Как Куба е пред света в здравеопазването

От Латинска Америка, през Африка и Азия, вече до Италия

Здравната система на Куба е гордостта на комунистическия режим на Острова на свободата и доказателство в световен мащаб, че когато грижата за човека е наистина приоритет за едно управление, десетилетия на ембарго и международни санкции, не могат да спрат прогреса. И не става въпрос за идеологии, а за чист държавнически прагматизъм.

Кубинската революция от 1959 г. донася със себе си не само социалистическата република, но и идеята за национална система за здравеопазване. Успоредно на нея се ражда и концепцията за “медицинския интернационализъм”, който е част от управленческата доктрина на Фидел Кастро, за да укрепва влиянието на Куба в чужбина. Системата предвижда изпращането на кубински лекари зад граница, за да трупат опит и упражняват уменията си, и приемането на чуждестранни студенти и пациенти, за споделянето на този опит. И така от десетилетия. По последни данни от 2020 г. “кубинските доктори” са активни в момента в над 60 държави по света, а от началото на програмата през 1960-те, над 600 000 дипломирани медици от Острова на свободата са практикували зад граница в общо над 160 страни и територии на планетата.

За да се стигне до тези главозамайващи резултати за страна с икономическите възможности на Куба, особено под шест десетилетия американско ембарго, са положени сериозни усилия, разбира се. Няколко години след като идва на власт и укрепва позиците си в Хавана, правителството на Фидел Кастро лансира програмата “Ел Сервисио Медико Рурал” или Селска медицинска служба, която наема 750 дипломирани лекари и студенти и ги изпраща до най-отдалечените планински и крайбрежни общини на Острова на свободата. Тази политика става изключително популярна и допринася за утвърждаване на образа на Кастро пред нацията и в Латинска Америка, където “кубинските доктори”, са първообраза на “подадената ръка”.

Следващият етап, който напълно трансформира кубинската здравна система, настъпва през 1970-те, с Декларацията от Алма-Ата от 1978 г., която установява международните параметри за първична здравна помощ. Това дава основа в Куба да започне програма за изграждане на многопрофилни семейни поликлиники към всички общини на Острова на свободата и за 12 години, до края на Студената война през 1990 г., тя достига вече 95% от населението. Актуално близо 12-те милиона кубинци имат достъп до общо 452 клиники.

Кубинската здравна политика работи в три посоки: национално покритие, превенция и достъп до лечение. В първото направление лекарите работят практически “на махленско ниво” - по данни за 2019 г. в Куба се падат по 7,5 доктора по медицина на всеки 1000 души (най-висока пропорция в света) и лекарите обикновено живеят в същия район, в който работят. Което не винаги е задължително улеснение за пациентите за достъп до поликлиниките - най-малкото и там има “специални” здравни заведения, отделени само за тузари, туристи и номенклатура - но пък създава много близки лични отношения между медиците и хората в поверения им район. Що се отнася до превенцията - Куба е на челните позици в света когато става въпрос за ваксиниране и средна продължителност на живота. За справка: по последните данни на Световната здравна организация за 2019 г. средната възраст на починалите в САЩ е 78 години, докато на Острова на свободата 79. В допълнение към това Куба е единствената страна самостоятелно открила ваксина срещу Менингит Б още през 1985 г. и първата успяла да блокира предаването на вируса на ХИВ и сифилис от майка към новородено през 2015 г.

Не нещо, което очакваш от социалистическо правителство или държавно контролирано здравеопазване - да произвежда иновации и да тласка медицината напред. Но това е Куба в крайна сметка. Страната също така капитализира не малко от тази си политика. “Армията от белия престилки” създадена от Кастро обикаля планетата и Хавана окуражава много от младите си хора да се насочат към медицината с различни стимули като задгранично обучение и финансиране на изследвания. Има и разни допълнителни “екстри” - дипломирани лекари на мисии зад граница, в зависимост от местоположението им, могат да си докарват до 1000 долара на месец, често пъти покривани от правителството. Докато колегите им в Куба получават средно по 50. И патриотизмът не винаги взема превес: с въвеждането на специален визов режим за кубински медицински специалисти за САЩ през 2013 г., за по-малко от 12 месеца над 3000 топ-специалисти напуснаха Острова на свободата, преди в крайна сметка повечето им колеги да получат някои нови поощрения, да се спре “кранчето”.

Въпреки това, десетилетията на последователна политика създават огромен брой висококвалифицирана работна сила, която непрекъснато се опитва да подобри медицинските услуги и покритието. Преди две години Хавана обяви, че залага като нов приоритет развитието на биотехнологиите и започва да отделя значително средства в тази посока, и нова армия бъдещи иноватори се впусна към университети и програмите за преквалификация.

С всичко казано дотук, кубинската здравна система несъмнено е модел за подражание, в начина по който подхожда към грижата за човека и залагането на иновациите в медицината като приоритет. Концепцията за развитие чрез постоянно себеусъвършенстване там където е най-напечено, е естествената причина Хавана да обяви преди дни, че изпраща медицински екипи в Италия, където се разви най-сериозното огнище на коронавирус в Европа последните седмици. Държавнически прагматизъм. Пък и вирусът вече достигна Куба.