Кой се бореше с дупките и леда по пътищата, преди да станат бизнес за милиони

Път, покрит с прах и чакъл, но равен и спретнат се вие из полето, поръбен от двете страни с шумнали липи. Между дърветата се редят храсти, подравнени като войници за парад. А зад тях сред градина с цветя и овошки се гуши къщурка сякаш излязла от приказките…

Такива идилични картини преди десетилетия можеше да се видят из цяла България. Днес вече ги няма. Защото ги няма и майсторите, които ги създаваха. Равните пътища и китните пейзажи край тях бяха дело не на художници, а на мъже с лопати и ножици в ръце. Наричаха ги “кантонери” – стражи и стопани на шосетата. Асфалтовите платна, мощните машини и високите скорости отдавна изпратиха тази важна навремето професия в забрава. Но мнозина още помнят самотните работници, които зиме и лете се грижеха за пътищата като за собствени дворове и не допускаха дупки, лед и закъсали пътници.

“За кантонер се искаше много сръчност и сили. От нас зависеше шосетата да са винаги проходими. Но кантонерът трябваше да има и очи за красотата, да я вижда и прави, та да радва хората!”, споделя един от последните пътни работници в Северозапада Златко Антов (75 г.) от село Каменна Рикса.

Професията “кантонер” се е родила заедно със свободата на България в края на XIX век, разказват историци. С първите закони за направа и поправка на държавни и общински пътища Народно събрание изработило и правилник за кантонерите, който уреждал надзора и поддръжката на шосетата. Отделени били и парцели за кантони – къщички , в които кантонерите живеели и складирали инструментите си – мотики и лопати, пясък, сол и чукан камък. И без никой да стои над главите им, запълвали дупки, почиствали банкети, отводнявали платната. В кантоните отсядали и пътници – кой закъсал без превоз, кой уморен или премръзнал. Стражите на пътищата делили с тях и хляб, и огън. “Кантонерът се радваше на грижи от държавата и уважението на хората. Заплатата не беше голяма, но пък сигурна. Което пораждаше много пъти и завист!”, свидетелстват летописци от онова време.

След 1944 година комунистическата власт издигнала още повече авторитета на кантонерската професия, твърдят ветерани. Тогава за шеф на новосъздаденото управление “Пътища” бил назначен генерал Иван Винаров - бивш съветски разузнавач. Подреден и педантичен, генералът въвел в службата и по пътищата ред и дисциплина като в казарма. Всички били стегнати в униформи, подобни на военни, имали и пагони – да се знае кой е началник и кой подчинен. По места били изпращани инструкции, схеми и снимки – как да изглеждат пътищата, отводнителните съоръжения и зелените пояси край тях.

“Страната беше разделена на Окръжни пътни управления, а окръзите на Районни пътни служби. Те пък имаха отделни пътни участъци, които се деляха на кантонерски участъци. Всеки кантонер отговаряше за около 15 км път, имаше кантон за база и 5-6 работници”, спомня си доайенът на Пътното управление в Монтана Нелка Томова, която е навъртяла вече 46 години в системата. До средата на миналия век кантонерите обикаляли маршрутите си пеша, после им дали велосипеди. Но цялата работа вършели на ръка. Появи ли се дупка, грабвали лопати и колички и запълвали ямите. Събирали и изхвърляли боклуците, копали канавки за отводняване. А зимно време опесъчавали с лопати баири и завои.

“Ставахме в 3 часа през нощта и тръгвахме да хвърляме пясък. Няма мраз, няма снеговеи. Вървим като на фронта. Предварително бяхме складирали край пътя купчини пясък и ги разхвърляхме по платната. Призори първите автобуси с работници и ученици тръгваха без проблеми”, спомня си бай Златко. Най-мераклиите от кантонерите подрязвали храстите край пътищата не само за видимост, а оформяли от тях фигури на птици и животни. Дори и без настроение да са тръгнали, на хората да им стане драго само като ги гледат.

През 70-те и 80-те години на миналия век, когато започнало усилено разширяване на републиканските и общински пътища, в строителството заради опита и майсторството им включили и кантонерите. Но заедно с новите пътища поправяли и старите шосета.

И като повечето свикнали на тежка работа мъже, след изнурителните часове с лопатите, кантонери обичали да отдъхват юнашки – на маса с приятели и веселба. Събирали се в китните си къщички край шосетата и почвали страшни фиести. “Най-хубаво се празнуваше през зимата. Като разчистим и опесъчим, напалвахме кюмбетата. На жарта цвърчаха мръвки, каните с вино се потяха и на телата и душите ставаше топло!”, спомнят си някогашните пътни пазачи. Точно тия кантонерски радости обаче родили стотици вицове за мързеливите кантонери, които по цял ден лежат и пият, обясняват съвременници. Даже класикът Чудомир написал разказ “Кога пътуваш по държавното шосе и видиш да се вее червено байраче, забучено или в купчина чакъл, или на някой слог, да знаеш, че кантонерът го е побил там, за да определя от коя страна духа вятърът. Ако духа от север, той ще легне да спи под сянка на същата страна, за да не го прашат колите и автомобилите и да си хърка спокойно…”, реди шегобиецът.

“Чувала съм много истории за кантонерско безхаберие. Но истината е, че повечето от тези хора бяха работари. И много честни! Заплатите им не бяха големи, но работеха без работно време и допълнителни пари”, казва Нелка Томова. И си спомня, че когато през 1990-91 г. закрили кантоните и уволнили последните мохикани на професията, Стою Първанов, който поддържал участъка от Еловица до Меляне, се прибрал в къщи почернял от мъка и издъхнал от инфаркт.