растящ офицер.

Същинският, неоспоримият влог на Кишелски за нашата свобода и за укрепването ѝ е от последните години от живота му – 1876-1880 г.  Ръководството има нестихваща значимост – като важен етап от българската готовност за свобода и като и като мотивация на личностната готовност на водителите в борбата за независимост. До труда на Кишелски всичко написано – статии, стихотворения, книги, а и изговаряно, има голямата задача да събуди духовете и да обедини душите в името на тази борба. Ръководството не е само обръщение към всички, а конкретно насочване към обучението на тези българи, които ще заложат живота си за изпълнението на историческата цел. Ето на какво той учи братята си съотечественици: „… така от първий до последний всички членове от дружината съ длъжни да си дадът честна дума, че ще се бранят взаимно в минутата на опасността. Този способ на самобрананье е единствений и главен поручител за положителна победа над неприятелите.“ Дали ги е научил? Имам само един аргумент, за който Вазов пише: „И труповете мъртви хвръкнаха завчаска“.

Не се подвизавам зад големия авторитет на народния поет! Защото написаното в книгата Кишелски пренася след година на практика. Той е един от организаторите на първата българска редовна войскова част след столетия стихийни въстания и хайдутство – опълчението. Което сбъдва мечтите на от Кримската война: българите да се бият организирано за своя свобода. И то как – на 9, 10 и 11 август 1877 г. опълченците са с равен принос с руските войски спасиха войната. И това направиха, не само защото бяха безрезервно предани на България, но главно защото бяха мотивирани и обучени за съвместни действия. За което Кишелски има решителен принос. Не мисля като Вазов, че Шипка е единственото събитие, което отмива срама ни от робското търпение. Но тя е огромно историческо завоевание и само заради това не бива да оставяме Кишелски и неговата книга в тила на националното признание.

За последните три години от живота на Кишелски – той е и губернатор на Видин, Добрич и Варна в свободното отечество, също трябва да се говори с патос и с омерзение за мълчанието. Най-важното е – той далновидно хвърля сили България да изгради своя армия и да я превърне в непобедим свой защитник. Да ви припомням ли, че и това стана факт и подготви другото велико спасително за България историческо събитие – победата в Сръбско-българската война. Останалото е преосмисляне!

Коментари

Задължително поле