Звездомир Викторов иска да сложи и бюст на Левски

Само веселба без труд е ялова работа, казва мъжът от Расово

Когато на 2 юни хиляди българи полагат цветя пред паметника на Христо Ботев във Враца и над Балкана гръмнат салюти, тържествена заря осветява и  северозападното село Расово. Селцето между Лом и Монтана е далеч от Калофер, Козлодуй и Околчица, но в един малък двор местният тракторист Звездомир Викторов е поставил паметник на Христо Ботев и на 2 юни семейството му, приятели и съседи прекланят чела пред саможертвата на гениалния поет и борец за свобода.

„Ботев е символ на България, на нашата сила и гордост. Всеки, който се чувства българин, е длъжен поне в този ден да му се поклони доземи!“, казва Звездомир. 55 годишният мъж вече две десетилетия оре и сее с трактора си чернозема в Северозапада. Но от детските си години почита българската история и не пропуска да отбележи и напомни на децата и близките си всяка важна за родината дата. Бюстът на Христо Ботев Звездомир открил преди години захвърлен в боклуците в двора на расовското училище и останал като ударен от гръм от неуважението към героя.

„Училището в Расово носи името на Христо Ботев , а през 1985 г. чествахме 125 годишнината му. Събрахме се много поколения, учили в Расово. За юбилея бяха решили да издигнат мраморен бюст на Войводата в двора на училището. Но паметникът още не беше готов и, за да не се провали празника, сложиха копие от стъклопласт. После истинският монумент пристигна и го монтираха, но някой решил, че старият вече е ненужен и го захвърлил, разказва с горчивина трактористът. Той веднага попитал директора на училището може ли да прибере изхвърления паметник и го откарал в дома си.

Бюстът бил доста очукан и изпоцапан с боя. Трактористът го почистил, поправил и боядисал. „Стана като нов!”, споделя Звездомир. Той изработил и малък постамент, сложил върху него бюста и, за да е като истински паметник, поръчал на каменоделец надпис „Той не умира” и го монтирал на монумента.  Паметникът на Ботев сега гледа гордо в потъналия в зеленина двор на улица „Панайот Хитов” в Расово. Мястото е оригинално и многофункционално - нещо като малък парк, кът за отдих и етнографски музей едновременно. Над монумента на поета се вее българският трибагреник, до него червенее кладенче, а в центъра на двора има сенчеста беседка с маса и дървени пейки. Встрани пък се издига сламена колиба, в каквато навремето са живеели хората в северозападните села.

„Преди години купих този двор, за да гледам пуйки, но после реших, че е по-важно да имам кътче, в което да си отдъхваме и да се радваме на природата и българските традиции с децата. Стана много хубаво, идват даже приятели и хора от цялото село“, споделя Звездомир. Едрият мъж  с едва прошарена коса е потомствен земеделец. В детството му – по времето на социализма, с баща му и майка му гледали бикове и свине, за да припечелят някой лев повече от заплатите в кооперативното стопанство. После Звездомир завършил техникум по механизация на селското стопанство, работил няколко години в Лом, но след промените, когато предприятията рухнали, се върнал на село и станал тракторист при местен фермер.

„Работата е много, почиваме само когато има дъжд, но хората плащат добре и ни уважават. С трактора си изучих двете деца, сега помагам и на внуците“, разказва мъжът. Дъщерята на Звездомир Виктория е завършила икономика, живее с мъжа и двете си деца в Италия. Синът му Йоан пък е инженер, възпитаник на Техническия университет в София и работи в столична фирма. Преди дни около 24 май го дарил с внучка, гордее се Звездо. И се надява децата и внуците му да идват по-често на село, за да им се радват, да си отдъхват в малкия зелен рай и да се учат на българщина и уважение към родното.

„Яд ме е, че през последните години българското все повече се губи. Забравяме миналото си, не почитаме традициите. Младите бягат по света да търсят хляб и по-добър живот и малцина се връщат“, реди трактористът. Затова той поддържа своя малък парк с музей като резерват на българския живот и история. Помагат му майка му – стрина Данка и съпругата Спаска. В сламената колиба Звездомир е събрал всичко, каквото местните хора са ползвали в бита си през миналите векове – дървен одър, ракла за дрехи, ямурлуци и трикраки столчета, чекръци и стомни за вода…

„Понякога в летните жеги спя тук, защото сламата и дървото са по-добри от климатиците и вентилаторите - пазят хлад, миришат на гора и поле и човек спи като младенец“, разказва стопанинът. Често в колибата му отсядат и негови приятели и гости. А за по-младите той е оформил в ъгъла на двора романтично кътче – под нависналите като зелен водопад клони на няколко дървета е поставил пейка за влюбени. Край нея в дървена къщичка пеят двойка гълъби.

„Синът и приятелите му водеха там гаджета. Сега обаче пустее, няма много млади в селото“, клати глава трактористът. Близо до сламената къщурка и беседката Звездомир е иззидал и барбекю, което, когато се събере фамилията или дойдат гости, пали и приготвя ароматна скара.

Трапезата винаги е била важна за българина. След усилен труд трябва и здраво хапване и пийване. Хъшовете и хайдутите, въпреки нелекия си живот, също са знаели добре да се веселят, казва 120 килограмовият мъж. Само веселба без труд обаче е ялова работа, смята той. И недоумява как близо 30 години в селото му и в цяла България има толкова хора, които нищо не работят и чакат помощи от държавата.

„България е зле, но има земя, и дворове колкото искаш. Как така ще кръстиш ръце и ще чакаш да ти дадат 40-50 лева помощи. И как ти стигат тия пари да живееш, ние с жената цял живот блъскаме и парите все не стигат, а така наречените социално слаби не излизат от кафенетата“, ядосва се Звездомир. Той още не може да приеме, че всичко, градено с години по градове и села, беше разбито и разграбено, а нови предприятия почти не се градят.

„Не върви на добре България - само с крадене държава не са прави! Ние обикновените хора и три живота да се трудим, не можем да вземем и шепа от онова, което ония горе грабят. И уж промени, уж избори, а все едни и същи избираме и държавата не се оправя. Ако Ботев и момчетата му можеха да видят какво става в Отечеството, сигурно щяха от мъка да умрат“, клати глава трактористът. Но не се отказва да пази родните традиции и паметта за героите, за да могат и малкото млади, останали у нас, да не забравят миналото и да имат поводите да се гордеят, че са българи…

„Искам до Ботев да сложа и Левски - те са двамата най-велики българи. Ама не мога да намеря бюст на Апостола. Ако в някое старо училище има оставен или захвърлен паметник на Левски – да се обадят, аз ще го взема и ще го пазя“, призовава трактористът от Расово.