Устремът към дъното

Спасявай се поединично е основна мантра на съвременното българско общество

Виждаме усета за себеусъвършенстване все още спорадично да се проявява тук-там

Не е вярно че като народ и нация вървим без посока – всекиму е ясно вече накъде отиваме. Целеустремено като никой друг – към дъното. И най-сърдечно можем да се поздравим, че в много направления на това състезание със себе си сме зад финалната линия. Мога да препоръчам на всеки да излезе навън, или просто да отвори прозореца. След това да погледне нагоре, най-нагоре и синьото (или по-скоро сивото), което види над главата си, ще е всъщност дъното. Във всяко едно направление – от икономическото състояние на страната, през обществените ни взаимоотношения, до стимула ни изобщо да съжителстваме и да градим съвместно държава. Има си разбира се много просто обясними процеси, които ни доведоха до актуалното пълно социално разложение и национално самочувствие на нивото на температурата в ескимоско иглу. Но като оставим настрана научните обяснения, има доста по-профански, които пък най-добре пасват на сегашната ситуация.

Примерно, защо стигна до тук „преходът“?! Ето една теория за разчепкване от психолози, социолози, антрополози и учени от други „логии“. В зората на така наречения преход към демократично общество (първите години преди и след 1989 г.), по единствената телевизия тогава всички следяхме „Октопод“ – онзи пленяващ сетивата сериал за италианската мафия. Гледаше се организирано, семейно, по съседски, всякак. Защото после се коментираше на всяко ниво – на опашката, в работата, в училище. Дамската половина на нацията може би следеше „Октопод“ повече заради актьора в главната роля на храбрия полицейски инспектор, но всеки със своите мотиви. Така или иначе това даваха по телевизора – това се гледаше. А влиянието на светещата кутия, както знаем е безгранично. Особено над гладните за поглед „зад завесата“ мозъци. Е, вярно в началото имаше и пропаганден елемент в излъчването на „Октопод“ по националната телевизия - иначе защо да го дават - за да се види разложението на капитализма, разбира се. Но за голяма част от нацията първите общи представи за „свободното демократично общество“ на Запад, си дойдоха от този сериал за всемогъщата италианска мафия и отчаяните усилия на шепа хора, да се борят с нея на фона една корумпирана от организираната престъпност държава. Ама в началото на излъчването, още по соц-а, „държавата“ беше БКП. И симпатиите изначално не вървяха в посоката, в която вероятно са ги виждали тогавашните гурута на партийната пропаганда. Хеле пък след 10 ноември 1989 г. и започналите тогава промени, докато още се излъчваше „Октопод“.

Все си казвам, че ако през тези първи преходни години още масово се гледаше „Шогун“, може би щяхме с други разбирания за свободния живот и ценности да влезем в него, но нейсе – по същата логика можеше да е и „Робинята Изаура“ и тогава съвсем не съм сигурен какво щеше да излезе. Но не можем да се залъгваме, че било то наивно, подсъзнателно или съвсем съзнателно, на обществено ниво си се бутахме точно към декорите и героите от „Октопод“. Прародителят на популярния последните години младежки израз „да си във филма“, ако ме разбирате. И воала! В наши дни не ти трябва да ходиш до Палермо, Неапол или Генуа, за да видиш как изглеждат неподдържани улици, издраскани с графити фасади или купчини с боклуци навсякъде. По-масовите типажи от народонаселението, с които се разминаваш, визуално до последния са готови за статисти във всяка продукция на тема организирана престъпност – кой с поглед, кой със стойка, кой с походка - обществената среда го налага. В България всеки си има своята мафия. А за „отчаяната борба на шепа хора“ и „корумпирана от организираната престъпност държава“, какво да кажем?! Само вижте „звездите“ в новините - Октопод.

Онова, което прави най-силно впечатление обаче у съвременното българско общество, е че покрай претръпването към целия гангстерлък, довел до масовата обществена апатия, напълно безвъзвратно сме загубили една конкретна ценност – устрема към себеусъвършенстване. Желанието постоянно да си най-добрия в това, което правиш, струваш, твориш, мислиш. В спорта, в науката, в образованието, или просто у всеки човек във всекидневния му живот, работа или взаимоотношения с околните и средата – безкористното преследване на личностното израстване, което движи напред и персоналния, и националния дух.

У нас виждаме усета за себеусъвършенстване все още спорадично да се проявява тук-там, обикновено благодарение на младите българи и дадена „шепа хора“ (виж по-горе), ангажирали се да предадат този стимул. И още успяват - я ще грейнат детски лица от екрана и страниците със златни медали от олимпиади по математика, физика или биология; я някоя последна останала школа в дадена спортна дисциплина ще успее да издигне таланти, които да развеят знамето на старата гордост. Уви отдавна говорим най-често за успехи и представяния в индивидуални дисциплини – било спортни или други. Защото отборно, както е видно, ставаме все по-неспособни да съберем на национално ниво над шестима българи с общ зад обща цел и стратегия в даден групов спорт. Камо ли с общ стимул. За да бъдем честни, при мнозинството от неангажираните със споменатите примери за успехи сънародници след радостта от новината за даденото постижение, реакцията е или „как пък още имат желание“, (те - треньорите, учителите, учениците, спортистите), или по-жлъчното „откъде имат пари да продължават“. В крайна сметка кой се напъва за България, освен за пари, нали?! Или да пее химна на стадиона. Спасявай се поединично, е основна мантра на съвременното българско общество.

И това е масовото отношение на всеки по улиците, който се бори с пореден ден на безцелно злободневие, на кредити, лизинги, градски стрес, безпаричие, беззаконие и най-общо безнадежност. Тази комбинация с десетилетия умъртвява желанието на всеки следващ пълнолетен българин да е малко по-мотивиран, по-усмихнат, по-възпитан, по-учтив, по-почтен или по-честен. Овен ако не „избяга“ в чужбина, където повечето от тези норми са задължителни. Тук обаче всеки се задоволява да живее за стриктния духовен минимум, във всяко едно отношение, без да полага и елементарно усилие за повече. А и кой ще го оцени в крайна сметка?! Работателите-чорбаджии ли, или останалите българи, които споделят неговата „философия“?! Думата, с която трябва да се описва общата нагласа на социума, отдавна не е „посредственост“, а чисто и просто „немарливост“ – към живота (собственият и на другите), към Вселената и към всичко останало. Духовна нищета и пълна обществена апатия, подплатени с публично поощрявана масова употреба на алкохол.

Националният ни девиз съвсем сериозно вече не трябва да е „Съединението прави силата“, а „Обединени в отчаянието“ - предвид че само това ни държи заедно, явно – с герб лъв, загърнат през раменете с трибагреника и футболно шалче на врата. Покрай европредседателството, така и така лъсна, че и за един коректен превод на собствения си национален девиз не можем да се напънем, та няма да има значение. И не, съмнявам се, че резултатът с превода щеше да е по-различен при който и да е друг на власт. В частност предвид селекцията в целия спектър на родната политика. Мрачни перспективи. Откъдето и „отчаянието“ българското общество само да си наложи необходимия електрошок, който да събуди стимула за себеусъвършенстване и да го задвижи. Честната и открита самокритика, подложена на автентични обществени дебати, които да обсъдят и формулират мерките, обхвата и последователността, с която да се приложат, биха били добри стъпки в правилната посока. За оттласкване от дъното.

Коментари

Задължително поле