Тежка корупция мори България и през XIV век

Църквата “Св. Николай” в Куртя де Арджеш (средата на ХIV в.)

Влашки князе се оплакват от злоупотреби по северната българска граница

Родословни корени на Дракула водят към земите отвъд Дунав, част от българското болярство

Читателите на “Труд” знаят, че в продължение на няколко броя ще разкажа за истинската история на легендарния Дракула. Всъщност това е влашкият воевода Йоан Влад III Цепеш, живял в средата на XV в. Неговите родословни корени обаче водят към XIV в., когато управляващите земите на север от Дунав влашки господари първо са част от българското болярство, а след 20-те години на века - васали на българските царе. Родоначалник на владетелската династия е воеводата Иванко Басараба.

Власите остават верни съюзници на българската корона и при зетя на този господар, цар Иван Александър (1331-1371). Така по време на българо-унгарската война от 1367-1369 г. войските на внука на Басараба, воеводата Владислав I Влайко, идват на помощ и успяват да разгромят нашествениците. В резултат на това българите си възвръщат окупирания от маджарите Видин.

В началото на управлението на цар Иван Александър териториите до южните поли на Карпатите се намират в Българското царство. Свидетелство за това се открива в трактата “Напътствие за извършване на кръстоносен поход” от 1332 г. на френския монах Раймон Етиен. Там се изброяват народите, обитаващи Балканите, но сред тях липсват власите. Споменава се обаче “обширната Българска империя”, простираща се на повече от 20 дни път разстояние. Несъмнено това описание включва и териториите на север от Дунав, намиращи се във васална зависимост от българската корона.

За да определи северната граница на Българското царство в първата половина на ХIV в. историкът Пламен Павлов използва и някои западни средновековни карти. В картата на Анджелино де Далорто от 1325-1330 г. България е разположена по двата бряга на Дунав. Същото се открива и в тази на Джакопо Касталдо от 1584 г., където земите от Северин до р. Дъмбовица са представени като част от царството. Отражение на ситуацията от XIII-XIV в. очевидно се вижда и в картата на Йохан Хоман от 1697 г. На нея част по левия бряг на Дунав до р. Яломица са включени в пределите на Никополския санджак на Османската империя, т. е. в територията на отдавна несъществуващото българско Търновско царство.

И така, северната граница на България в XIV в. минава в дебрите на Южните Карпати и е била охранявана от здрави крепости, чиито руини се виждат и днес. Румънизацията от последните 150 г. не е успяла да изтрие техните български имена - Бран, Ръшнов, Стража, Слон (от “заслон”). Тези сравнително малки замъци пазели проходите при изворите на реките Дъмбовица и Арджеш с техните най-северни притоци. Това важно направление е било охранявано от специални гранични части. През по-голямата част от периода ХIII-XIV в. тези войскови единици са принадлежали на Българското царство и свързаните с него местни влашки и кумански първенци.

Българското присъствие в тези крепости през XIV в. се доказва от един изключително важен документ от епохата. Става дума за грамотата на влашкия владетел Йоан Радул. В грамотата той се обръща към “цар Александър” с молба да се намеси и преустанови злоупотреби по северната граница:

„... Царю Александре, на този, който e твой вамеш (митничар - Н. О.) в Рукер, да му заповядаш да взема вама (мито - Н. О.), както е според закона. А иначе да не смее да прави. И който и да бъде митничар на моста на Дъбовица, и той също така да взема. Понеже, който би се поблазнил да взема не по закон, ще получи голямо зло от господство ми. А останалото не е (във властта) на господството ми...

† Йоан Радул, по Божия милост господин.” 

Проходът Рукър-Бран и днес е една от най-важните комуникации в Южните Карпати. Той свърза Влахия с Трансилвания и страните от Централна и Западна Европа. Съвсем нормално е на него да се е намирала митницата и границата. Въпросът е кой е този цар Александър?

Влашките и молдовските воеводи никога не се издигат до титлата “цар”, която е славянски еквивалент на латинската “император” и гръцката “василевс”. Докато на 16 януари 1547 г. великият московски княз Иван Грозни не приема титлата “цар”, в Европа са съществували само две царства. Това е Българското царство, официално признато от Източната Римска империя или Византия през 927 г. Другото е Сърбия, която става царство с българска помощ в 1346 г., но този акт никога не е признат от Константинопол и другите държави. Статутът сърбите губят със смъртта на втория си и последен цар Стефан Урош V пред 1371 г., а държавата им се разпада на малки кралства и княжества.

Вероятно във влашкия документ става дума за цар Иван Александър. Известен проблем предизвиква фактът, че този български владетел умира на 17 февруари 1371 г., а самостоятелното управление на Йоан Радул е между 1377-1383 г. Всъщност той държи равноправно властта във Влашкото княжество съвместно с брат си Йоан Владислав I Влайко още в края на 60-те години на века. В науката е изказана и интересната възможност “цар Александър” от грамотата да е синът на Иван Александър, Иван Шишман. А аз ще припомня на читателите, че Александър се именува и престолонаследникът на Иван Шишман, който през 80-те години на столетието със сигурност е обявен за съцар на баща си. Без значение коя хипотеза ще изберем, титлата във въпросната влашка грамота определя царстващия български владетел в Търновград.

Впрочем самият Йоан Владислав I Влайко е бил тясно свързан с България и това ясно личи от данните на нумизматиката. Когато решава да пусне емисия от собствени сребърни монети, първоначално той не сече самостоятелно парични знаци, а използва популярните аспри на своя сюзерен, цар Иван Александър. Разликата е само в нанасянето на контрамарка - клеймо, удостоверяващо личността на воеводата.

Много интересно и слабо използвано в научната литература е едно сведение в италианската Карарска хроника на Андреа Гатари. Там се описва нахлуване във Влахия на унгарските войски от 1377 г. Целта на нападението е да бъде подчинен “Радан, българския принц схизматик” (“Radano principe di Bulgaria infedele”). Няма съмнение, че това е същия Радул, писал писмо до “цар Александър” относно положението в Карпатите.

Постепенно ангажираността на българските царе с Византия и започналото османско нашествие на Балканите отклоняват трайно вниманието на Търновград от ситуацията във Влахия. Към 70-те-80-те години на XIV в. все повече като северна граница на България се утвърждава Дунав. Младият български историк Тервел Попов правилно отбелязва, че българската държава продължава да владее по-голяма част от ивицата земя по протежението на левия дунавски бряг. Така държи всички важни речни бродове и контролира двата бряга на Дунав по долното му течение. Двойките крепости Русе - Гюргево и Голям Никопол - Малък Никопол (Холъвник) са разположени на главните дунавски бродове. По този начин Търновград си запазва възможността до известна степен да влияе върху развитието на Влашкото княжество.

Така при цар Иван Шишман (1371-1395) Влашкото княжество очевидно е самостоятелно и води собствена политика. България постепенно губи своите територии в тежкия сблъсък с османците, за да загуби накрая и своята независимост. В тези сражения верен съюзник на Иван Шишман чак до неговата мъченическа смърт на 3 юни 1395 г. е влашкият воевода Йоан Мирчо Стари, дядото на Йоан Влад III Цепеш Дракула.

Коментари

Задължително поле