Унижението на Димитър Димов

Димитър Димов.

Издателство “Народна култура” му назначава надзорник в лицето на Яко Молхов

Два пъти преправя “Тютюн” по указания на Партията

Литературно унижение преживя Димитър Димов. По указания на Партията два пъти преправи романа “Тютюн”. Достойният автор предпочита книгата му да е забранена, а не осквернена. И то с неговото собствено перо!
Части от “Тютюн” излизат в периодичния печат между 1946 и 1949 г. Димитър Димов предлага целия текст на издателство “Български писател”. Там отказват да го публикуват и той пробва с “Народна култура”.

Директорът Пелин Велков е личен приятел на Димов. Главният редактор Димитър Добрев също е благосклонен. Завеждащият художествената литература Димитър Ангелов нещо се опъва, но накрая тримата си стискат ръцете. Поръчват рецензия на Пантелей Зарев.

Професорът води партийната редица критици, които искат префасониране на “Тютюн”. С едната ръка потупва по рамото Димитър Димов за неговия талант, а с другата му дърпа ухото: “Съществен недостатък на романа е преобладаването на герои от средите на буржоазията, заемащи централно място в повествованието и изобразени с повече сполука и грижа, отколкото представителите на работничеството и на комунистическата партия.”

“Това свидетелства за непреодолени влияния на западноевропейската литература върху писателя”, вади корена на злото Зарев. Като добавя още куп идеологически прегрешения, той наставлява: “Димов би могъл да изправи всички тия недостатъци чрез преработка на романа.” И финално предупреждава: “Романът би могъл да излезе и така, но посочените грешки сигурно ще бъдат отбелязани от нашата критика като недостатъци на произведението, които недостатъци принизяват сериозно неговата идейно-художествена стойност.”

Според Димитър Добрев, Пантелей Зарев забавил рецензията. Пристигнала, чак след като книгата била в печатницата. Затова романът излиза “и така” - без авторски промени. Есента на 1951 г. монолитен том от 700 страници в 4000 тираж среща читателите. “Тютюн” беше шлагерът на деня”, свидетелства Кръстьо Куюмджиев.

По нова година Димитър Димов праща екземпляр на Вълко Червенков. Първият държавен мъж му отговаря:

Уважаеми другарю Димов,
Честита Ви новата година. Желая Ви здраве и много сили за по-нататъшна плодотворна работа, за нови Ваши успехи.
От все сърце Ви поздравявам за “Тютюн”. Благодаря Ви, че ми го изпратихте. Дочитам го вече - дочитам го с дълбоко удовлетворение, дочитам го с превелика радост за нашата художествена литература, за Вас и Вашата сполука, другарю Димов.
Братски Ви стискам ръката.
Ваш В. Червенков
1. 1. 52 г.

На 21 януари 1952 г. заседава Президиумът на Съюза на българските писатели. На дневен ред са предложенията за Димитровки награди. Решено е Общото събрание да обсъди заглавия на Георги Караславов, Веселин Андреев, Стоян Ц. Даскалов, Петър Славински и Емил Коралов. “Тютюн” също е в списъка, макар че кандидатурата му среща сериозни възражения. Никой не подозира за новогодишната честитка на Вълко Червенков!

На 27 януари в Общото събрание се консолидира ядрото на отрицателите. Зад платформата на Пантелей Зарев застават Емил Петров, Максим Наимович и Стоян Каролев. Тримата рязко се изказват срещу романа. Защитниците на книгата са колебливи, но все пак тя остава като номинация.

Дебатите продължават през февруари и на 1 март Президиумът подлага въпроса на гласуване. “Реши се романът “Тютюн” да не се предлага за награждаване”, отсича протоколът. На 6 март Пантелей Зарев излиза в “Литературен фронт” с триумфалната статия “За пълна победа над антиреалистичните явления”.
Рано е обаче заревци да тържествуват. Следващата седмица Никола Фурнаджиев му отговаря пак там с “Една вредна критика за романа “Тютюн”. Иде и паметният 16 март, когато се намесва флагманът “Работническо дело”. “За романа “Тютюн” и неговите злополучни критици”, гласи заглавието на текста, който решава всичко. Той е поръчан от Вълко Червенков на Христо Радевски и главния редактор Атанас Стойков. Окончателната редакция е на самия Червенков. Казано е:

“Такова произведение може да напише само автор като Димитър Димов, който стои на народни позиции, който мрази буржоазния свят. Той може да греши като вдъхновен създател на нашата социалистическа литература, а не като автор на порнографични романи, като гражданин с реакционни философски възгледи, както заревци се опитват да го представят, вместо да го обкръжат с внимание и да му помогнат да преодолее грешките и недостатъците.”

Започва посипване на главите с пепел. Всичката пепел от изпушените цигари в “Тютюн” отива за тази дейност. Тече съревнование кой по-искрено и дълбоко ще се разкае. Количеството също е от значение. “Аз си направих самокритика в нашата партийна организация, направих си самокритика и на една научна сесия. Сега също ще си направя самокритика. Някои неща вероятно ще повторя. Но това е неизбежно”, извинява се за тавтологията Пантелей Зарев.

На 30 юни 1952 г. Димитър Димов получава Димитровската награда. После се заема да преработи “Тютюн”. Да се справи с дефектите, посочени от Вълко Червенков в “Работническо дело”: “Във второто издание на романа, очевидно, тези недостатъци лесно могат и трябва да бъдат отстранени от автора”, насърчава го той.
Какво би се случило, ако Димов не беше се подчинил на партийната воля? Наградата нямаше да я отнемат. Едва ли щяха да го пратят и в модерните по онова време лагери. Вероятно само второ издание нямаше да има. Класикът щеше да запише името си сред мъчениците на тоталитаризма. Димитър Димов обаче избира унижението.

Той е син на офицер, вторият съпруг на майка му също носи пагони. В Партията е новобранец с членска книжка от 1946 г. Такива като него репресивната машина държеше в мъчителна зависимост. Ако не спазваш директивите, вади ти буржоазното минало. Онова, което е описано в “Тютюн”.
Димитър Димов е класически пример за идеологическо потисничество. “Народна култура” му назначава надзорник в лицето на Яко Молхов. Той е автор на наръчника “Литературни кръжоци”, има опит в работата с кадрите. Двамата трансформират старите герои и въвеждат нови. Вграждат епизоди на революционна романтика и исторически оптимизъм. Приобщават произведението към социалистическия реализъм. Обемът нараства с около 250 страници.

Така “Тютюн” се превръща в колективно дело. Като колективизацията на селското стопанство, част от която е тютюнопроизводството.

Съюзът на писателите също иска да се намеси. Настоява да обсъди текста преди отпечатването. Димитър Димов се обръща към Вълко Червенков с молба да го направят след като второто издание стане литературен факт. Покровителят разрешава.

“Тютюн 2” излиза пролетта на 1954 г. в 20 000 тираж. Следващата година се появява и “Тютюн 3”. Допълнително преработен в още 30 000 екземпляра. Читателският интерес обаче вече е около точката на замръзване. Всички знаят, че това не е истинският роман.

Коментари

Задължително поле