Заради онкоболните деца бегачът измина 334 км за 55 часа

Отивам в страната, изтичам маратона, оставам една седмица и опитвам храната, запознавам се с културата, с хората. Какво по-хубаво от това?“

„На 150-ия километър ми се възпалиха сухожилията и просто не можех да ходя“

През март имам едно състезание - „Тунела“ - 400 км в тунел, дълъг 1 км, или 400 пъти трябва да бягам напред-назад.

Току-що излязох от барокамерата, казва Краси. Обяснява, че това е една капсула, която те потапя на 20 м под морското равнище и ти подава чист кислород. Това спомага за регенериране на мускули и други тъкани, които се разкъсват при големи натоварвания.

Месец след ултрамаратона от 55 часа, който Красимир Георгиев пробяга благотворително в Пловдив с каузата да помогне на онкоболни деца, той продължава да се възстановява.

Житейският път на Краси сякаш е копие на историята на героя на Том Ханкс от филма “Форест Гъмп” - девизът му е “Run, Krassi, run” а животът за него наистина е кутия с разнообразни шоколадови бонбони, от които не знаеш какво ще ти се падне.

“Беше наистина трудно, но нито за миг не съм си помислял да спра. На 150-ия километър ми се възпалиха сухожилията и просто не можех да ходя. Голяма болка беше, но пих магнезий и на втората вечер бях по-добре”, споделя Краси. Първата вечер е спал веднъж 30 минути и втори път 15, а втората нощ - 40 минути и после още 20. “Лягах на масата за масажи под тентата, където стоеше физиотерапевтката ми”, каза Краси.

За тези 55 часа е избягал 334 км. “Онкоболните деца бяха там, около мен, някои тичаха за кратко заедно с мен – казва ултрамаратонецът. - За мен беше важно да достигна до всички деца, не само до болните, и до всички родители, и да ги мотивирам да направят нещо. Исках всеки да си намери своето си предизвикателство – дали ще остави цигарите, или ще изтича 5 км, и да го следва.”

У нас гледат с почуда на подобни благотворителни акции. “Защо го правя ли? Точно защото изглежда ненормално за някои хора – обяснява мъжът. - В последните години благотворителност се превърна в мръсна дума. Идва някой при теб и казва: “Дай да дадем”. Аз съм много против това. Казвам: “Ето, аз дадох 55 часа от времето си, хайде да направим нещо заедно за тези болни деца”. Това е истинската благотворителност – чрез личния пример.”

А това му коства страшно много. След приключването на маратона няколко дни не може да спи, мускулите му се схващат, а краката го болят зверски като при крампи. Губи 3 нокътя, имунната му система е срината, прекарва скоростна настинка. “За другата година мисля да надградя тези 55 часа – не се отказва Краси. - През март имам едно състезание - “Тунела” - 400 км в тунел, дълъг 1 км, или 400 пъти трябва да бягам напред-назад. Да, ужасно е. Но това съм аз.”

Преди 22 години Краси заминава да учи психология и психотерапия в Лондонския колеж по психология. По това време в България не се изучава хипноза, а точно това го влече. “Когато си самичък в Лондон на 22 години, е трудно да устоиш на капаните – споделя той. - И се започна – нощни клубове, партита, пушене, пиене, наркотици... Имаше всичко. Припадал съм два пъти от свръхдоза кокаин...”

В Англия Краси работи 5-6 години с жертви на насилие към една държавна организация. В един момент осъзнава, че трябва да спре. Прекалено му е тежко да попива цялата мъка и няма начин, като си тръгне към къщи, да я свали от себе си заедно с палтото си.

На 30 години осъзнава, че не може повече да живее така. Тежи 100 кг, пуши, пие и се дрогира. “Изведнъж реших от следващия ден да прекратя всичко. Ей така изведнъж ми дойде като просветление”, споделя мъжът. Първото нещо е да отслабне. Мотивира се тотално, отказва хляб, алкохол, цигари, наркотици, кафе... За 3 месеца сваля 25 кг. Продължава да готви, хапва си нормално, но започва да тича. “Бягането ми хареса и след около година се подготвих за първия си маратон”, споделя 44-годишният мъж.

Маратонската дистанция е 42 км, всичко над това разстояние е ултрамаратон. Краси започва с 10-20 км и след година стига до 40 км. “Първият ми маратон беше в Единбург и изведнъж ми дойде идеята: защо да не обикалям света и да си тичам на дълги дистанции. И така се започна. Първо в Прага, после в Бейрут. Отивам в страната, изтичам маратона, оставам една седмица и опитвам храната, запознавам се с културата, с хората. Какво по-хубаво от това?”.

