Филмовите награди не са това, което бяха

Момент от светската суматоха на червения килим пред фестивалния дворец.

Какво точно се случи на фестивала в Кан

Журито на Спайк Лий озадачи всички

Градация от брутални и отвратителни сцени

Журито на Спайк Лий озадачи всички - и киномани, и критици, и професионалисти от киноиндустрията - с избора си на филм, който да отличи със „Златна палма“ на 74-ия фестивал в Кан.

Да оставим настрана напълно неадекватното поведение на президента на журито на самата церемония и неволното обявяване на „Златната палма“ в самото начало на церемонията.

Достатъчно се изписа вече за съдържанието на филма „Титан“ на Жюлия Дюкурно и скандалните сцени в него, цитираха се критически отзиви. Няма да коментирам отличения филм, защото просто не го догледах - издържах трийсетина минути от него, в които градацията от брутални и отвратителни сцени ми бе достатъчна, за да си изляза.

По-сериозният въпрос, който ме вълнува като филмов програматор, организиращ прожекции вече доста време, е: кому беше нужна тази награда? Със сигурност доста други колеги от фестивали по цял свят, за които винаги списъкът с отличените в Кан филм е бил като неоспорим канон за стойност и качество, се почесват по главите и се чудят как да избегнат показването на своята публика на този филм.

Коментирайки селекцията на същото това издание по БНТ преди месец прогнозирах в ефир, че журито на Спайк Лий ще награди радикален и новаторски филм. Познах, но това не ме радва. От малкото, което видях от „Титан“, мога да потвърдя, че филмът наистина е радикален и дързък в смелите си решения, като че ли неочаквани тъкмо от жена режисьор. Признавам обаче, че ми е непонятно защо, оставайки вярна на радикалните си естетически търсения, режисьорката Дюкурно очевидно нехае за сериозна част от зрителите, които ще бъдат отблъснати от нейния филм. Филмът u не само, че не е новаторски - Дейвид Кронънбърг (за когото тя сподели на пресконференцията, че е любимият u режисьор) е показвал доста по-скандални сцени от нея - но и не е добро кино.

Да, безспорно такъв тип филми са сериозна вълна в комерсиалното кино поне от 15 години насам, дори реномирани фестивали от ранга на Торонто ги селектират в специална програма, озаглавена „Среднощна лудост“. Със сигурност те имат немалко фенове, които ще изпитат удоволствие пред липсата на задръжки в режисьорската фантазия и смелостта авторската визия да бъде реализирана докрай и без компромиси. Но това ли е филмът, който трябваше да бъде награден тъкмо в тази преломна година, когато връщането на зрителите в кината е мисия за всеки филмов програматор, и точно фестивалът в Кан стана флагман на борбата с нежеланието на стрийминг платформите да показват филмите си и в киносалони?

Следя селекциите на трите най-големи европейски фестивала повече от десетилетие и станах свидетел и на смяната на поколенията при предаването на щафетата от един артистичен директор на друг. Винаги е имало филми, които са ме отнасяли в друго измерение и са ме вдъхновявали да полагам усилия да ги договарям за показване по кината у нас. Но и винаги е имало филми, предизвикващи откровено недоумение защо изобщо се предлагат на почитаемите журита за награда. С прискърбие трябва да призная, че тазгодишният избор на селекционера на Кан Тиери Фремо просто беше на критично компромисно ниво. На пръв поглед имаше немалко обещаващи филми, но след като изгледах всички, които ме вълнуваха и към творчеството на чиито автори имам пристрастия, не мога да скрия, че съвсем малко филми от конкурса на Кан ’21 заслужават внимание - повечето от тях напълно ще бъдат забравени още до края на годината, а със сигурност от тази селекция няма да излезе фаворит за „Оскар“ от ранга на „Паразит“ преди 2 години (с изключение единствено „Герой“ на Асгар Фархади, който си подели Голямата награда на журито с финландеца Юху Куосманен).

Може би отговорът на въпросите, които зададох дотук, се крие в нещо, съществено за кинобизнеса, което остава скрито за широката публика, особено за тази част от нея, която е убедена, че филмите растат в интернет. Имам предвид все по-нарастващото влияние на компаниите, които продават филмите - т. нар. sales companies. Големите американски студия не подценяват Кан, но просто Венеция им е по-близко във времето, за да реализират своите стратегии около сезона на наградите, стартиращ ежегодно през декември и траещ до церемонията на „Оскар“-ите. Но именно независимите американски и най-вече европейски компании стават все по-могъщ фактор в кинобизнеса. Те могат тотално да пренебрегнат интересите на своите лоялни купувачи, като сключат глобална сделка с някой от стрийминг гигантите. Така те са свършили своята работа - получават куп пари от платформите, продуцентите са доволни, но реално качествените филми се губят в многотията онлайн, а градената с внимание и любов от фестивалите и арт кината публика по цял свят на практика е лишена от шанса да види ценни документални или анимационни филми. Най-влиятелните от тези компании ежегодно „класират“ между 4 и 6 филма в конкурсите на най-престижните кинофестивали. И така, артистичните директори буквално се раздвояват между собствения си естетически избор и натиска на продуцентите и на продавачите, тоест - на филмовата индустрия.

За зла беда, този механизъм е на път да затрие истински стойностното и майсторско кино. Девалвацията на наградите, изградили си престиж с досегашните си избори през десетилетията, говори сама по себе си.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Кино