На 88 години легендарният Клинт Истууд продължава да работи по престижни и амбициозни продукции като режисьор. Новият филм „15:17 to Paris” разказва истинската история на американските военни на почивка в Европа, които обезвредиха ислямски терорист, въоръжен с автомат във влак между Амстердам и Париж през 2015-а. Истууд е поканил истинските герои да играят във филма, а не е ангажирал актьори, което превръща проекта в интересен художествен експеримент. Легендарният Истууд обича подобни теми. Преди години той постигна своя най-голям комерсиален успех с мегахита „Американски снайпер”, посветен на живота на Крис Кайл, който стана рекордьор по убийства със снайпер по време на войната в Ирак. „15:17 to Paris” обещава да зарадва феновете му, както и патриотично настроените хора и да разгневи про-ислямските, анти-западни либерали. Историята ще покаже как на 21 август 2015 г. Алек Скарлатос и Спенсър Стоун, военнослужещи на почивка в Европа, и приятелят им от детинство Антъни Садлър се намесват в кризисната ситуация, когато въоръжен мароканец открива огън с автомат във влака от Амстердам до Париж. Те успяват да го обезоръжат и стават прочути със своя героизъм. Филмът е по едноименната книга на американците, написана съвместно с Джефри Стърн. Той ще разкаже за приятелството на тримата и ще даде контекст на драматичната ситуация във влака. Истууд е могъщ авторитет и е най-възрастният представител на холивудския елит, който все още прави големи филми на най-високо ниво. Предишният му филм също беше история за истински героизъм - биографичен поглед към американския самолетен пилот Челси Салънбъргър-Съли. Летецът става известен с това, че през 2009-а успя да приземи повреден след сблъсък с прелитащи птици във въздуха пътнически самолет по река Хъдсън до Ню Йорк и да спаси положението без жертви и ранени. Съли се превърна в модерен герой, а за ролята му Истууд избра точния човек - Том Ханкс. Истууд е един от живите символи на американския триумф – участник в корейската война, актьор, режисьор, музикант, политик, активист, филантроп, носител на четири награди „Оскар” и баща на осем деца от пет различни жени.

-Мистър Истууд, историята на киното познава примери за филми, в които актьори са играли себе си. Но е много трудно да се сетим за произведение, в което някой обикновен човек играе себе си на големия екран и то по такъв епичен и емоционално въздействащ начин, както в новия Ви режисьорски опус „15:17 to Paris”. Как и кога разбрахте, че тези трима героични млади мъже могат да се справят с такава необичайна за тях задача?

-Бих го определил като инстинктивно усещане. След като разговарях с тях за случката, в която те успяват да обезвредят мюсюлмански екстремист в онзи влак до Париж, започнах да си мисля, че няма нужда да наемам звезди за техните роли, а направо да ползвам тях. Помислих, че ще бъде автентично. Колкото повече говорих с момчетата, толкова по-силно клонях към това решение, което наистина, признавам, не е обичайна практика в нашата индустрия. Меко казано. Бях прослушал вече много актьори, които със сигурност щяха да свършат добра работа, но все се връщах към истинските хора от ситуацията и затвръждавах усещането си, че те ще се справят по-възможно най-качествения начин, спрямо моята художествена цел с този филм. Трудно му е да изтъкна някаква истинска, конкретна причина или да насоча вниманието ви към определен момент на просветление или режисьорско откровение. Нека просто кажем, че едно птиченце ми кацна на рамото и ме посъветва да ангажирам истинските хора за филма.

-А какво Ви привлече към самата история? Бяхте ли запознат със ситуацията от самото начало, когато влезе в заглавията преди няколко години?

-Да, бях запознат с фактите от инцидента. Бях прочел репортажите във вестниците, знаех за какво става въпрос. Преди около две години бях помолен от организаторите на събитие в Калифорния да ги представя и да връча награди на трите момчета за героизма, който бяха проявили в Европа. Тогава те ми казаха, че пишат книга за случилото се, а аз им отвърнах, че ще се радвам да я прочета. Направи ми впечатление колко добре изглеждат, как хубаво се изразяват и какво приятелство, какво здраво приятелство и лоялност съществува между тях. Допълнителен интерес за мен беше техния произход – те не произлизат от богати семейства, имат по-скоро скромен бекграунд и ето ги сега – световни герои, които продължават да поддържат това силно другарство, това братство помежду си. Срещата ми с тях съвпадна с момент от кариерата ми на режисьор, в който съм запленен от идеята да изследвам как хората реагират по време на драматични и екстремни действителни събития, които променят техния живот.

-Някои наблюдатели и критици заявиха, че с този филм Вие връщате усещането за жанра нео-реализъм. Разкажете малко за вдъхновението да заснемете „15:17 to Paris“ по точно определен начин.

-Със сигурност има връзка с корените на моята кариера в италианското кино. В началото бях актьор, който се опитва да пробие с малки роли в малки филми и тв сериали. После отидох в Италия и със Серджо Леоне направмихме уестънр-трилогията, позната и като „доларовата трилогия“. Траекторията на моята кариера ме накара да разглеждам темата за реализма в киното по различен и вдъхновяващ начин. Поради тези причини и последните ми филми са за реални хора в реални ситуации. Снайперистът Крис Кайли, пилотът Съли, а сега и тези три момчета.

-Имате ли вече нов филм в главата си?

-Не, търся нещо интересно, но не бързам.

-Изглежда възрастта не Ви спира.

-В никакъв случай. Възрастта не може да ме спре. Никога.

-Като гледате света, в който живеем имате ли поводи за оптимизъм и надежда?

-Трудно е да оптимист, особено понякога. Със сигурност съвременният свят ни дава и поводи за загриженост. С всички тези терористични атентати. Много е странно. Хора, които обикалят обществото ни с идеята да убиват невинни. И никога не знаеш кога ще се случи отново.. Може да си въврвиш по улицата и да станеш жертва на терористичен атентат. А моят филм е история за хора, които постъптват правилно в подобна ситуация и спасяват положението.