“Винаги съм бил пълно дете, - признава той. – Не съм бил подложен на обиди и не са ме игнорирали от компании, но вероятно това ме е комплексирало, без да го осъзнавам. Аз съм доста търпелив, но падне ли ми пердето, става страшно. Веднъж някакво момче започна нещо да ми се подиграва и това продължи около месец. Накрая ми кипна, хванах го, вдигнах го и го хвърлих на земята. Оттогава никой не смееше да се закача с мен.”

“Родителите ми всеки път “умират”, когато тръгна нанякъде, където е страшно. Но какво друго да прави човек? Ти искаш ли да си седиш само в хола и там да умреш? Като ще умирам, по-добре да е някъде на такива места. Майка ми, като тръгна, ми пали свещичка, моли се, тя ми подписва командировъчните, - смее се Краси. - Иначе съм сам, нямам жена и деца, искам да стана баща, но просто не съм намерил още майката.”

Когато натрупва актив от около 60 маратона, Краси решава да изпробва как се оцелява при температури от минус 55 до плюс 55 градуса. Избира си Северния полярен кръг и като контрапункт – Сахара. “В пустинята не ми прилоша, но беше адски трудно. Там не ме беше толкова страх, че ще пукна, защото ни пазеха. Имаш сигнална ракета и хора с джипове около теб, като ти стане нещо, веднага идва лекар. Но в Заполярието много ме беше страх. Температури от минус 52 – 55 градуса, целият си в скреж – коса, брада, мустаци, дрехи. Там бягах на ски и съвсем сам, няма кой да ти помогне, като ти стане зле. Там е светло само 3 часа в денонощието, през останалото време е тъмно и страшно. Не може да дойде линейка, нито хеликоптер и ако не се оправиш сам, си в лапите на бялата смърт. Влачиш и шейна, в която си караш палатка, храна, газ - всичко, за да оживееш за 10 дни. Ако ръцете ти са прекалено замръзнали и не можеш да си закопчееш ципа, край. Цялото състезание беше около 400 км за 10-12 дни. В средата отпаднах, защото си изкълчих лошо крака”, разказва авантюристът. При подобни свръх изпитания се подписваш предварително в документ пред организаторите, че носиш отговорност за живота си. На такива състезания няма значение дали ще спечелиш, по-важното е да завършиш, да оцелееш, и не вземат всеки, изпитват те преди това. “Едно от изпитанията преди Заполярието беше да си опънем палатката за не повече от 9 минути”, казва Краси.

Бил е в Бразилия, където бяга през джунглите 275 км, и в Камбоджа. Там най-гадното е, че по време на режима на кхмерите са пръснати над 10 милиона мини по джунглите из цялата страна. Половината от тях са обезвредени, но има още 5 милиона мини, които никой не знае къде са. Там трябва да вървиш само по определена пътека, защото ако свиеш малко вляво или вдясно, си дотам. Отгоре на това има змии, паяци. “Много се страхувам от змии, но нямаше как... В Сахара пък опасни са скорпионите и всяка сутрин си проверявах спалния чувал и обувките”, признава Краси. Следващото му предизвикателство ще е в Амазония, там са най-страшните джунгли. “Най-много ме тегли да отида там, където най-много ме е страх, защото това е начинът да преодолееш страха”, не се отказва Краси.

Бил е и при масаите, които се славят като най-добрите бегачи. Отива в Танзания, за да се състезава с тях. Там живее няколко месеца, но до състезание не се стига. По това време в страната избират президент, има размирици и му казват, че не е безопасно да докарват състезатели. “Масаите са много готини хора и големи приятели”, казва Краси.

Ултрамаратонът в Долината на смъртта в Калифорния му коства също много отрицателни емоции. “Badwater135” е най-тежкото състезание в света. Изминава 216-те км за 37 часа и 37 минути въпреки че подметките на маратонките му се топят по горещия асфалт. Два пъти припада и е с торби с лед на врата и до сърцето, за да се предпази от инфаркт. Наистина брутално състезание, в което от 40 години не е участвал българин. Там е 50 градуса жега, започва се от 85 м под морското ниво и финалът е на 2500 м надморско равнище. Постоянно изкачване, като температурата на асфалта стига до 100 градуса, а на въздуха – 52 градуса. “Много сухо, ветровито и неприятно място – все едно 10 хиляди сешоара ти духат в лицето. Но пак ми се ходи там”, казва неуморимият бегач.

След близо 22 години в Англия, от около година Краси се е завърнал окончателно в България. “Харесва ми това, което виждам. Запознах се с много готини хора. Искам да влизам на вдъхновяващи лекции при децата. На тях им трябват подобни примери, не чалгаджии, а истински хора, които правят смислени неща. Колкото по-рано хванем малките, толкова по-добре, за да не тръгват по пътя на наркотици и други вредни неща. Ако им покажем, че е супер готино да обикалят света, да учат и да правят интересни неща, а не да се друсат, да пият и да хвърлят салфетки по заведенията, ще е супер”, коментира Краси.