Трудните времена и слабите лидери

Избирателите тук ще продължат да пращат партии и политици на поправителен

Никога не е добра идея едно капсулирано и затворено общество да държи палките за барабана и да създава ритъма, под който да марширува светът

Приписват на Чингис хан едни полу-пророчески думи за хода на историята. Според тях добрите времена раждат слаби хора, слабите хора създават трудни времена, трудните времена раждат силни хора, които от своя страна създават добри времена. И така цикълът на историята върви по своя неумолим ход. Ако използваме тази аналогия за отправна точка, можем да стигнем до извода, че днешните времена са създадени от слаби хора. Безспорно съвремието ни е трудно. Пандемията помогна да се разбърка тази каца със зловонна течност, в която всички бълбукаме, но дори и без Ковид, ситуацията нямаше да е особено лицеприятна.

В момента на границата с една ядрена супер сила, каквато без съмнение е Руската федерация, се дрънка с оръжие. Ама все по-интензивно се дрънка. Корейският полуостров отново клокочи. Европейският съюз е в насипно състояние и изглежда безпомощен като „непиещ“ Юнкер, който се опитва да ходи по въже.

Великобритания играе собствената си игра, Франция приглася на Германия, която пък се опитва едновременно да е враждебна към Москва, докато се моли за нейния газ. САЩ се раздират от вътрешни центробежни движения. Границата с Мексико е по-пропусклива от гевгир. Медиите и социалните мрежи отвъд океана действат като пропаганден рупор, който е забравил ролята си на наблюдател с мегафон и се държи като политически функционер с партиен билет. Зелените и крайнолевите по света оказват чутовен натиск за връщане на света в Каменната ера и са на път да разрушат цивилизацията в името на нейното опазване.

Както винаги са правили всички тоталитарни идеологии от зората на времето. Китай става все по-силен, все по-безконтролен, а от тук и все по-опасен. Поднебесната разраства своята индустриална мощ, превръщайки се във все по-незаобиколим политически фактор на световната сцена. С всичките произлизащи от това опасности. Никога не е добра идея едно капсулирано и затворено общество да държи палките за барабана и да създава ритъма, под който да марширува светът.

Икономически нещата също не стоят добре. Под натиска на (псевдо)зелените политики реалната икономика и тежката индустрия продължават да бъдат изтласквани в периферията на обществото. Все по-трудно предвидима става цялата световна икономика за стоманопреработвателите, за рудите, ако щете дори и за петролните кладенци. Тежкото машиностроене се подменя с леко, а лекото с несъществуващо. Цените на готовите стомани, например, растат главоломно, което неминуемо води до инфлационен натиск върху цялата потребителска кошница. Същото в по-голяма степен важи и по отношение на петрола. В момента виждаме едно нездраво и твърде бързо възстановяване на икономиката от пандемията, но то се случва не по силата на естествените процеси по търсене и предлагане, а в следствие на гигантските държавни намеси по целия свят. Цените на имотите на много места по света вече са отвъд критичните нива от 2008-2009-а година.

Фиксацията върху електроавтомобили и други оръжия за поразяване на обществения здрав разум води до реорганизация на цялата световна икономика. Всичко това под напора на безконтролна медийна и политическа пропаганда.

България е част от световния тренд на трудните времена. Седмици след изборите ситуацията продължава да изглежда много по-мътна, отколкото преди тях. Обществото се люлее на вълните на реваншизъм, неприемане на чуждото мнение и трибализъм. Всеки фактор и факторче на терена се държат като самостоятелен остров, който даже вече не носи илюзията на архипелаг. Няма политическа партия, която да може да аргументира две точки, по които да търсим изковаване на национален консенсус и съгласие. Всеки в парламента вряска, кряска и тряска, докато животът на всички ни продължава да бъде все такъв - не особено добър. Идеологията е заменена с „марш!“, големите цели са подменени с „ти си еди-какъв-си“, а водещата тема не е на къде да тръгне страната, а на кой площад да набием с пръчки партийния враг. Политиците ни или не съзнават, или подценяват нуждата от стабилизационен фактор, от политическа спойка по големите теми и поне елементарно уважение към инакомислието.

Всички тези световни и национални процеси са еманация на трудните времена, създадени от слаби хора. След края на Студената война светът навлезе в едно привидно безгрижно безвремие. Националните държави бяха натикани в ъгъла, обществата се фрагментираха, а групите се превърнаха в микрогрупи с цел атомизиране и отслабване на съпротивата срещу пъплещия глобализъм. В името на светлото евроатлантическо бъдеще се разруши хубавото настояще. Появиха се лидери, които са слаби и несъстоятелни.

Вижте един Байдън - безпомощен, некоординиран, нелогичен. Вижте един Юнкер. Лидери, които нормален човек не би взел да управляват будка за вестници, командват световната политическа арена. Тежките времена, в които живеем, са пряка функция на слабостта на такива „лидери“. На практика единствените силни фигури на световната политическа сцена са Тръмп, Путин и върхушката в Пекин. И доколкото при Путин и в Китай ситуацията има определени специфики, в случая на Тръмп станахме свидетели на един действително силен лидер, избран по демократичен път след осъзнато решение на мнозинството от американския народ. При неговото управление бяха започнали да се решават трудностите на съвремието.

Глобализмът беше изоставен за сметка на прагматичния национализъм, джендър идеологията беше натикана в ъгъла, наднационалните капитали бяха ограничени от силата на автономните и работещи институции. След (режисираното) сваляне на Тръмп отново попаднахме в стария капан, който беше вкопчил зъбците си в човечеството. Армии се разхождат наляво-надясно, оръжия дрънчат тук и там, истерии се провокират и поддържат. Това ще се търси как да бъде пресечено след няколко години, когато пак дойдат на дневен ред американските избори. Защото трудното време ражда силни хора и е въпрос на време силните хора да дойдат отново зад кормилото.

Въпросът е има ли България силни хора? Има ли тук критична маса от лидери на мнение, от стратези, които да покажат сила, която е така необходима в днешния труден ден? В момента в парламента такива не се виждат. Затова и този парламент, по всеобщото усещане на всички ни, не може да просъществува дълго. Просто в него няма кой да носи отговорността да прояви гръбнак точно сега, когато е необходим.

Затова избирателите ще продължат да пращат партии и политици на поправителен, докато урокът не бъде научен. Урокът по смирение пред суверена, урокът по създаването на надежда за по-добро утре, урокът по сила във време на трудност. И ако днешните субекти в парламента не научат този урок, то е въпрос на време да се появи субектът, който може да е на висотата на времето.

В България има хора, които могат да носят тази отговорност и няма как този политически вакуум да остане незапълнен. Дотогава обаче ще трябва да изтърпим поредната порция политическа несъстоятелност.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи