Сестрата на Иван Александър била най-властната царица на Балканите

Елена Срацимир (на сръбски Елена Българска) е дъщеря на видния крънски деспот Срацимир и Кераца Петрица от рода Шишман - майка й е пряка потомка на цар Иван Асен II и съпругата му Ирина Комнина. Елена има още трима братя и една сестра – Иван-Александър, Йоан Комнин, Михаил и Теодора.

През 1331 г. болярски преврат поставя на българския престол брата на Елена – цар Иван-Александър. Почти едновременно с възцаряването му смяна на властта се случва и в западния ни съсед – Рашкото кралство на Неманичите, където на престола се възкачва Стефан Душан. Между двете страни започват преговори за скючване на мир. Мирният договор е подписан през 1332 г. и според условията трябвало да бъде скрепен с династичен брак между Стефан Душан и сестрата на българския цар Елена, която е пратена в сръбския двор, придружена от сестра си Теодора.

Първите пет години от брака й със сръбския владетел са истинско нещастие -

тя не може да има дете

и е поругана от сърбите, че с бездетството си им носи безчестие и пречи за продължаването на сръбската царска династия. Под натиска на обкръжението си Стефан Душан дори започва преговори с немския император за ръката на една от дъщерите му.

Господ обаче се смилява над българката - през 1337 г. тя ражда дългоочаквания престолонаследник Стефан Урош V и вълненията в държавата утихват. По-късно ражда и две дъщери, една от които се казва Ирина. Щастливият баща направо благоговее пред Елена и навсякъде бърза да изтъкне достойнствата й. За това може да се съди по благосклонното му отношение към роднините на съпругата му, които се намирали в Сърбия – безспорно най-известният и мощен феодал в Душановото царство е другият брат на Елена и Иван-Александър – деспот Йоан Комнин Асен, който през 1349–1350 г. не само притежавал титлата „деспот“, но и управлявал като сръбски наместник в Южна Албания около градовете Валона, Канина и Берат.

Амбициозната царица едва изчаква синът й да навърши годинка и

се включва в управлението на държавата

наравно със Стефан Душан. Много историци я определят като най-властната жена на Балканите през XIV век. Тя насърчава съпруга си да прави големи завоевания, непрекъснато посещава Търново, за да моли брат си Иван Александър да му помага, но същевременно се грижи преди всичко за наследството на сина си. На моменти сръбската царица е по-благосклонна да обърне гръб на братовите си интереси в името на тези на новата си родина.

През 1342 г. византийският антиимператор Йоан Кантакузин пристига в сръбския двор, за да търси подкрепата на Стефан Душан във войната с централната власт в Константинопол. По това време съпругата на Кантакузин Ирина, останала сама в Димотика и притисната от цариградската партия в града, търси подкрепата на българския цар Иван-Александър, обещавайки му, че ще му предаде града, ако съпругът й не се върне от Сърбия. Поблазнен от предложението на Ирина, Иван-Александър изпраща писмо до зет си и сестра си Елена, в което настоява да затворят или погубят госта си. По-късно Кантакузин разказва за негодуванието, с което Елена и съпругът й отхвърлили предложението на българския цар.

През 1347 г. сръбската царска двойка заедно с 10-годишния Стефан Урош посещава Света гора Атонска и дарява богато тамошните манастири. Очевидно това кара монасите да си затворят очите пред вековната забрана жена да стъпи на Атон, която се разпрострира дори над животни от женски пол. Освен че първа стъпва на Атон, само три години по-късно Елена Българска

става гражданка на Венеция

- акт, с който републиката най-вероятно е благодарила на сръбската царица за някоя важна услуга от нейна страна.

Неочакваната смърт на цар Стефан Душан през 1355 г. дава възможност на Елена да поеме властта над царството като регентка на сина си. Година след това тя се замонашва под името Елисавета, но това съвсем не я отказва от политиката. По това време се разгаря съперничество за короната между сина й Стефан Урош и доведения брат на покойния й мъж Симеон Урош. За да може в разприте да осигури себе си, Елена подчинява областта Сяр и се настанява там като самостоятелна владетелка. Отначало тя признава върховната власт на сина си - до 1360 г. в изворите двамата се споменават заедно като владетели. През 1360-1361 г. обаче срещаме името на царица Елена вече като напълно самостоятелна владетелка в Сяр.

В средновековната балканска живопис са запазени няколко изображения на Елена Българска на различна възраст. Всички те внушават представата за жена не толкова красива, колкото величествена, упорита и странно вглъбена в себе си. Тази забележителна наша сънародничка умира на 7 ноември 1374 г. - дата, която е посочена в един хилендарски ръкопис.